Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
„Алберт Айнщайн е казал: "Въображението е по-важно от знанието". За тази мисъл има много тълкувания, но за мен смисълът е в това, че въображението открива повече светове от знанието. Докато с помощта на книгата въображението и реалността се сблъскват в един по-нов свят, в истинския живот илюзиите живеят единствено и най-вече чрез книгите.“ С. Данаилова
***
Лили запали цигара и отметна русата си коса. Беше забила нос в книгата вече трети час и най-вероятно щеше да продължи да чете, ако имаше още светлина. Но нямаше. Борисовата градина все пак е една от най-неосветените зелени площи в София и ние сме длъжни да се примирим с това. Тя вдигна поглед с лека досада и присви устни. Ах, как само не ѝ се тръгваше.
Имаше нещо в атмосферата на този парк, което допълваше книгата в ръцете й. Може би бяха хората, идващи тук. Или есенният пейзаж, нашарил всяко дърво. Лили се загледа в едно листо пред нея. Беше толкова крехко и красиво, дори и хладният вятър би унищожил цялостта му. Камо ли тежкият крак на Роб Старк. Момичето се усмихна при мисълта за любимия си герой от книгата. Да не беше малка, че да си фантазира за измислен персонаж?! В този момент листото бе смачкано от груб кожен ботуш, обкован с метал, а на заден фон се мярнаха чифт вълчи лапи. Лили примигна изненадано и се вторачи още по-усилено във вечерния сумрак. Но на мястото на ботуша имаше само чифт черни кубинки. Вдигна поглед и се усмихна на мъжа пред нея. Подаде му запалката, която той ѝ поиска, и го изчака да си запали цигарата. Тръгна си почти веднага. Не можеше да отрече, че случилото се я впечатли и шашна. Явно беше прекалила с четенето днес.
Намерението ѝ да не отваря книгата поне до следващия ден бе осуетено още щом се качи в тролея. Задръствания, какво да се прави! Не че и в стария раздрънкан градски транспорт имаше кой знае колко силна светлина. Присви очи и започна новата глава. Или поне опита! Постоянното бибипкане я дразнеше изключително много. Нима натискането на клаксоните ще помогне на сфетофарите до Софийския Университет да светнат по-бързо в зелено? При следващия дразнещ звук Лили не се въздържа и метна през прозореца бесен поглед на най-близката кола. Нещо назад в дългата колона от коли привлече погледа й. Какво беше онова в далечината? Движеше се бързо върху маркировачната лента. Мотор? Не, беше твърде високо. Щом силуетът приближи на няколко коли разстояние. тя го видя. Кон, беше кон! С ездач!... Ама разбира се, че с ездач, какво толкова се учудваше на това?! Но не беше циганин. Най-малкото те караха каруци, обикновено натоварени догоре. А този? Само да се доближеше малко. Ощее... още съвсем мъничко! Само да види онова на гърдите му. Докато тя не смееше да поеме дъх, ездачът настигна тролея и го задмина. Твърде бързо, почти нереално. Момичето скочи от мястото си, оставяйки книгата да ѝ се изплъзне от ръцете и изтича напред. Залепи се максималко на един от прозорците, но ездачът вече беше изчезнал. Едва щом стъклото се запоти от дъха ѝ и тя не можеше да види нищо през него, едва тогава тя се дръпна. Ококорена и без да си дава сметка, че всички я зяпат стреснато, тя се върна на мястото си. Нима полудяваше? Наистина ли видя ланистарския лъв?!
Щом се прибра, още не бе разбрала какво точно се беше случило днес. Влезе да си вземе горещ душ с надеждата всичко това да се дължи на умората.
***
Събуди се от силна болка в корема. Посегна към нощното шкафче към блистера Спазмалгон, който бе купила предния ден. Имаше само две останали хапчета. Щом се изправи да си потърси чашата, усети, че носът ѝ тече. Въздъхна успокоено. Ето, че всичко си има прилично обяснение – просто се е разболявала. Светна лампата до себе си и затърси кърпичка. Не намери и избърса небрежно носа си с опакато на ръката и за миг трепна щом видя червения цвят по ръката си. Не че за първи път ѝ тече кръв, но този път беше по-различна, по-бледа сякаш. Не, нямаше да се паникьосва, просто сутринта ще отиде при лекарката. Изпи двата останали Спазмалгона наведнъж и си легна свита.
Алармата ѝ звънна три часа по-късно, точно в седем. Облече се и за пореден път се впечатли колко е отслабнала. Изми се и приготви кафе за годеника си, който щеше да се прибере след петнайсетина минути от нощна смяна. И както винаги, щеше да ѝ се отблагодари, като ѝ среше косата и я целуне по нослето. Малките неща в живота носят такава радост! Но не и днес. Днес тя трябваше да излезе възможно най-бързо, защото всички знаем какви са опашките в поликлиниките! Взе книгата си, за да мине по-бързо чакането.
***
Лили седеше пред огледалото в спалнята и се гледаше предизвикателно. Гледаше резултатите от изминалия месец, прекаран по болници и изследвания. Беше отслабнала много, кожата ѝ бе сивкава, а косата ѝ не бе сресвана от дни. Новата част на книгата ѝ я чакаше отворена предизвикателно. Оставаха ѝ само двеста страници до края. Но я беше страх да я дочете. Или я гонеше параноята? И тя самата не знаеше какво точно се случва с нея. Прокара пръсти през косата си. Преди да погледне колко е останала в дланта й, тя се замисли дали пък няма да ѝ отива с гола глава. Усмихна се вяло. На Виктор щеше да му хареса да не трябва да я реше всеки ден. Наведе се за миг да изхвърли мъртвия златен кичур коса. Щом се изправи пред нея, стоеше младо момиче цялото в сажди. Голо-голеничко! Очите му бяха толкова тъжни, но щом едно от трите дракончета се покатери на рамото й, то се усмихна. Лили затвори очи и тръсна глава. Ще мине, така каза лекарят, брой до десет и ще мине! Преброи до сто и чак тогава се осмели да отвори отново очи. Тя веднага взе машинката и махна цялата оставаща ѝ коса уверена, че ще ѝ отива толкова, колкото ѝ отиваше на Денерис преди малко.
***
Лили пътуваше с всичките си вълчища в буса и четеше последните десетина страници от последната част на книгата. Беше спокойна. Отиваше към клиниката, за да чуе д-р. А. Николов да ѝ дава „още 2-3 месеца максимум“. Щом пристигна, дългокоса дама ѝ подаде ръка да слезе от рейса. Колкото и нетипично да бе това за Церсей Ланистър, Лили беше спокойна. Влезе в кабинета и се приготви за обичайните процедури. Докато докторът редеше вече познатите лекции, тя гледаше разсеяно през прозореца към падащите листа. Отново беше късна есен, но за Лили сякаш повече от три години зимата все идваше, все беше на прага. А нямаше ли да дойде най-накрая и пролет за нея? Не я ли заслужаваше?! Извърна глава към д-р. Николов и потърси подкрепа в очите му. Нямаше такава. Имаше само съчувствие и известна доза съжаление. Тя сведе бързо поглед, беше ѝ сякаш гузно, че е потърсила нещо подобно в един лекар.
Дразнещият звук на метал, стържещ по плочките, сепна унеса на Лили. Жената го огледа бавно. Черните маратонки сега бяха кожени ботуши, марковите дънки бяха заменени с ленени изтъркани панталони, а на мястото на синята риза беше груб износен гамбезон. Върху тъмния плат ясно личеше красиво нарисувана вълча глава и вместо изтънчено сако от раменете му падаше тежко черно наметало със сива козина на раменете. Нед премести меча до стената, влачейки го, бавно свали ръкавиците си за езда и ги затъкна зад колана си. Погледна Лили в очите. Сякаш търсеше думи да ѝ каже нещо лошо и да я утеши без думи едновременно. Изведнъж мъжът се извърна рязко и грабна тежкия Лед. И макар двуръчният валириански меч да бе много тежък, лорд Старк описа с лекота перфектна дъга. Щом острието на меча мина гладко през дългата шия на Лили, тялото ѝ падна безжизнено на студените плочки.
***
Небето беше бяло и тежко. Всичко пред стената бе тихо. Нямаше вятър, нямаше птици. Само падащият сняг. Лили лежеше на замръзналата земя, но не усещаше студ. Снежинките падаха по лицето ѝ и по отворените ѝ очи, но не се топяха. Бавно се изправи и огледа вала. Зимата бе дошла и беше време тя да поеме Нощния страж.
***
- Химиотерапията е спряла да се отразява още преди месеци - стрателно обясняваше Николов. - Хроничната миелогенна левкемия е била твърде силно прогресираща и без ефикасно лечение е било възможно да преживявее до още 2-3 години. Максимално.
- Какво искате да кажете, докторе?! Ще се събуди ли от комата?
- За съжаление, твърде късно установихме диагнозата. Съжалявам, мозъчната смърт бе настъпила още като припадна в кабинета ми преди седмица. Господине, знам, че е ужасно, но трябва да подпишете. Твърде дълго я поддържахме изкуствено.
***
„Books can be dangerous. The best ones should be labeled "This could change your life." ~ Helen Exley
В памет на Лили Димитрова (18.04.1986 – 16.01.2011)
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Зимата идва" ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил