Участник в Конкурсa за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
Когато аз, поп Михаил, дочух виковете и караниците навън, облякох се и с облекчение изоставих стените на тая и без това опустяла вече къща, която някога наричах родна. Ала щом оставих входната врата да хлопне зад гърба ми и големият студ да удари голото ми чело, и ето, настана пак тишина, та аз не успях да разбера откъде бе дошъл шумът. Навън беше пусто. Мрак бе погълнал цялото село. И понеже не исках да преклоня глава и да изпълня волята на студа, не се прибрах на топло, ами останах на двора, загледан в този на Кара Кольо, който се намираше до сами моя.
И видях - макар и мъчно, в тъмното, че оня е, тъй да се каже, целият покрит с първо сътворени от ръцете на дърворезбаря Кара Кольо, а после счупени (навярно пак от същите) дървени фигури, изобразяващи един и същ млад мъж. Те бяха толкова натрошени (някои и недовършени), че човек така като ги гледа, едва ли би могъл и да предположи дори, че това са все образи на един момък. И едва ли би могъл да го разпознае, ако не е разбрал преди това кой трябва да е той. Сега аз знам, но по него време не знаех името му. Само предполагах за него.
Докато се опитвах да го предугадя, и ето, сред многото дървени фигури, видях как една сянка се плъзна под прозореца на Кара-Кольовия дом. Мене ме обзе страх, сърцето ми заби лудо и след мъничко само студът вече бе добре дошъл за горещото ми потно тяло, което се вцепени и не помръдна. Сянката пък постоя известно време, залепена до външната стена на къщата, сетне отиде до каруцата в двора и направи нещо, дето тогава ми се видя странно. То беше ето какво - извади оная една климия1 и я прибра под черната си дреха. После бързо прескочи оградата и приведена,хукна по уличката. Ала не тича дълго време, понеже се спря пред моя двор. И като си помислих, че ме е видяла, понечих да се върна вкъщи. Тогава тая сянка срещу мене ми се разкри. Свали черната си забрадка и в него миг от нощта сякаш се роди такова едно младо девойче, каквото ако имаше на село и по времето, когато аз бях млад, едва ли щях да напусна родното си място и сега нямаше да се завръщам… Това беше Росица - сама, единствена. Завинаги млада, завинаги красива. Завинаги Росица… И като се яви пред мене за първи път, лицето ѝ бе тъжно и все пак прелестно. Освен с мъка, покрито бе още с брашно. Ръцете ѝ също. А по това време на годината месенето на хляб беше разрешено само на тия жени, които могат да бъдат оплодени и които са без пране2. И така като гледах тъжната Росица и брашното по нея, помислих си, че причината за тъгата ѝ бе безснежната зима, която щеше да ѝ отнеме възможността, дарбата да превръща суровото в печено. Понеже, то се знае, без сняг няма хляб.
Тръгнах бавно към Росица и я попитах:
- Какво има, дъще?
Още не бях казал, каквото имах да казвам, когато тя сложи пръст на меките си устни и ми даде знак да замълча. Сетне извади изпод ризата си една манерка, отвори я и като опря гърлото ѝ у моите устни, повдигна я и ми даде да пия. Тъй като не го очаквах, задавих се, но все пак отпих една глътка. После Росица ми даде да пия и втори, и трети път (манерката тогава си я държах вече сам), та аз разбрах (а като разбрах, уплаших се), че тая вода не е обикновена. Тя бе мълчана вода - ще рече, че тая мома, дето я е наляла, е мълчала, докато я е наливала, и ще мълчи, докато трябва. И то се знае, всеки, който проговори пред мълчана вода, трябва да отпие от нея три пъти, иначе тя ще загуби своите магически сили и тайните ѝ ще бъдат разкрити… Държах аз тая манерка с мълчана вода и си помислих, че не ѝ е дошло времето да бъде позната, тъй както на девойката пред мене не бе настъпил часът да бъде позната. И това го решавах не аз. Решила си го бе самата Росица. Такива мисли ме бяха обзели, когато от дома на дърворезбаря се дочу шум. Обърнах се и видях Кара Кольо да излиза от своята къща, нарамил пушката си. Накъде бе тръгнал в тоя късен час? И наистина аз не го мислих много. Реших да го последвам, накъдето и да вървеше пътят му. Преди да го направя видях, че Росица бе изчезнала. Стопила се бе сякаш в тъмнината. Ала нейната манерка с мълчана вода бе останала у мене. И аз, като я прибрах под своята риза, тръгнах без да говоря по следите на Кара Кольо.
***
Тая случка, за която вече тръгнах да говоря, се случи преди много, много време в Трънско и по-право казано в Драговци. Не помня коя точно бе годината. Ала важно е да се знае, че това се случи в нощта срещу Коледа, ще рече по време на тия дни, които се наричат Мръсни. И това са всичките дни от Коледа до Йордановден, а се наричат Мръсни не заради друго, ами понеже са нечисти и по това време Христос е още некръстен, още е Млада Бога. И през тия дни, казваше и вярваше народът, Земята е като решето и излизат всякакви страшни чудовища, та затова е най-добре през нощта човек да си стои дома, да не би да се окаже на пътя на нещо, което не иска да среща.
А точно такава една нежелана иначе среща ни се случи на двамата с Кара Кольо оная нощ. И преди това всички други селяни вярваха, че ако такава е писано да се случи на някого от Кара-Кольови, то това ще е само и единствено неговата жена, позната като Мара Лехуса. А лехуса се наричаше всяка родилка до 40-тия ден от раждането й. И през това време тя е на тая граница, която е между света на живите и света на мъртвите. И за да престане да бъде лехуса, тя трябва да спазва определени правила. Добре, ама когато Мара родила първия син на Кара Кольо, наречен Тодор, тя нямала време да ги спазва и не ги спазвала. Та ето затова всички в Драговци я познаваха като вечната лехуса и стояха настрани от нея. На мене това ми беше смешно, понеже я познавах и знаех, че никому зло не мисли. И мъжът ѝ бе добър. Някога. Преди да загине в гората синът им Тодор.
За това разбрах няколко години по-късно, понеже отдавна бях далеч от Трънско…Случила се бе тая трагедия в гората по време на лов. Намерили младия Тодор на земята мъртъв, опрял гръб у едно старо ябълково дърво. Непокътнат. Сякаш заспал. И когато Кара Кольо го видял, били се събрали вече всички ловци около сина му. И той питал: „Кой стори това на детето ми?”. Пък някой се обадил и рекъл: „Божа работа е това, Кара Кольо.”. И оттогава Кара Кольо намразил Бога. Не позволявал също така и на Мара Лехуса и на по-малкия им син Огнен да го почитат. И аз знаех, знаеха и всички в селото, че тая нощ в дома на Кара Кольо не ще гори бъдник, не ще има празнична трапеза, присъща за Бъдни вечер и нощта срещу Коледа…
Дойдох си на село само няколко дни преди нощта, в която се случи тая случка - по Игнажден. И сега си мисля, че тоя ден Кара Кольо ме пусна у дома си само защото не знаеше, че аз тропам на вратата му. Понеже, като влезнах, огледа ме, позна ме и ме изгони. Зная, че е грехота, но винаги съм предпочитал да мисля, че го направи заради расото, заради Бога, който погуби Тодора. Ала друга част от мене си знае, че Кара Кольо ме изгони заради това, че двамата с него бяхме побратими. И само тоя, който има побратим, знае какво е да имаш побратим. То не е като да имаш брат. По-силно е. Защото са те кръстили в една вода с него и си му се клел във вярност пред св. Иван по Йордановден. Побратимите винаги са заедно. Винаги си помагат. А пък аз изоставих своя преди години… И не видях сватбата му и не познавах децата му. Не бях в хубавите моменти от живота му, но сега, когато той бе в лош период, аз се завърнах. А Кара Кольо, като ми хлопна вратата пред лицето по Игнажден, сякаш ми каза: „За какво си дошъл? Не беше до мене, когато исках да ти говоря. Сега си тука, а на мене само ми се мълчи, Михаиле”… Когато го последвах в гората на връх Бъдни вечер, казах си аз наум: „Хубаво, Кольо. Нека мълчим. Тъй или иначе това трябва да правим, докато нося мълчаната вода на Росица.”
***
Защо, Кара Кольо, оставяш Огнен и Мара Лехуса сами в тоя светъл празник? И наистина накъде отиваш? Нима не знаеш, че е казано: „Молете се, да не се случи бягството ви зиме или в събота.”3 ? То ще рече: „Молете се, да не се случи бягството ви по време, в което лошото у вас преобладава, пък вие пропилявате живота си в безделие.”
Не знаех накъде е тръгнал моят побратим. Вървях зад него, а той дума не обелваше - сякаш мене ме нямаше. От време на време Кара Кольо се спираше да се огледа, та аз мярках красивото му брадато лице. Ако синовете му са го наследили от него, благословени ще да са били. И ако са взели и ония големи негови рамене, завиждам им. Годините на Кара Кольо не заличиха хубостта му, а напротив - направили я бяха по-голяма. И само смъртта на Тодор я помрачаваше.
Пътят водеше само нагоре и нагоре, та аз бързо се уморих. Помислих си, че ако Кара Кольо е решил да стигне върха на планината, няма да имам сили да го следвам още дълго. Оказа се обаче, че той иска да премине от другата ѝ страна. Разбрах го, понеже познах мястото, гората, в която двамата с него бяхме прекарали голяма част от детството си. Имаше в нея една пещера, за която никой друг освен нас не знаеше. Входът ѝ бе малък и скрит. Иначе самата тя бе голяма и толкова дълга, че отвеждаше до другата страна на планината, като я пронизваше. Помня колко лесно скачах по камъните ѝ на младини, а сега едвам намирах сили. Изостанах, та съвсем изгубих Кара Кольо от погледа си и не чувах вече стъпките му. Ала не се спрях. Продължих през студената пещера макар на всеки две стъпки да се подхлъзвах по заледените ѝ камъни. Никога преди това не ме бе обземал страх на това място. Може би защото преди това винаги съм бил с Кара Кольо. Но как може той да върви сам по тия места? Аз се усетих жалък и се превърнах от попа, който бе тръгнал да помага на своя побратим, в попа, който търси своя побратим, понеже има нужда от помощта му.
Излязох от пещерата - разбрах, че не съм вече в нея не понеже стана по-светло, а понеже стана по-топло. Тръгнах направо и се опитвах да си спомня това място - как изглеждаше то, имаше ли пътеки някакви и ако имаше, накъде водеха. Не успях. Вървях без да зная накъде, без да виждам нищо, като слепец, а усещах под нозете си само камъните, в които често се препъвах. И като се препънах последния път, не си спомних, но разбрах, че наблизо има пропаст, понеже паднах в нея. Тя не бе голяма, ала все пак бе достатъчно голяма, за да потроши единия ми крак. Опитах се и не успях да се изправя. Под мене вече нямаше камъни, имаше гнила трева. И когато облаците се разкъсаха, а сетне изчезнаха, разбрах, преди това не знаех, че е пълнолуние. И луната огря онова място, на което се намирах. То беше една малка полянка, сякаш правоъгълна, оградена от много дървета, които тогава ми се сториха толкова нагъсто едно до друго, че си помислих, че ето, те са като четири стени. Тия дървени стени наистина пазеха завет,та когато задуха силният вятър, аз разбрах за него само по страшната песен на дърветата, но не го усетих. И сякаш наистина нямаше вятър, а само гората шумеше. Тъй дебели бяха тези стени. В тая срещу мене очите ми съзряха една стара ябълка и си помислих, че това може да е същата тая ябълка, до която бе умрял Тодор. Не можех обаче да зная със сигурност и така и не разбрах дали то е истина…
Дълго време останах на земята и дума не излезе от устата ми. Ала ето, започна да става студено и аз запълзях, понеже не можех да вървя, към ябълката и изпопадалите около нея клони. Като я стигнах (то стана след доста време или поне на мене така ми се стори), спрях се и се заслушах. Вятърът утихна и песента на гората замлъкна. И само едно дърво не спря своите клони. Аз го чувах, но не знаех кое е то, понеже беше зад мене, ще рече беше част от оная стена, дето се падаше срещу ябълката. Като се обърнах, видях го и се уплаших. Това дърво, което само шумеше без да има вятър и което сякаш беше живо, бе трепетликата. А трепетликата, то се знае, е прокълната от Богородица. Защото, когато Божията майка приспивала Исуса в гората, всички дървета млъкнали, за да не прекъснат съня му; само трепетликата нехаела и не спряла своите клони. А аз, като чух песента ѝ и още чух как песента на другите дървета спира, разбрах, че е дошло Рождество, но се и уплаших, понеже ето в тоя момент настъпи първият от Мръсните дни и нощи. Тъй като се страхувах и замръзвах, приближих се още по- лизо до ябълката и като взех две сухи дървета, започнах да ги трия. Тъй по пълнолуние малко по малко по-късно сътворих онова, което ние като деца наричахме жив огън. И не зная дали той имаше някакви магически сили, но важното за мене бе да ме стопли. И го направи. Посгря и душата ми и аз вече не обръщах толкова внимание на трепетликата. Все пак по едно време се обърнах да я погледна, но погледът ми се спря не върху нея, ами върху манерката с мълчана вода на Росица, която сигурно бях изпуснал по време на падането ми и сега я намирах по средата на поляната, между ябълката и трепетликата. Ядосах се на себе си. Как можах чак сега да забележа, че не е у мене! Изоставих живия огън, който гореше близо до ябълковото дърво, и запълзях обратно към мълчаната вода. Стигнах я и взех манерката в ръцете си. Там си и остана - в ръцете ми, и не я прибрах под ризата, когато иззад трепетликата се появи Кара Кольо, стиснал здраво своята пушка.
Видях го и нищо не му рекох, а той мълчеше и май не ме виждаше. Мрачното му лице сега се бе превърнало в учудено такова. И загледано бе то към живия огън, който го огряваше. Ала не в него и не в дървото се взираше погледът на Кара Кольо, а в нещо зад тях, което се криеше в тъмното. Не зная дали се криеше, но със сигурност беше там. И чух тогава тропот на копита, който бе толкова силен, че не повярвах, че тия копита могат да бъдат на познато ми животно. Тогава от мрака се появи такова едно същество, каквото преди никога не си и бях представял, а сега, като говоря това, не мога да забравя как изглеждаше то. Имаше огромно конско тяло, а също така и човешко. Човешко бе от кръста нагоре, но главата не изглеждаше като да е на човек, понеже имаше големи еленски рога и също такива дълги уши. И носът му бе като на елен, а очите - като на котка. Това създание имаше още дълга бяла брада, която стигаше почти до земята и покриваше голите му гърди и корем и аз не знам, но може и те да не са били човешки. Пръстите му имаха остри черни нокти, а от ръцете и лактите растяха толкова дълги косми, че чудовището изглеждаше като да има не една, а три бради - една на главата и две на ръцете. Видях още, че там, където е конската опашка, имаше още еленска, вълча и лисича. И това съществ, то се знае, бе Караконджул.
А аз, поп Михаил, стоях (по-право казано - лежах) между Кара Кольо и Караконджула.
Последният бавно пристъпи напред - не зная как успя да мине между гъстите дървета, но успя и прескочи живия огън, оставяйки ябълковото дърво зад гърба си. Напред пристъпи и Кара Кольо, та аз се усетих като между чук и наковалня. И не можех да отлепя очи от създанието, но бях сигурен, че моят побратим зад мене вече е насочил пушката си към него. Грешах. А разбрах, че греша, когато той опря края на оръжието си у мене, та се стреснах. Бях толкова уплашен, че първо си помислих, че Кара Кольо ще ме убие. После, като го видях, разбрах и се изненадах, че той сам е свалил пушката си и е отпуснал ръката си, та неволно е опрял оная у мене. И аз си представих, че аз държа тая пушка…
Добре, Михаиле, ето, тя е в ръцете ти. Прицели се. Прицели се в слабото място на тоя Караконджул, че да го убиеш. Ето, той е вече толкова близо до тебе! Няма как да не го улучиш! Но трябва да го убиеш с един изстрел, че иначе може само да го разлютиш. Стреляй, Михаиле, стреляй в сърцето му направо! В сърцето, ама къде е то? Дали е в конското тяло на Караконджула или може би е в ония негови гърди, които са човешки? Стреляй тогава в главата! Добре, ама какво ще стане, ако се появи още една глава - така, както се появяваха още и различни опашки? Михаиле, я по-добре остави тая пушка и си я върни на Кара Кольо…
Видях как Кара Кольо пуска оръжието. То тупна силно на земята и тогава живият огън лумна силно и погълна цялото ябълково дърво, което бе до него. Имах усещането, че се намирам сред дървени стени на човешки дом, в който гори Бъдникът - както и трябва да бъде на Бъдни вечер. Каквото бъде изречено пред Бъдника, то става. Ала аз не проговорих, понеже, като извадих манерката с мълчаната вода на Росица, и ето, Караконджулът уплаши ли се, не зная какво му стана, ала се спря. И си помислих, че ако проговоря, мълчаната вода ще изгуби силите си и тогава оня вече няма да има пред какво да се спре. Та нищо не казах пред Бъдника. Ала Кара Кольо проговори. И не се уплаших толкова от това, че проговори, колкото от това, че думите му бяха отправени не към Бъдника и не към мене, ами към Караконджула и бяха ето какви:
- Сине, ти ли си? Ти ли си, Тодоре?
И разбрах, че Тодор е бил погребан неопят, понеже, то се знае, който е погребан неопят, се превръща в Караконджул. Не разбрах обаче как Кара Кольо успя да разпознае сина си в това тяло на чудовище. А трябва да се знае, че когато дърворезбарят проговори, тогава живият огън на Бъдника угасна. Ала щом млъкна Кара Кольо, и ето, ябълковото дърво отново лумна в пламъци. И аз си помислих, че живият огън не иска да чуе думите на моя побратим. Та дори последният да го заклинаше, оня нямаше да изпълни повелята му. Но Бъдникът не угасна, когато Караконджулът заговори и каза ето какво:
- Какви ги вършиш, Кара Кольо?
Имах аз такава една дарба, която ми позволяваше не само да чувам думите на хората, но и да ги чета по устните им. И когато Караконджулът рече и аз чух да казва: „Какви ги вършиш, Кара Кольо?”, прочетох друго по устните му и то бе ето какво: „Какви ги вършиш бе, тате?” Още странно ми се стори това, че гласът сякаш не идеше от Караконджула, ами бе далечен. Дали пък не идеше от Бъдника? И дали тоя Бъдник не бе като горящия храст, чрез който Яхве говорил на Мойсей и му заповядвал що да върши в Египет? Не зная. Възможно е...
Каза още Караконджулът ето какво:
- Колко време мина, откакто Тодор умря? Много време. И твоят син Тодор любеше Росица и искаше да се ожени за нея. Ала то не стана - когато гласът казваше „Тодор” и когато говореше за него, устните на Караконджула казваха „аз” и тоя „аз” говореше за себе си. - Тодор умря. И какво правиш ти?? Не почиташ паметта му, не го опяваш. Не искаш да говориш за него. Защо, вместо да се опитваш да му правиш дървени фигури, не разкажеш какъв бе Тодор на хората, дето са го забравили, и на тия, дето въобще не са го познавали? Ето, ти го помниш и знаеш какъв беше. И затова, Кара Кольо, сега го виждаш такъв, какъвто го помниш и какъвто беше. Ала тоя човек, който си довел със себе си, не знае Тодора! Не го знае и сега го вижда всякакъв, но не и такъв, какъвто беше. Защо, Кара Кольо, не му разкажеш за сина си? Или предпочиташ всички да виждат Тодора такъв - като чудовище, като нещо неопределено. Ти, Кара Кольо, продължаваш да убиваш сина си и след смъртта му… Ето, Росица е влюбена в другия ти син, Огнен, и никога не е любела Тодора. Ала ти не им даваш да се женят. Защо? Нали в жилите на техния син, ако имат такъв, ще тече пак Тодорова кръв. И той, и ти, и целият ти род ще продължи да живее чрез тоя син. Ако не е на Тодор, на брата му ще е. И ако Росица не е на Тодор, на брата му ще е. То е все едно. Колко години вече Огнен те моли да ходи коледар? А ти не му даваш, понеже който ходи коледар, може след това вече да се жени и ти знаеш, че Огнен само Росица иска. И коя година вече на Бъдни вечер Росица прави някакви безполезни магии за любов, като да краде и заравя климията от каруцата на Огнен. И чака да чуе името му под прозореца на дома ти, след като незабелязано се е измъкнала от вкъщи, понеже, то се знае, който се измъкне от трапезата на Бъдни вечер без да го видят и отиде до прозореца на друга къща, първото име, което чуе, ще бъде на бъдещия любим. Такива неща прави Росица всяка година, понеже не знае, че Огнен нея само иска. Ти, Кара Кольо, не даваш на тия двамата да живеят живота си, ще рече - убиваш ги. Ала ги убиваш бавно и мъчително. И аз, тъй като съм милостив, ще отида и ще ги убия бързо.
В него миг Караконджулът профуча покрай нас и като прекърши трепетликата, разруши цялата дървена стена и аз го изгубих от погледа си. Но видях, че тоя на Кара Кольо още го следи. И след една минута дърворезбарят рече, а си помислих, че говори на мене, та се зарадвах, но май не бе така:
- Не отива към пещерата. Той май не знае за нея. Мога да го изпреваря…
Казах му да тръгва, но той го направи още преди да чуе думите ми. Хукна към пещерата, стиснал здраво пушката си, която даже не видях кога се бе озовала отново в ръцете му. Та тръгна той, не знам да се бие с онова рогато същество ли или да спасява Огнен и Росица. Остави ме отново сам сред поляната.
***
А пък аз, като погледнах манерката с мълчана вода, помислих си, че след тия толкова много слова, които бяха изречени пред нея, вече никаква мълчана вода не бе. Прощавай, Росице…
Много от клоните, дето Караконджулът изпотроши, бяха около мен. Взех аз един, подпрях се на него и като се изправих, тръгнах към Бъдника. Щом го стигнах, не зная защо, но излях манерката с вода в живия огън. Не съм и очаквал той да угасне от толкова малко количество вода, но то стана. А като стана, реших, че съм сторил грях. И в него миг от тая грешка, от тоя грях, ябълковото дръвче не само се възстанови, но и разцъфна. Цъфтеше то с прелестни цветове като да бе не зима, а пролет. Приближих се до дървото. И понеже не можех да повярвам на очите си, хванах едно клонче и понечих да го помириша. Тогава нещо ме сграбчи силно и ме повлече назад, а аз, както държах цъфтящата клонка, откъснах я и тя остана в ръката ми. После осъзнах, че сграбчил ме бе Кара Кольо. Върнал се бе за мене… Сложи ме на гърба си сякаш бях малко момче. И видях там, сред отдалечаващата се вече полянка с ябълката, че моят побратим бе захвърлил пушката си, за да може да ме носи… Тичаше бързо, все едно мене ме нямаше. И минахме отново през пещерата, а като излязохме - сняг се сипеше на парцали и покриваше всичко бързо. А Кара Кольо тичаше и тичаше. Бързаше да слезе от планината и да изпълни волята на Караконджула. Караконджул ли бе това всъщност или само аз май го видях като такъв?
Когато наближихме селото, чуваха се вече песните на коледарите, дето вървяха от къща на къща. Ала до Кара-Кольовия дом и тоя на Росица не бяха стигнали още. Ние ги изпреварихме, ще рече - Кара Кольо ги изпревари. Остави ме той пред прага на моята къща. Аз обаче не се прибрах, а пак останах навън. Изпреварили бяхме коледарите, ала дали бяхме изпреварили и Караконджула?
Видях, видя и Кара Кольо как вратата на дома му се отваря. Излезе Огнен! Да, изпреварили бяхме и Караконджула. А разбрах, че това е Огнен заради голямата му прилика с баща му. И той като Кара Кольо можеше да бъде хем мрачен и сърдит, хем красив. Ала още по-красив стана сетне, когато чу думите на баща си, които аз нито чух, нито можех да прочета по устните му, защото той бе далече и виждах само гърба му, но се досещах какви са те. Възрадва се от тях Огнен. Разцелува баща си и се върна обратно вкъщи. Кара Кольо пък постоя още няколко мига, загледан в ония пръснати по целия двор дървени фигури. И тогава си помислих (и бях прав), че Кара Кольо е искал да изобрази своя син Тодор, но не е могъл да придаде всичките му качества, черти, държание, глас на едно дърво… Събра той фигурите от двора си и ги внесе в своята къща. След няколко секунди само те се превърнаха в огън, който огря дома му, в Бъдник. Чух стопанинът да говори нещо. И докато приказваше, тоя път огънят не угасна.
Когато излезе заедно с Огнен навън, последният бе пременен вече и бързаше да се присъедини към дружината на останалите коледари, дето вече наближаваха дома на Росица. А аз, като закуцуках, пресрещнах го и му дадох нещо, което знаех, че не принадлежи на мене, а на него. И това бе цъфналата ябълкова клонка.
И така дойде и тоя миг (дето никой от селото не очакваше да дойде), в който Огнен застана като коледар в двора на Росица. А оная, като го видя дори само така пременен, скочи му и го разцелува… Ала почакай, Росице! За къде бързаш така, сякаш всичко е решено вече? Нали знаеш, че Огнен трябва първо да откупи твоя кравай, за да може да те вземе, та да се венчаете наесен? И Огнен, то се знае, ето, дава всичко, което има, за тебе. Ала идва и Страхил. И той дава всичко, Росице, за тебе и неговите пари са повече, много повече от тия на Огнен. Но ако ти си мислиш, че това е краят и всичко е решено, недей! Понеже ето, виж, Огнен изважда изпод коледарското си наметало нещо, което аз знаех, че принадлежи не на мене, а на него, и затова му го дадох, а пък той сега го подарява на тебе. И това е цъфналата ябълка, ще рече - плодородието, и с нея, Росице, той откупва твоя кравай от всички!...
Зави се сетне едно хоро, дето ми се стори тогава, че край няма. И аз само го гледах, понеже с тоя крак не можех да играя. А като го гледах, видях сякаш живота. Ето, Кара Кольо го водеше. До него бе Огнен. Кара Кольо се измори след време и остави сина си да води хорото. И винаги някой се изморяваше и се предаваше и друг идваше на неговото място. И така докато хорото не свърши, а то свършваше чак когато музиката спираше да свири.
Вече казах, че винаги съм имал дарбата да чета по устните на хората. Но тая вечер се научих, научи се и Кара Кольо, на нещо по-важно - да гледам на нещата първо със сърцето и после с очите. Ала нещата не винаги са такива, каквито ги виждат твоите очи и сърце. Та затова е по-добре да ги погледнеш и през чужди такива, за да можеш да съзреш и да се убедиш, че наистина си съзрял правдата. Може би ако бях способен на това преди, нямаше да видя Тодор като чудовище. Може би ако Кара Кольо беше способен на това преди, нямаше да остави сина си неопят и да позволява родът му да върви към заличаване. Но това е вече минало…
Седях аз сред малкото хора, дето не играеха хоро. Сред тях бе и Кара Кольо. Видях устните му да разказват за Тодор - колко бил красив, колко бил млад, как се смеел, как добре танцувал. И още много говореше бащата за сина си и гледаше по-малкия, та му се радваше така, както се радваше на добра дърворезба, върху която е работил доста време, та я е завършил; и си мисля, че той не се е радвал толкова на сина си, когато се е родил, колкото сега, когато вече бе завършен мъж. Оттогава насетне винаги, когато Тодор идваше в съзнанието ми, се появяваше не като Караконджул, а като момък, приличен на тоя, който сега водеше хорото - брат му… Както у Огнен оная коледна нощ малкото намусено момче умря и се роди един горд и щастлив сгоден мъж, тъй умря и оня поп Михаил, който за първи път от много години се завърна на село, и се роди друг. Като знаех, че имам още много работа да свърша за тия хора от родния ми край (най-напред време беше Тодор да бъде опят, а сетне решен бях да венчая Росица и Огнен), останах там, където съм сега и където трябва да бъда, и станах такъв, какъвто съм и какъвто трябва да бъда.
Коментирай от FB/G+ профил