(Разказ от вътрешността на "Пограничната Земя" от Чемби Чембърс)
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Нощната тишина тътнеше и бучеше като морски прибой, всъщност точно това си и беше. В Тен Ри – градът а Стоте Реки, нямаше такова нещо като тишина. Стотиците канали и провлаци създаваха специфичен звук, нещо като диханието на великан. Когато морето се оттегляше и могъщите води на О`ри и десетките ѝ по-малки събратя пълнеха каналите, това се наричаше Издишването. Когато настъпваше приливът и водите на Окун`Ман изтласкваха обратно речните води, на това му викаха Вдишването. Краткият миг между двете, когато каналите и провлаците оставаха сухи само за няколко удара на сърцето, се наричаше Мъртвилото.
Денем градът заглушаваше тези шумове с глъчката си, а нощем го потискаше с дебели дървени капаци на прозорците и яки стени. Затова каквото и да ставаше нощем по улиците и каналите на Тен Ри, то си оставаше в нощта, никой не искаше да чува писъците на жертвите.
Във всеки един град това преследване щеше да се води по покривите, но не и тук. Тук кварталите бяха острови от наноси или скали, а понякога и върху купища отпадъци укрепени с колове, дълбоко забити в дъното на залива. Трудно е да бягаш по покривите, когато се налага да прескочиш канал широк пет-шест метра, дори и собствениците на крайните къщи да не бяха сложили шипове по покривите си. Затова преследването нощем тук включваше много плуване, джапане в тинята и лазене в канали и канавки.
Колам се спря, за да си поеме дъх, и осъзна, че това е голяма грешка, вонята на отходния канал беше убийствена. Опита се да очисти дрехите си, но само още повече размаза мръсотията, а само допреди час те бяха безупречно чисти. Дотогава и за Очистването нищо не беше чувал. Сега знаеше толкова, че му стигаше за три живота напред, само дето нямаше да може да изживее и този пълноценно. Клекна сред мръсотията на канала и хвана с две ръце главата си все едно това щеше да му помогне да си събере мислите. Преди година по-големият му брат Малго изчезна. Родителите му упорито твърдяха, че е заминал за Пирктаун. Само дето всичките му вещи бяха забравили да тръгнат с него. Скоро по улиците плъзнаха слухове, че още деца са изчезнали, все първородни синове на видни кръстияни, почти двеста на брой. Колам беше едва десетгодишен и възрастните не обръщаха внимание много-много какво говорят пред него. Просто трябваше да слуша, за да разбере, че никой не знае какво се е случило. Много от родителите твърдяха, че са пратили синовете си из различни провинциални градчета, други – че са постъпили в армията, а трети – че са се разболели и дори умрели. Слуховете скоро станаха толкова много, че накрая самият Папий излезе с "официална" версия: децата са отвлечени от боголюбците. Дори мобилизираха армия и я пратиха да разгроми вярващите в боговете и да върне децата обратно. Поведе я самият Еин Н`дар, внук на прословутият Н Н`дар, който бе повел войната срещу Боговете. Всички бяха обнадеждени, че децата ще бъдат върнати невредими. Само че не стана така. Войната вървеше бавно, а вестите от фронта бяха нередовни и твърде неточни и бяха по-скоро слухове, отколкото сведения. По улиците се говореше, че сред армията настанало разцепление и Еин Н`дар бил изчезнал. Синът му, Кеин Н`дар, започна разследване на случилото и това, което откри, не се хареса никому. Децата не бяха отвлечени, те напълно доброволно бяха тръгнали да дирят Боговете, за да оставят съдбата си в техните ръце. Тогава много от родителите заговориха да се проведе Изборът. Колам никога не беше чувал за такова право, слухтейки по улиците разбра, че това е клауза от прастар договор между Кръстияните и Боговете. В един ден от годината всеки Кръстиянин, навършил пълнолетие, има право да реши дали да задържи съдбата в собствените си ръце или да я предаде в тази на Боговете. Нещо като Покръстването, ден, в който десетки, а понякога и стотици боголюбци идваха в Тен Ри, за да заявят, че се отричат от Боговете и отсега нататък ще държат съдбата в собствените си ръце. Колам бе присъствал на много Покръствания, но на нито един Избор. Родителите му, наред с много други, в стремеж да опазят живота на първородните си синове, щом се разбра, че са се отрекли от Дървото Богоубиец, надигнаха глас за правото на Избор. И това бе довело до Очистването, което си беше поголовно избиване на всеки, свързан с отреклите се от Кръста. Сега на Колам му се беше изяснило защо никога не бе имало Избор. Кръстияните нямаше да позволят да се разчуе, че някой се е отрекъл от Дървото Богоубиец и се е врекъл на боговете.
Водата в краката му се раздвижи. Преследвачите му го бяха открили. Трябваше да тръгва. Пропълзя до края на канала и се вгледа в разпенените води на провлака. Можеше да се хвърли във водата и да се опита да преплува до другия бряг, само дето не беше кой знае какъв плувец. За щастие водата започна да се оттегля, настъпваше Мъртвилото, с малко повече късмет щеше да преджапа до другата страна. В далечния край на канала се появи светлина. Трябваше да тръгва, ама че проклет късмет, винаги беше мечтал да е герой, ама сега разбираше, че в това няма нищо забавно, особено когато по петите ти са Н`убийци, Пинкъри и Нощни рицари, а като капак на всичко беше сигурен, че мярна и сянката на един Кимичтин. Предпазливо се спусна по стената на провлака. Тинята, останала след оттеглянето на водата, изглеждаше достатъчно стабилна, за да се върви по нея, но той знаеше, че ако се задържи твърде дълго на едно място, ще потъне. Мъртвилото траеше няколко вдишвания, трябваше да е бърз, ако искаше да се измъкне. Контрабандисти и престъпници, които често пресичаха провлаците между островите, бяха опънали вериги по дъното на ключови места, за да улеснят придвижването си. Колам беше наблюдателно и любопитно хлапе и знаеше повечето такива места и затова клечеше точно в този канал. Хвана веригата с две ръце и започна да прекосява провлака. Всяка стъпка беше мъчение, лепкавата тиня се опитваше да го засмуче. Беше преполовил провлака, когато зад него се чу шумно шльопване. Хвърли поглед през рамо и видя преследвачите си. Трима мъже с ниска подстрижка и твърде дълги палта, Н`убийци. Те нямаха нужда от верига, за да се предвижват през тинята, напредваха бавно и неумолимо като волове теглещи рало. Колам се опита да ускори крачка, като нито за миг не престана да брои вдишванията. Стигна брега и задрапа по хлъзгавите камъни нагоре. Вече чуваше бученето на нахлуващата в каналите и провлаците вода. Н`убийците нямаше да стигнат навреме до сушата, но това нямаше да ги убие, нали за това беше веригата. Ако си достатъчно силен, можеше да се удържиш за нея, докато премине напливът на водата, и после да доплуваш до брега. Това само щеше да ги забави, но без веригата... Колам я огледа набързо, стара и прогнила, извади кинжала си и го пъхна в последното звено. Напъна с всички сили и ножът се счупи в едно с веригата. Тишината зад гърба му беше убийствено обвинителна. Изкатери стената на провлака и се шмугна в тясната крайбрежна уличка, не можа да се насили да погледне назад и да види съдбата на преследвачите си, не можеше да ги гледа как умират. Свря се между две бурета за дъждовна вода и заплака. По план трябваше да стигне до някои от крайните островни квартали и да открадне лодка и да отплува в открито море. Патрулите щяха да са съсредоточени по брега, да се опитват да спрат бягащите към пустинята, какво ги беше грижата за някой луд, отплавал с лодка в безкрайното море. Само дето този план не струваше. Той беше само на единайсет, нямаше да стигне до никоя лодка. В каналите бъкаше от Н`убийци, по улиците сновяха Нощни рицари, предвождани от Пинкъри, а по покривите дебнеха Кимичтини. Стигна чак до тук с чист късмет, скоро щяха да го открият и да го убият, но можеше да направи едно нещо, да изпрати съобщение до брат си. Той трябваше да знае, че Избор няма да има. "Яйцето", скрито под лявата му мишница, пареше като жарава, досега не беше правило така, явно допирът до кожата му го беше пробудило. Трябваше да стигне до високо място, за да има поне малък шанс да изпрати съобщение. Закатери се по улука, за да достигне покрива. От тук се виждаха Стражевите върхове, отвъд тях беше Пустинята и свободата и възможността за нов живот, никога нямаше да стигне до тях, камо ли да ги прекоси. Някъде наблизо керемида се отрони от покрив и с трясък се разби на паважа. Идваха за него. Не си направи труда да се оглежда, все едно беше дали ще го спипат Н`убийците или пък някой Кимичтин. Бръкна в пазвата си и извади "яйцето", постави го върху покрива и почука с нокът по гладката му повърхност. Отвътре му отвърна почукване. Черупката се напука на фрагменти, които започнаха да се пренареждат, и отвътре го погледна ярко оранжево птиче око. Докато птицата мамниче се оформяше, той се зае да приготви съобщението. Нямаше време да го напише, трябваше да прати нещо, което брат му щеше да разбере дори и да не носеше думи. Разкъса горните си дрехи, за да достигне до долната си риза, която все още беше сравнително бяла. Откъсна от нея дълга ивица и сграбчи подскачащата около него птица мамниче, за да я върже за крака ѝ. Тя се опита да го клъвне, но бързо се отказа. Колам тъкмо се канеше да я подхвърли във въздуха за да ѝ помогне да полети, когато трите стрели го достигнаха едновременно. Едната прониза гърлото му, другата – гърдите му, а третата щръкна от корема му. С последните няколко дихания, които му оставах,а той изфъфли командата към птицата мамниче.
- Лети... на... запад... – птицата не се помръдна, стоеше в безпомощно разтворените му шепи и го поглеждаше ту с едното, ту с другото си око. – Намери... брат ми... – дори и тези думи не накараха птицата да се размърда, стоеше си там и замислено пощеше перата на гърдите си. – Малго... – почти изкрещя последната си дума Колам и капки кръв попръскаха върху птицата.
Тя се оживи, разпери крива и изграчи с почти човешки глас:
- Тагааа гажии бе човег!
Крилете ѝ изплющяха, когато се стрелна към нощното небе. Пуснатите след нея стрели дори не минаха наблизо. Тя им се изсмя и бързо се отдалечи от Тен ри – градът на стоте змии.
Тримата Н`убийци приклекнаха до тялото на Колам и започнаха да го ограбват. Зад гърбовете им някои се прокашля деликатно, за да привлече вниманието им.
- Този е на нашата сметка, кимичтин! – изплю се върху керемидите единият.
- Все тая, аз вече отметнах дванадесет от списъка, ще мина и без тези шестдесет сребърника.
Н`убийците се изправиха като по команда и в кимичтина се впериха три чифта кръвясали очи.
- Шестдесет? Дават ти по шестдесет сребърника на глава? Ние защо получаваме само по тридесет?
- Това си е ваш проблем, нали така?
Мърморейки Н`убийците му обърнаха гръб, за да си вървят.
- Не забравихте ли нещо?
- Какво да сме забравили? Хлапето е мъртво, това е важното.
- Казаха да не оставяме следи! Отървете се от тялото!
- Мразя тези "деликатни" задачи – изсумтя единият. – Хайде, момчета, вдигайте и на три...
Трупът на Колам полетя от покрива и с тихо цопване се приземи в канала, където водите щяха да го отнесат към океана.
***
Долу в сенките на къщите, надвиснали над каналите, една фигура, клекнала край брега, загреба шепа пръст и я хвърли във водата.
- Кучешко погребение! – прошепна Кърпеният.
До него приклекна Пясъчният човек.
- Но за това пък геройска смърт! – извърна се към най-тъмните сенки, където едно момиче се опитваше да прикрие сълзите си зад маската на безразличие.
- Той успя да прати съобщение, както и мнозина други между впрочем – тя посочи нощното небе, където десетки птици устремно се носеха на запад, а белите ленти, завързани за краката им, плющяха като развети на вятъра знамена.
- Трябва да успокоим душата на хлапето, иначе Тъмният човек ще го вдигне отново и ще го прати да се бие срещу нас като Немъртъв – отбеляза Пясъчният човек.
- Никой свещеник няма да го опее и да положи кръст върху гърдите му, той вече не е кръстиянин – замисли се момичето. – Нощните рицари не допускат в града нито един Нан`као, ще трябва да го отнесете до някой от храмовете на Владетелите.
Двамата мъже кимнаха, че са разбрали, и нагазиха в мътните води на канала, за да извадят тялото. Старателно го увиха в стари чували и го пристегнаха с върви. Пясъчният човек метна вързопа на рамо и закрачи към най-близкия храм. Нямаше защо да се крие, никой нямаше да ги спре, никой нямаше да откаже упокои на душата, дори и в нощта на Очистването. Всички се бояха от Немъртвите, а и никой не искаше да се среща повторно с човек, който е убил.
Храмът на Владетеля на Земята беше... беше просто купчина камъни, струпани така, че смътно да напомня сграда. Имаше някакви разкривени стени и отвори, които можеха да минат както за прозорци, така и за врати, а вместо покрив растеше блатна трева. Бедняците, които не можаха да платят за упокои на душите на покойниците си, оставяха в тези храмове мъртвите си. Никой никога не беше виждал жрец или друг служител от храма, но явно те съществуваха, защото оставените в двора тела изчезваха преди да е изгряло слънцето. Кърпеният и Пясъчният човек прескочиха ниската ограда от кирпичени тухли и положиха тялото почти до входа на сградата, но дори и те нямаше да посмеят да влязат. Но и нямаше да си тръгнат преди да видят как ще бъде прибрано тялото на момчето. Скоро от вътрешността на сградата се разнесе потропване като от патерица и на входа се появи опърпана фигура, загърната в твърде много и все стари савани. Подпираше се на прогнило парче дърво, което подозрително приличаше на гребло. Приклекна до тялото и започна да развързва връзките, докато клатеше обвинително глава.
- Срамота... срамота... – измърмори фигурата. – Къде са монетите, разбойници?
Двамата се сепнаха и трескаво започнаха да ровят по джобове и кесии, докато намерят две медни монети. Загърнатата в савани фигура ги пое много внимателно и бавно и прецизно ги постави върху очите на момчето.
- Сега се махайте! Той вече не е ваша грижа.
Кърпеният и Пясъчният човек си тръгнаха, опитвайки се да демонстрират хладнокръвие, но си личеше, че са само на една мисъл от това да побягнат.
Когато остана сама, загърната в савани фигура се изправи и ги отметна, за да може луната да огрее лицето му. Клепачите му бяха зашити както и устните му, но ако някой имаше чак толкова смелост, за да го погледне отблизо щеше да види, че това е само маска. Той сръчка безцеремонно трупа с греблото в ребрата.
- Стига си се излежавал, хлапе! Няма да те нося, аз съм Лодкарят, а не хамалин. Стани и Ходи!
Монетите върху очите на Колам се нагорещиха от само себе си и засветиха в бяло преди да се стопят и да потънат в очните му ябълки. Момчето се надигна и се заозърта, но върху лицето му нямаше очи, а два разгорели се въглена. Надигна се и малко тромаво последва Лодкаря във владенията на Дар`Лас. . .
***
Селото беше настръхнало като таралеж. Огради и колци за домати се бяха превърнали в палисада. Каруци и покъщнина оформяха барикади, а редици от бъчви и качета с пясък се простираха околовръст като крепостна стена. А от къщите бяха останали само руини. Тук вътре бяха Отречените, а там отвън – Инквизиторите със своя Сив легион.
Сел Даар и Малго седяха върху земята, опрели гръб на камара чували, пълни с пясък. На сред пустинята, където дърветата и камъните бяха кът, се оказа, че от пясък може да се стъкми не лошо укрепление. Общо взето селото беше обсадено, но Инквизиторите нямаха достатъчно хора за истинска обсада, но за сметка разполагаха с коне, което правеше опитите за бягство на Отречените общо взето безсмислено. Докато Сел Даар наблюдаваше противника посредством парче стъкло, закрепено с дзифт на клечка, Малго замислено гледаше на изток. От седмици беше все така, сякаш очакваше да се случи нещо. Но какво ли беше то? Приятелят му не можеше да разбере, нататък беше краят на пустинята и Кръстиянските земи и по-точно Стражевите върхове, зад които се криеше Тен Ри – градът на стоте реки. От там нищо хубаво не можеше да се очаква, та нали преди година именно от там избягаха. Сега се опитваха да се върнат, за да претендират за правото си на Избор, а Инквизиторите се опитваха да ги спрат. Сел Даар съсредоточено огледа в импровизираното огледало вражеските позиции.
- Огън отляво! – извика той, за да предупреди останалите Отречени да се прикрият.
Само дето огненото кълбо тресна вдясно. За щастие там нямаше никой, а и то не беше с кой знае какъв заряд, Нощните рицари бяха изтощени и магическите им сили се изчерпваха много по-бързо от стрелите, с които ги обстрелваха.
Малго изтръска пясъка, който го бе затрупал, и обвинително погледна Сел Даар.
- Какво бе? В огледалото посоките са на обратно, все още свиквам с тях.
- По кладенеца ли стрелят?
- Да, той е единственото ни преимущество. Те трябва да разчитат на водата, която носят, а тя не е много, докато ние имаме цял кладенец. Между другото, що все гледаш на изток?
- Нищо не гледам! – смръщи се Малго.
В небето нещо изкрещя почти с човешки глас и пред двамата приятели падна умираща птица. Беше цялата проскубана и изкълвана от ястреби, но все още дишаше. Тя ги изгледа с огромното си оранжево око и изкрещя:
- МАЛГО! – след което вдигна единият си крак и го размаха, за да видят, че върху него има привързано бяло парче плат.
Сел Даар се наведе да отвърже парчето плат, но птицата го клъвна.
- Е, това като че ли е нищото, дето го чакаше.
Малго отвърза бялата лента от крака на птицата. Разгърна я внимателно и съсредоточено я загледа. Тя беше съвършено празна, ако не се брои една единствена засъхнала капка кръв. Празна бяла лента, а казваше толкова много:
"Заличени сте! Всеки спомен за вас е изличен! Родовете ви са избити! Никой няма право да си спомня за вас!"
Това беше посланието на бялата лентичка. Нямаше да има опрощение за Отречените, няма да имат право на Избор. Никой няма да разбере, че Кръстияни са се отрекли от Дървото богоубиец и са поверили съдбата си в ръцете на боговете. Капката кръв носеше друг завет:
"Ние няма да можем да запазим спомен за вас, затова направете така, че враговете ви да ви запомнят. Нека нощем със страх да мълвят имената ви. Нека да плашат с вас децата си. Щом ние не можем да ви помним, нека те не забравят за вас."
Малго подаде лентичката на Сел Даар, за да разнесе посланието и до другите Отречени. Само дето не беше нужно. Небето се бе изпълнило с десетки птици и всяка една носеше същата бяла лентичка на крака си. Малго си спомни как преди година почти двеста младежи избягаха от Тен Ри, дотук бяха оцелели петдесетина, а птиците бяха стотици. Някой завърза бяла лента на ръката си и другите последваха примера му, но лентите бяха толкова много, накичиха с тях дори оръжията и шлемовете си. Всички знаеха какво трябва да направят. Нямаше тръбен зов, нито развети знамена, Отречените тръгнаха към позициите на Инквизиторите с мрачна решителност, обвити в саванна тишина. Нямаше устремна атака, те просто напредваха, Инквизиторите в началото не можаха да разберат какво става, нима идваха да се предадат и да приемат отново Дървото Богоубиец за свой покровител? Но тогава видяха белите лентички и дори и те разбраха посланието, дошло от изток. Сивият легион тромаво се построи, за да посрещне тази безмълвна атака. Стрелците опънаха лъкове и десетки стрели затъмниха небето, но не поразиха нито един от Отречените. Десетки птици се спуснаха и поеха с телата си предназначените за хората остриета. Разстоянието между враждуващите страни беше твърде малко за втори залп, засвяткаха мечове и остриета на копия. Тогава над пустинната тишина се разнесе думкане, думкане на барабан. Инквизиторите настръхнаха, пред тях не бяха момчетата, избягали преди година от Тен ри, те дори вече не бяха и Отречените, пред тях имаше петдесет много ядосани Саблетанцьори. . .
***
Малцина се осмеляват да твърдят, че тогава не е имало битка. Инквизиторите се били пречупили и побягнали, а пустинята ги погълнала и дори не изплюла костите им. Но ако това беше истина, от къде се вземаха историите по кръчмите? Защо тогава посивели ветерани потръпваха, щом видеха бяла лента и ръмжаха: "Белите Гарвани"? Да, ако тогава не бе имало битка, която да се помни, защо всички разказват с трепет за петдесетте саблетанцьори, наречени Белите гарвани, и тристате инквизитори, които ги преследвали през цялата пустиня?...
***
Коментирай от FB/G+ профил