"Да бъдеш Приказник е най-хубавата работа на света"
Удоволствие за мен е да те помоля за начало да ни разкажеш малко за теб и вълшебното ти творчество.
Аз съм се появила на бял свят в черната нощ на 17 януари 1967 год. Това било мнооого отдавна, но е съвсем истинска история... Знам, защото мама и татко са ми разказвали. Казват, че била страшно студена зима и снегът бил натрупал чак до прозорците на малкия град Добрич. Мама, Мими Богданова, била младичка учителка по биология. А татко, Никола Богданов, бил вече известен скулптор.
Прихванах безсънните търсения и мъките на изкуството в родната си къща, защото още от бебе си играех в бащиното ателие. Омазвах се от глава до пети в глина, гипс и други омазващи и весели работи. Въпреки че поощряваше моята страст за творчество, мама често се отчайваше от мен. Налагаше ѝ се да ме къпе по осем пъти на ден...
Измислих първата си дълга приказна история, когато бях на шест-седем години. Излязох на нашата уличка и я разказах на хлапетата. Тогава, все още, се играеше по улиците. Да разкажа приказката ми се стори правилно – историята разказваше за двете ни улични банди и исках всички хлапета да я знаят. "Враговете" на моята банда трябваше непременно да чуят как се превръщат в кални змии, които приличат повече на големи червеи, и как ние от бандата на златните змейове ги побеждаваме. Може да беше правилно да им разкажа всичко това, но не беше много умно, защото няколко деца от "вражеската" банда ми се ядосаха и ме опердашиха по най-приятелски. Болеше си, но така разбрах, че да си Приказник винаги си има и цена. Въпреки цената обаче, да си Приказник е най-хубавата работа на света.
Интересно ми е, че всичко, което напиша, излиза винаги и само за деца. Не мисля, че сама съм си избрала тази пътечка... По-скоро писането за деца ме е избрало. Затова съм убедена, че детските писатели се раждат "детски писатели"! Разбира се, не мисля, че от бебе съм си знаела, че ще стана детска писателка... Но нещо малко смешно, малко любовно и малко страшничко в мен се е готвело точно за такава съдба. Затова винаги съм обичала смешно-любовно-страшничките истории. Да ги чета и да ги разказвам... Писането идва с четенето. И Музите трябва да се хранят с нещо, нали така?
Писането на приказки и приказни истории е много важно, защото накъдето и да обърнем глава днес, в нашето всекидневие на възрастни хора, ясно ни се натрапва мисълта, че не живеем в приказка. Тъжно... Но ако поне за малко обърнем взор навътре, към себе си, ще ни връхлети откритието, че може да си въобразяваме, как не живеем в приказка, но приказката задължително живее в нас. Защо мисля така? Защото колкото и странно да звучи, приказката се е загнездила в нашия емоционален свят и много здраво се е вплела в надеждите ни за бъдещето. Тя блести, като сребърна нишка, в упованията на разума ни за спасение. Приказката е тази, която ни дава модел за излизане от привидно безизходните ни делници. Дори когато сме възрастни, някъде в нас, на чисто емоционално ниво, едно дете с отворени очи и ум изповядва приказното верую за победата на доброто над злото... Всичко се заключва във върховното усилие да разбираш, да си целият във връзка, на линия. Да разгадаваш знаците на това, което те заобикаля, и да действаш според това, което си научил. Правим го непрекъснато... А щом успяваме, това означава само едно: Ние ходим и дишаме, по поникналата, зелена земя на нашата собствена приказка!
Колко прекрасно звучи! Коя е приказната Мина? :)
Мдааа... толкова добре я познавам! А и Мина ме познава много добре. Сега седи до мен и ми диша дразнещо във врата. После заявява с ясен глас, че който иска да се запознае с нея, би направил най-добре да си вземе книгите, написани за нея. При това, тя лично щяла да посрещне новия читател изключително приятелски... И не ми дава да напиша нищо друго тук... Какво да я правя, понякога е много упорита и опърничава. Но... шшшът, все едно не съм казала нищо, нали?
Тогава може ли да ни разкриеш поне в какви приключения се впуска Мина?
Мина обича да чете и ако я попиташ, единственото, което наистина ѝ се прави, е да си лежи по корем с книга в ръце. Но ѝ се налага да се впусне в приключения. Мдааа... в тези неща много си приличаме с нея. Аз например си имам цяла одисея по написването на самите книги. Истинско приключение. Родом съм от град Добрич. Като малка пеех в Представителния детски хор на Добрич (тогава град Толбухин). Хорът беше от четирите детски формации, които представяха страната ни извън граница в онези времена (заедно с "Бодра смяна" и "Детският радиохор" – двата от София и "Хорът на момчетата" – Пловдив). Та, с хора ходехме по един летен месец от годината на детския лагер "Ифката". Сградата на този лагер бе непосредствено до оградата на Двореца в Балчик. Тогава, няколко години подред, Дворецът стоеше оключен, затворен, но мистериозен и обрасъл в зеленина. Влизах в него тайно, точно както влиза и Мина, през дупки в оградата. Разхождах се и мечтаех. А лагерът не беше просто почивка! Неее... Всеки ден имахме репетиции по пеене, солфеж, пиано. Беше страхотна школа. Така се появи и училището за надарени деца "Седем музи" в книгата.
Години по-късно с мъжа ми д-р Василис Фламбурарис се разхождахме в Двореца и видяхме голям розов гущер. Гущерът застана на един камък и тримата дълго се гледахме. След това книгата сама се появи като по магия...
Как си представяш читателя на историите за Горната и Долната земя?
Книгата е написана за този, на когото е интересна българската фолклорна митология от българските вълшебни приказки и песни. Тя е за детето, което учи в училище български народни приказки. За детето и тийнейджъра, които искат да прочетат една цяла, голяма, но и съвременна, модерна история, тясно свързана с приказката въобще. Книгата е за всеки малък или голям човек! За всеки, комуто се чете фентъзи, в което случките се завъртат тук при нас – в България. Защото в повечето случаи действието, на книгите от жанра фентъзи, се развива по чужди краища...
От къде е любовта ти към българските митологични приказки?
Всъщност аз харесвам и обичам митологичните приказки на всички народи. Още повече, че те всъщност са много свързани. В детска възраст е изключително важно да си запленен и ентусиазиран от приказката въобще. Сигурна съм, че ако от хлапешки години се заразиш с ентусиазма да четеш приказни романи и приказки, докато се усетиш и животът ти ще се превърне във въртележка от юнашки песни, самодивски китки, мечове, дарове и магии. А когато една глава е пълна със змеици, таласъми и юнаци, никакви капризи на непосредствената реалност не могат да я спрат да фантазира. И никой не може да отклони въпросната глава от пътя на ведрото и спокойно приемане на действителността. Защото да измисля светове е станало нейна насъщна нужда, а и реалният свят си е чисто фантазиен свят, защото искаме или не, и реалността започва като идея в нечия глава.
Защо приказната фантазия е толкова важна за нас и нашите деца? Защото тя е единственият познат подход, за да се справяме с действителността. Друг работещ начин няма. Няма да спра да повтарям мисълта на Г. К. Честъртън, който казва: "Не се лъжете, децата още от раждането си знаят много добре, че "дракони" съществуват! Важното, което народната вълшебна приказка ни учи, е че "драконите" могат да бъдат победени!"
Приказките като цяло са без определена възрастова група. А това ги прави доста универсални.
Знаем добре, че приказката се е случвала в действителност. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали децата си на едно религиозно-мистично въвеждане в начините за живот на възрастните. Наричали са това въвеждане "ритуал на инициация". Достигайки определената за встъпване в ритуала възраст, децата са били изпращани в горите. И ето, че вече можем да дадем имена на тези деца: Палечко, Снежанка, Златка – златното момиче, и Братчето – еленче, но и Хари Потър, Ян Бибиян, Стоедин и Лира Златоуста. В горите на света децата научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван запазен специално за всеки от тях дар – или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове). Връзката между всяко едно съвременно дете и Палечко се дължи не само на психологическа, "но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта" (Дж. Родари) причина. А нашите български приказки, песни и митологични реалии са наистина невероятно богат извор, както на вдъхновение, така и на конкретни сюжети за безкрайно количество фентъзи романи. Защото те са близка, топла и важна за нас, българите, форма. Форма, която може да обгърне едно истински важно и оригинално съдържание, което всеки автор иска да сподели със света.
А коя е любимата ти легенда?
Някои от любимите ми легенди са свързани с фамилията на Мина. Тя се казва Мина Сорбус. А това означава Мина Калинова (от растението – Sorbus aucuparia L. или с други думи – Калина /Офика/). Дървото "калина" е с красиви, червени плодчета. За калината и в българската, и в северноевропейските традиции наистина се носят легенди. Казват, че притежава магическа сили, от една страна да носи и отстоява любовта във всичките ѝ проявления, а от друга страна да носи смелост, израстване и психически сили на всеки, който засее калина, или на този, който използва плодовете ѝ като лекарство. Всичките имена на герои са образувани по този начин. Свързани са с лечебните, митичните и магичните свойства на растенията.
На предстоящия зимен Панаир на книгата в София ще ни представиш и третата книга от поредицата. Какво да очакваме от нея? :)
Зима е, наближават Коледа и Нова година, а книгите за "Мина" са съответно: първата – бъднивечерска, втората – коледна, и третата – новогодишна! Около Коледа и Нова година имаме особена нужда точно от магични, фантастични светове. Всъщност нужда от фантастични светове имаме винаги, но преди Коледа и Нова година тази необходимост просто витае във въздуха. По традиция героите и световете във всяко фентъзи са много. Изискване на жанра. Когато фентъзито е за най-малките, световете са по-семпли. Например: Синята локва и Фермата от моята книга "Миличко мое тефтерче! Съчиненията на малката мишка Метличина". Но книгите за "Мина" са книги за малко по-големи деца. Затова и световете на "Мина" са по-сложни и вече са цели три. Дори времето в тях е толкова различно. Всичко започва на нашата Долна земя, в нашето време. После случките продължават във втория свят, това е Горната земя... Там владее приказното Средновековие или магиите, мечовете и магьосниците. А третият свят е светът на приказките от Горната земя. Там времето е митично-космическо. Дворецът в Балчик е връзката между Долната и Горната земя. Дворецът е зимен, красив и тайнствен. А на горната земя историята се развива в една империя, наречена Зелените господарства. Както казах, третият свят пък е свят на приказките, които се разказват на Горната земя. Този свят е космичен и митичен. В него се подвизават галактики и богове. Боговете се наричат Стопаните. Те са: Жената с крилатата риза (Самодивата), Момичето с рибя опашка (Русалката), Старчето с дълга предълга брада (Педя човек-лакът брада) и Юначето с пламтящи очи и дребни крилца под мишци (Змей-горянин).
Книгите, и тричките, са истински магични!
Сигурна съм! Книжката ще може да намерим на щанда на MBG Books по време на Панаира на книгата (13-18 дек.). Сега давам думата на теб, за да завършиш това вълшебно интервю, както само ти можеш. :)
Понеже Коледа и Нова година чукат на вратата... ето една мъничка Коледна приказка за крайче.
КОЛЕДНАТА КАРТИЧКА
Имаше една коледна картичка, на която бяха нарисувани една червена елха и едно зелено еленче.
– Не може повече така! – тропна с копито еленчето. – Всичко са ни объркали! Първо на първо, еленчетата не са зелени, а второ на второ, елхите не са червени!
– На мен не ми пречи, че съм червена – въздъхна елхата, – но ако можех да се преместя на някоя истинска картина, щях да съм по-щастлива! Само ако можех да съм елха от нарисувана на картина гора!
– Е, тогава задължително щеше да си зелена! – разклати рогца еленчето. – Защото елхите в гората са зелени... А еленчетата – не! Еленчетата...
– Добре, добре! – сгъна се картичката. – А кой от вас двамата иска да донесе радост на млади и стари?
– Аз! – отвърна зеленото еленче.
– Аз! – отсече и червената елхичка.
– Така-а-а... – продължи картичката. – Може и да не знаете, но ние, коледните картички, носим радост на млади и стари точно на Коледа! Защото ако точно на Коледа не получат коледна картичка, млади и стари се чувстват сто пъти по-нещастни! Коледните картички са важно нещо! Ако ни няма нас, ами просто няма да има Коледа!
– Така ли било? О-о-о! – промълви червената елхичка и запламтя в още по-ален оттенък.
– Ами да бе! – тропна с копитца еленчето и препусна щастливо върху коледната картичка.
~~~
Интервюто взе: Тиана
Коментирай от FB/G+ профил