Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Таблетките бяха точно четиридесет. Нямаше никакъв смисъл в това да чакаш, докато се съберат кръгъл брой хапчета, и чак тогава да пристъпиш към самоубийство. Но Деян искаше да е така. Вероятно задоволяваше някакво свое желание за ред пред лицето на смъртта. Или си създаваше илюзия за контрол. А контролът беше нещо, което напоследък доста му липсваше.
Той прокара върха на пръста си по подредените в четири стройни редици таблетки. Можеше да си позволи да ги погледа още малко. Да се наслади на мисълта, че само от него и от никой друг зависи кога ще настъпи краят. Така или иначе, това беше единственото, за което все още имаше право да решава, защо тогава да го проиграва така бързо? Животът и смъртта сега бяха в неговата власт.
Знаеше, че майка му ще дойде чак на сутринта. В първите седмици тя го бе проверявала час по час. Все го питаше дали има нужда от нещо, дали не го боли, дали не е почувствал някаква промяна, допир, мравучкане, топлина... Но след няколко пристъпа на ярост, по време на които Деян хвърляше и чупеше всичко, до което се докопа, и ревеше като див звяр, двамата постигнаха съгласие за „режима на свиждане“, както го наричаше младият мъж с горчива ирония. Така че майка му нямаше да се появи в близките часове и той щеше да е свободен да изпълни намисленото. Това го изпълни с нереално спокойствие.
Не бе усетил кога е задрямал. Събуди се от усещането, че някой седи върху краката му. Неговите напълно безчувствени, сакати крака. Сигурно още сънува, каза си. Разтърка очи, погледна надолу и видя човешка фигура, излегната напряко на леглото му. В стаята се носеше екзотичен аромат. Напомняше на индийския сапун, май че беше сандалово дърво, който някога ползваше една от приятелките му. Някога.
„Да не би да съм изпил вече хапчетата и да не помня?“ – запита се наум Деян.
И чу в главата си глас: „Не, не си. Поне, откакто съм тук. А то е от доста време.“
„Е, сега вече съвсем откачих.“
„Изглеждаш ми съвсем добре.“
Мъжът се вгледа по-внимателно във фигурата. Беше жена, млада жена. Облечена беше странно. Не само че дрехите ѝ определено бяха азиатски, ами и изглеждаха някак древни, сякаш взети от старинна книга, от онези с филигранно изписаните главни букви на абзаците, с фризовете по страниците. Колкото до притежателката им, тя... ами най-общо казано, тя не беше нищо особено. Дребна, мургава, почти невзрачна. Единствено сивите ѝ очи я спасяваха от това да бъде абсолютно незабележима. Но не я правеха красавица.
„Добре дошла“ – реши да каже все пак Деян. Така де, грозноватите момичета също са хора. Даже повече имат нужда от внимание.
„Добре заварила“ – усмихна се леко непознатата.
„Коя си ти и защо говорим телепатично?“
„Защото ако ти заговоря на глас, ще трябва да използвам родния си език и няма да разбереш нищо.“
„Сигурна ли си, владея четири езика. Даже и половина, бих казал.“
„Едва ли знаеш точно моя.“
„Щом казваш... Впрочем, аз съм Деян.“
„Царица Шехерезада, съпруга на цар Шахриар, от династията на Сансанидите.“
„Моля??? А току-що си мислех, че аз съм откачил.“
„Не забравяй, че чувам всички твои мисли.“
„А, да. Вярно. И все пак? Това няма как да е истина, нали?“
„Напротив.“
„Добре, добре. Нека се разберем. Ти си халюцинация. Сигурно все пак съм изпил хапчетата и смъртта милостиво ме забавлява преди да ме вземе със себе си.“
Жената вдигна властно ръка. Изведнъж наистина му заприлича на царска особа. После гласът ѝ прокънтя гневно в ума му: „Престани да бръщолевиш глупости! Което съм казала, е истина, защото аз, царица Шехерезада, не лъжа!“
Това се стори на Деян доста нагло.
„В такъв случай, твое величество, най-коленопреклонно те моля да ми отговориш на няколко въпроса. Защо си при мен? Как си стигнала тук? Как изобщо успяваме да говорим телепатично и откъде знаеш български? И, най-важното, защо те усещам върху краката си, след като съм шибан инвалид?“
Шехерезада се фръцна настрани и вирна носле: „Изобщо не съм длъжна да отговарям на въпросите ти. Но реших да проявя милост. И без това след малко трябва да тръгвам.“
„Къде ще вървиш, тъкмо стана интересно.“
„Трябва да се връщам при царя. Скоро сестра ми ще ни събуди.“
„О, вярно, за поредното парче приказка, нали?“
„Точно така. И това продължава вече двеста седемдесет и четири нощи. Как не му омръзна? Защото, честно да ти кажа, аз се изморих.“
„Да, разбирам те.“
„Нищо не разбираш!“ – изфуча в главата му царицата. Да изфучат в главата ти наистина е усещане, което не може да бъде описано.
„Добре тогава, обясни ми. Моля.“
„Двеста седемдесет и четири нощи подред аз разказвам приказки като луда. Това е някакъв безумен маратон и не мога да си позволя да спра, защото...“
„Да, знам защо.“ - Деян направи знак срещу шията си.
„Именно. Но се изчерпах. Минавам за най-начетената жена не само в царството, ами и през девет царства в десето. Но това е прекалено. Никой, дори и аз, не може да измисли толкова приказки!“
„Не се ядосвай. Измислила си ги.“
„Какво искаш да кажеш?“
Деян не знаеше в кой момент влезе в тона ѝ. Вече му се струваше, че дори може и да ѝ е повярвал. Затова взе куката, с която придърпваше към леглото си рафта с книгите. Любо му го беше направил на колелца, да може да си го движи. То беше по времето, когато приятелите по-често се сещаха да го навестят. Когато все още всички вярваха, че ще се оправи и само временно не е един от тях. После... не, не им се сърдеше. Поне с разума си ги разбираше. Та нали той сам бе почувствал как постепенно темите за разговор намаляват до дежурни приказки, а неловкостта се настанява насред диалога и се превръща в главен събеседник?
„Да, много тъжно – отреагира на спомена му царицата. - Но какво искаш да кажеш с това, че съм измислила приказките?“
Деян измъкна от рафта „Приказки от 1001 нощ“ и я подаде на Шехерезада. Но не беше подготвен за реакцията, която последва.
„Какво??? Трябва да му разказвам още 727 нощи??? О, не... сега, като се прибера, ще помоля да изпълнят присъдата ми!“
„Не можеш.“
„Защо пък да не мога?“
„Ами, първо, защото царят няма да позволи да умреш, докато не научи края на всички твои приказки. Второ, защото епосът съществува, значи в края на краищата ти си ги разказала тия приказки и няма как да промениш миналото. И трето, защото аз те моля...“
„Хм – сбърчи носле легендарната царица, - и с какво право пък ти ме молиш?“
„Ами, как да ти кажа, твое величество... впрочем, може ли да ти викам Шехи?“ Деян скръсти ръце и се ухили фриволно, както не го бе правил отпреди злополуката. Но какво пък пречеше да се ухили на една така приятна халюцинация?
„Сто пъти ти казах, че не съм халюцинация! – изсъска гласът на Шехерезада в ума му. -И не, не можеш да ми викаш Шехи.“
„Добре де, тогава ми обясни най-после какво си.“
„Ще ти обясня. Сестра ми ми намери тази отвара. И снощи, когато моят съпруг заспа, аз я изпих. И също заспах, естествено. Само че по време на съня духът ми не остана в тялото, а тръгна да странства. И така дойдох при теб.“
„Защо точно при мен?“
„Чиста случайност. Отварата не може да избира нито време, нито място.“
„И си говорим телепатично и се разбираме, защото...?“
„Вероятно просто душите го могат. Езикът е средство и оръжие, но той може да бъде и окови.“
„Добре, съгласих се. А да имаш представа защо те усетих върху краката си, след като те са напълно парализирани?“
„Това е съвсем просто. Нима хората от твоето време не знаят тези неща? Кога ги забравихте?“
„Кои неща?“
„Само физическото ти тяло е пострадало от недъга. Но освен него има и други, както ти е известно. Защо ме караш да ти давам елементарни уроци?“
Деян кимна.
„Тоест, искаш да кажеш, че моите астрални крака са чувствителни на допир, на топлина и всичко останало и точно те са усетили твоето астрално тяло.“
„Ами... Добре де, нека така да го кажем.“
„Това е забавно, Шехи. В такъв случай какво ще кажеш, ако използваме моето и твоето астрално тяло за по-интересни занимания?“ Отново се ухили. Харесваше му да я дразни.
„А как ти звучи астрално обезглавяване?“
Охо, сега тя влизаше в тона му.
„Нещо не ми харесва тази идея.“
„Освен това, нали съм невзрачна?“
Бодна го, когато най не очакваше.
„Не, вече не си. Отдавна не си. Не си ли разбрала още? Мъжът може да пожелае първо тялото ти. Но той ще остане за следващата нощ само ако иска да чуе още от твоята приказка.“
„Вярно. Май не важи само за царя.“
„Не важи. Но да се върнем на въпроса. Аз все пак не разбрах, защо са ти нужни тези пътувания с отварата?“
„За сюжети, разбира се. Нали ти казах, че се изчерпах.“
„А, да, права си. И сега искаш да ти разкажа някаква история ли?“
„Не, аз вече я измислих. За един омагьосан цар, който от кръста нагоре е човек, а надолу – черен мрамор. Но после идва великият везир на един друг цар и убива невярната съпруга, която го е омагьосала и нейния любовник...“
„Да, спомням си тази приказка. С града, дето беше омагьосан и превърнат в езеро, а хората – в риби. Значи тя е за мен?“
„Така излиза“ – усмихна се Шехерезада и сивите ѝ очи грейнаха меко.
„Жалко само, че мен няма кой да ме спаси.“
„Няма ли лечение за теб?“
„Не. Това се доказа окончателно. Гръбначният ми мозък е прекъснат, а каналът между двете части – запушен. Няма такава операция, която да ми помогне да се възстановя.“
„Чудесно.“
„Как така чудесно?“ – избухна Деян.
„А не е ли? – учудено го погледна царицата. - Ти вече знаеш отговора на всички въпроси за болестта си. Оттук нататък няма да се измъчваш, защото пред теб не стоят няколко пътя, от които да избираш. Просто ти остава да се научиш да живееш така.“
„Има още един път пред мен.“
„Човече, престани! Заповядвам ти веднага да престанеш и да изгониш тези мисли! Ако знаех, че си толкова глупав, щях да ида другаде!“
„Защо да е глупаво да искам да си отида с чест?“
„Защото си роден, за да живееш! Ако беше толкова лесно да се намери изход в смъртта, щях ли аз да разказвам приказки нощ след нощ, вече двеста седемдесет и четири нощи?“
„И още 727 ти предстоят...“ – добави тихо Деян.
„Да! И тях ще разкажа! И няма да спра, докато не чуя от устата на моя съпруг, че повече няма да убива жени! Нито мен, нито други девойки от царството! А ти тук... за някакви крака! Ръцете ти са здрави, толкова неща можеш да измайсториш с тях! Умът ти е непомрачен, макар на моменти да се съмнявам в това... както и да е... толкова важни неща можеш да кажеш на хората! Къде си тръгнал да се убиваш заради едни крака?“
„Шехи...“
„Млък! Царица Шехеразада ти заповядва да живееш!“
И малката фигурка изведнъж изчезна.
„Ще дойдеш ли пак?“ прошепна Деян. Но никой не му отговори. Още минута той усещаше лека топлинка върху краката си. После не остана нищо.
Младият мъж тръсна глава. Сънувал ли беше? Насън ли бе разтворил „Приказки от 1001 нощ“ върху коленете си? Но всъщност, какво значение имаше? По чиста случайност тази нощ го бе посетила една приказна царица. Може би сега тя тъкмо се събуждаше в обятията на своя цар и му се усмихваше? А той... той щеше да продължи да живее по нейна заповед. Та нали някой ден, по чиста случайност, тя можеше да се върне? И той трябваше да е тук, за да ѝ благодари за урока.
Събра малките таблетки, сви ги в парче салфетка и ги натика на дъното на кесийката, където изхвърляше отпадъците. Ако имаше късмет, майка му дори нямаше да ги забележи.
Навън бе дошъл нов ден.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил