Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
„Зимата идва.” – помисли си Кирил, седейки на последната седалка в тролея. От кабината на шофьора се носеха познати коледни песни. Кирил се загледа през прозореца към морето от премигващи лампички и дядо коледовци по витрините на магазините. Преди за него Коледа беше прекрасен празник, изпълнен с веселие и усмивки. Сега това беше просто дата от календара.
Кирил огледа другите пътници в тролея, които всякаш не го забелязваха. Те просто се взираха напред и с трепет очакваха момента, в който ще се приберат при семействата си.
А къде отиваше той?
Никъде. Той просто се оставяше морето от хора да го носи в произволна посока. Вратите на тролея се отвориха. Слезе, без да знае защо. Огледа се. Познаваше тази улица. Но откъде? Знаеше, че много отдавна е бил тук.
Кирил закрачи напред, заобикаляйки хората, свел поглед в краката си, разглеждаше стъпките в снега. Стъпки на хора, живи хора. Хора с мечти, надежди и страхове.
Спря пред витрината на едно кафене и се вгледа в крайната маса, на която седяха мъж и жена. Двамата се държаха за ръце през масата и се гледаха в очите. Усмихваха се. Не помнеше кога за последно се бе усмихвал.
Мъжът прокара ръка през русата коса на жената. В съзнанието на Кирил изкочи картина.
Кирил лежи в леглото срещу красива брюнетка. Двамата са голи. Навън през прозореца е зима. Декемврийският вятър събаря натрупалия се сняг от дърветата. Но от тази страна на прозореца е лято. Защото любовта винаги е лято. Любовта е красива. Любовта е вечна.
Брюнетката казва на Кирил, че го обича. И го целува нежно по бузата. Кирил поглежда сините ѝ очи, след което прекарва ръка през косата ѝ и казва, че я обича.
Двамата влюбени се целуват, легнали един срещу друг в леглото.
Кирил стоеше пред витрината на кафето, върху която бе поставил дясната си ръка.
Какво видя току-що? Спомен? Измислица?
За него реалността се бе превърнала в добре осъзната илюзия.
Свали ръката си от витрината и продължи по пътя. Въпреки, че носеше само пуловер, не му беше студено. Не изпитваше нищо. Нито физически, нито емоционално. Той просто крачеше в снега, отивайки към....
- Към безкрайността – прошепна той с прегракнал глас. – Или към вечността.
Хората бяха започнали да му правят път, без да го поглеждат.
Светлините на града, шумотевицата и хората. Преди Кирил обожаваше всичко това.
Спря пред осеметажната жилищна сграда и се загледа към шестия етаж. Прозорците бяха тъмни. Изкачи двете стъпала на площадката пред входа и спря. Приближи лицето си към заключената стъклена врата и дъхна към стъклото. В съзнанието му изкочи още една картина.
Красивата брюнетка стои, загледана през прозореца. Отсрещните балкони са окичени с лампички, през прозорците се виждат елхи и усмихнати лица. Кирил се приближава зад жената и я прегръща през кръста, целувайки я по врата. Тя протяга пръст и изписва върху запотеното стъкло „Аз” с красив почерк. Кирил вдига дясната си ръка и изписва:„те обичам!!!” с раздалечени и грозновати букви. Жената се засмива и обръщайки се, Кирил потъва в сините ѝ очи. Тя го целува, а той продължава да допира пръста си в запотеното стъкло.
Кирил стоеше в тъмния и празен вход с вдигната във въздуха дясна ръка. Той свали ръката си и се понесе по стълбите към шестия етаж. В сградата беше тихо. Спря пред средния апартамент на четвъртия етаж и долепи ухо до вратата. Чуваше се приглушен телевизор и силен детски смях. „Коледа, Коледа – утре ще е Коледа!” пееше весело детско гласче. Кирил продължи да се изкачва по стълбите, без да издава звук.
Застана пред бяла врата на шестия етаж. На нея беше залепен някакъв лист хартия. Посегна към дръжката , но в този момент вратата зад него се отвори и от нея излезе жена на средна възраст, държаща в дясната си ръка чадър. Погледна към вратата, пред която стоеше Кирил, въздъхна и заизкачва седемте стъпала, водещи към асансьора. Сякаш не го забеляза.Той се обърна и прекрачи прага.
Прах и застоял въздух го посрещнаха. Тристайният апартамент не бе чистен от доста време. Мебелите бяха покрити с найлон. На масичката в хола имаше купчина писма. Хартията бе пожълтяла. Апартаментът беше празен. Кирил огледа стената и видя закачени снимки. Млада двойка пред голям монумент. Красивата черна коса на жената се вее. Мъжът с късо подстригана прическа гледа в камерата и се усмихва. Кирил се обърна и излезе. Тръгна по улицата. Стъпваше бавно и несигурно. Спря пред четириетажна жилищна сграда и се загледа към светещия прозорец на първия етаж. Красивата брюнетка – с няколко години по-стара – стоеше пред кухненската печка. Дългата ѝ черна коса бе вързана на опашка. Красивите ѝ сини очи бяха тъжни. От ляво на блузата ѝ бе забодена с карфица черна лента.
Кирил се взираше към жената, която обичаше. За първи път от много време насам той изпитваше емоция, той чувстваше.
Обич, страх, гняв, разочарование.
Той потрепери. Какво се бе случило с него? Последното, което помнеше, бе, че пътуваше с колата си към къщи, след това....
- След това те доведох тук. – каза висок мъж, старец, облечен в черен костюм. Кирил се обърна и го погледна.
- Кой си ти? – попита.
- Тук съм за теб – каза мъжът.
Кирил огледа новодошлия, след което се обърна и отново погледна към жена си.
- Знаеш какво следва, нали? – попита мъжът.
- Мисля, че да. Ти ли ме доведе?
- Не. Твоята привързаност към това човешко същество те доведе тук.
- Искаш да кажеш, любовта ми?
- Емоциите нямат значение за мен.
- Може ли да постоя още малко? Имам чувството, че току-що се събудих от дълбок сън – каза Кирил. От очите му се стекоха сълзи, които капнаха в снега под него.
Мъжът в костюма не каза нищо.
Пред жилищната сграда стоеше мъж с къса разрошена коса, без обувки, облечен само с пуловер и избеляващи черни дънки. Вятърът развяваше левия му ръкав. От лявото му слепоочие стърчеше дванадесетсантиметрово парче метал. Босите му крака не оставяха следи в снега.
***
Мъжът в костюма постави дясната си ръка върху рамото на Кирил и двете фигури изчезнаха, оставяйки след себе си две капки в студения декемврийски сняг.
Мими отмести за поглед от печката и погледна през прозореца. За момент ѝ се стори, че видя две мъжки фигури.
„Кириле?” – помисли си тя. – „Разбира се, че не. Нима очакваш мъртвият ти съпруг да се появи на вратата ти две години след смъртта си?” При тази мисъл Мими потрепери. Очите ѝ се навлажниха. Тя ги избърса с опакото на ръката си. Погледна за последен път през прозореца и каза тихо на празния си апартамент.
- Зимата дойде.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Зимата идва" ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил