Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Беше чувал, че с времето силите намаляват.
Когато не можа да запали камината, разбра, че вече няма никакви шансове за него.
Отпусна се на стола, а той изскърца под тежестта му, сякаш самата магическа сила скръцна със зъби от безсилие. И точно безсилие беше. Елементарната магия за пламък не желаеше повече да се подчинява на магьосника. Това изглежда бе краят. Една по една, магиите си бяха тръгнали от него, както силите напускат старците, както листата изоставят клоните, както вечер чезне заревото на залеза.
Къщата бе съвсем обикновена – стени от дялан камък, схлупен покрив, от който стърчеше коминът – днес без никакъв дим. Магьосникът се усмихна накриво при мисълта, че ще трябва да си набави огниво и да запазва топлината в дома си по традиционния човешки начин. Щеше да е необходимо да набавя и дърва, защото истинският огън има нужда от тях, за да съществува. Как само се променяше животът му... всичко, с което бе свикнал, постепенно си отиваше от него. Всяка магия, която се изплъзваше от уменията му, сякаш откъсваше и по малко от душата. Магьосникът знаеше колко е важна душата за магиите. Без душа няма магия.
Реши, че все някак трябва да продължи, и за да разсее мрачните мисли от загубата, се надигна и отвори вратата на къщата. Вятърът го накара да потръпне, но и освежи лицето му. Магьосникът се запъти нагоре към хълма – мястото, където бе вземал повечето важни решения в живота си. Винаги при трудност, при колебание или когато трябваше да реши труден въпрос, той се изправяше там и се оставяше на ветровете да донесат посланията си от света.
Нямаше как да е сигурен, че с отслабналите си способности ще може да долови вярното послание. Ветровете се носеха и събираха знания през тучни ливади, пусти земи, гори и морета, скалисти зъбери и цепнатини, шепнеха и споделяха наученото, пренареждаха невидимо света и само магьосник би могъл да познае истината в техния устрем. Дали бе останало нещо в него и дали щеше да успее да чуе мъдростта на вятъра?
Магьосникът се заизкачва по хълма, подпирайки се на жезъла си и това му напомни как някога просто щеше да измърмори полугласно посоката и щом докосне с него земята, вече ще е на желаното място. Това бе една от първите загуби, с които трябваше да се примири. С времето бе спряло да му тежи да ходи, научи се да използва пътуването, за да оглежда местностите, през които се движи. Светът му се променяше. Всъщност всяка отслабнала магия бе лишавала живота на магьосника от своята лекота и безгрижност. Трудностите се бяха изправяли пред него една след друга, но той бе намирал начин да се справя с тях. Това променяше и него. Бавно, но неизменно животът му ставаше друг.
Повя източен вятър и разроши косата му. Дългата му брада също се полюшна, подобно на конска опашка. Той спря и се обърна с лице към полъха. Притвори очи и притихна.
Никакво послание.
Само вятър, струи въздух по лицето, погалване от природата, но никакви отговори, никакви съвети, нищо за душата му.
Отвори очи и вятърът издълба от тях две сълзи.
Продължи нагоре по хълма, осъзнал, че всичко свършва, че не е останало и късче магия в него. Нозете му бяха заякнали с времето, ръцете – също, защото вече всяка дейност изискваше труд, който да замени магиите. Краченето нагоре не го уморяваше, той гледаше към земята, където мокасините му оставяха следи, мачкаха треви и караха камъчета и трошляк да се пренаместват. Крачка след крачка. Сякаш всяка една го отдалечава от предишния живот на магьосник.
Нещо се блъсна в челото му – огромно насекомо, което усиленият вятър запокити в лицето му. Старецът се спря и бръсна с опакото на дланта си мястото. Миг след това, насекомото пак се блъсна в него – този път го видя. Беше голяма Драконова муха. Очевидно се опитваше да лети в някаква посока, а вятърът я подхвърляше по своята си воля. Нещастното летящо същество проблясваше и се мяташе във въздуха, сякаш бе орехова черупка сред гигантски разпенени вълни. Цветовете му се меняха и го караха да изглежда толкова крехко, че бе невероятно как вятърът не го разтрошава на фин цветен прашец.
Нямаше никакъв шанс и все пак опитваше да лети в избраната посока.
Без да си дава сметка защо прави това, магьосникът разпери едната си ръка и направи заслон с наметалото си, така че Драконовата муха усети кътчето със затишие и се пъхна там. Закрепи се с крачета на плата и потрепна с крилца, сякаш да изправи гънките и да коригира нанесените от вятъра щети.
Магьосникът продължи нагоре, вече почти бе достигнал най-високата част на хълма. Сега не гледаше надолу в краката си, а в плаща, като се любуваше на преливащите се цветове на насекомото. Бе доста едро, да се чудиш как тези нежни крила успяват да го носят и да се борят със стихиите. Тялото му бе като окъпано в дъга, но и с блясъка на росата сутрин. Знаеше, че го наричат Драконова муха – заради мита, че някога тези насекоми са били дракони. Затова и го смятаха за символ на промяната, на диренето на смисъла на живота, на търсенето на нещата, които не се виждат с просто око.
Магьосникът се подсмихна.
Той бе владял доскоро тези невидими за другите неща, всичко, което се нарича от обикновените хора магия, защото не могат да го разберат и осмислят, нито пък приложат. А ето, че самият той се бе превърнал постепенно в обикновен човек. Сякаш всичко около него се бе ронило и рухвало необратимо.
Изправи се на хълма и се обърна към източния вятър. Гледаше към хоризонта и мислите се гонеха в главата му. Ако и сега не успее да усети нищо, ако не го докосне посланието, което вятърът носи, това щеше да е краят му като магьосник.
Затвори очи и задържа дъх.
Опита да си представи всички земи на изток, там, откъдето идваше вятърът, всички изгреви, които са насъбрали мъдрост и сила, за да ги вплетат в порива му. Напрегна се да долови шепот или мълва, вцепени се, за да не изтърве и най-малкия знак, че вятърът носи послание... но послание нямаше.
Вятър без шепот.
Празнота и хлад.
Постоя на хълма – развята коса и брада, зачервени очи и притихнала завинаги магия.
После се спусна надолу, обратно към къщата със студена камина, безжизнен комин и бездиханно легло. Нищо повече не можеше да направи, магията си бе отишла завинаги от него.
Открехна вратата и се промъкна като виновно хлапе вътре, настани се отново на скърцащия стол и се загледа в празното гърло на огнището.
Всичко приключи.
Хладните каменни стени го обграждаха като в гробница.
Тогава нещо трепна в плаща му.
Леко и недоловимо, съвсем тих звук от прозрачни криле, пърхащи в гънките. Сепна се и се сети за Драконовата муха.
Символ на промяната.
Магьосникът внимателно разтвори плаща, насекомото излетя и се защура из дома му, а крилете разпръскваха дъх от насъбраната мъдрост на източния вятър.
Накъде ще те отведе Промяната зависи само от теб – сякаш прошепнаха крилете.
Магьосникът следеше бързото движение – тридесет пърхания в минута, изпращащи послания, насъбрани от вятъра:
Открий дълбокия смисъл на това, което се случва.
Насекомото се стрелна право към него и се закова пред лицето му. Мрежестите крила раздвижваха въздуха и го превръщаха в послания.
Когато всичко сякаш рухва, това е пашкулът, от който трябва да се освободиш, за да полетиш олекнал и неограничен от стените му, които са ти давали сигурност, но са ти пречили да усетиш ефирните криле, които винаги си имал.
Магьосникът се изпълни със сила и усети, че това е истинска магия и че благодарността на Драконовата муха за помощта, която оказа, я връща в живота му с нова сила и ново значение. Винаги бе заставал на хълма, за да получи енергия и мъдрост от ветровете. Не бе сгрешил и сега да се допита до тях. Усещаше нова, вълнуваща магия, която източният вятър му е изпратил с този пърхащ из дома му и облян в цветовете на дъгата посланик.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил