Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
KOГАТО МРАКЪТ ВЛАСТВАШЕ
Беше тиха нощ. Вятърът духаше леко по клоните на дърветата сякаш тромави великани се поклащат леко и вървят към върха на някоя планина. В тази нощ на улица ,,Лигвън” светеше само една улична лампа, което беше необичайно. Винаги тук се провеждаха вечерни купони и сбирки, но сега имаше само лека светлинка. Защо ли беше така мрачно?
В една от последните къщи на улицата светеше малко прозорче. Там, в тази къща живееше една стара, самотна баба, за която твърдяха, че била вещица. И беше така. Имаше много истории за тази малка едноетажна къщурка: за изчезнали деца, за липсващи вещи. Но да не говорим за къщата. Историята е за вещицата в нея. И така започваме.
Навремето, когато още били тъмни времена, когато Хаосът още управлявал света, имало четири души, които можели да го победят – Огън, Земя, Въздух и Вода. Всеки управлявал съответно своя собствен елемент на природата. Огънят създавал метеоритни бури, които унищожавали всички неща по пътя си. Земята имала способностите да създава земетресения. Вятърът създавал огромни виелици, а Водата сътворявала убийствени вълни. Всички се биели помежду си за власт и сила и точно те създавали Хаоса, който властвал. Всеки се опитвал да се докаже, но не разбирали, че те могат да работят заедно, за да покорят стореното от тях.
Всеки от елементите имал своя собствена земя, както и своя крепост с армия. Огънят бил във вулкан със стотици лава войни, Водата била на най-дълбокото дъно на морето с безбройни стрелци. Въздухът живеел на небосвода. Единствено Земята нямала дом. Тя скитала и търсила своята земя – Арнгард. След стотици изминати километри Земята се предала и си казала:
- Не мога повече. Отказвам се, никога няма да намеря своя дом!
Изведнъж като гръм от ясно небе се появила бяла светлина от черния мрак. Тази малка прашинка била самата създателка на Четирите елемента. Тя застанала пред Земя и ѝ казала високо с красив глас:
- Ти и твоите братя и сестри сте моите наследници. Единствено вие може да покорите Хаоса, който сте създали. Обединете се срещу царството на мрака и победете господаря му. Тогава и само тогава ще възстане мир на Света.
След тези думи Създателката отлетяла от тъмната земя.
Земя се позамислила и казала на глас:
- Ами ако наистина Създателката е права? Ако наистина ние сме причината за Хаоса?!
Когато изричала тези думи, нейният брат Огън, с когото се мразели много, я чул и извикал:
- НИКОГА! Няма да се примиря да работя заедно с теб и с другите. Аз съм сам, дори предпочитам да съм на страната на Хаоса.
Земя се стреснала след мрачните думи на Огън. Но дали това беше той или самият господар на злото, вселил се в него. Странното беше, че Огън винаги се е борил срещу Злото, дори и сам. Земя твърде добре го познаваше и знаеше, че има нещо гнило.
Съветът на магьосниците
След случката с Огън Земя се замислила дали да потърси помощ от по-висши създания, например съветът на великите.
Taм, където четирите земи се кръстосваха, се простираше земята на безсмъртните. Представляваше една голяма дупка надолу в земята около един километър дълбока. Там беше леговището на съветът, охраняван от стотици хиляди магични създания като гоблини, оргове, хидри. Съветът беше съставен от Tримата,
както се наричаха те.
Горският елф беше един от тях, пазител на гората и всичко чисто, което беше останало по земята. Той беше висок, с дълга златиста коса и винаги носеше кaмата си завързана на сиво- виолетовия му колан. Лицето му беше бледо, сякаш нищо хубаво не можеше да се случи, като го погледнеш. Жезълът му, целият покрит в дървесни листа, беше тъй сив, както лицето му. Преди Хаоса да завземе целия свят, Горският елф беше винаги весел, но сега и капка усмивка и радост не можеше да се види по лицето му. Сякаш какъвто е светът, и той е такъв.
Вторият вълшебник, наречен още Николас, притежаваше цялата сила на мрака, но не можеше да я използва срещу Хаоса, защото той се хранеше именно с негативните енергии. Той беше слаб мъж, но за сметка от ниския си ръст имаше красиви ярко- сини очи. За разлика от другите двама, Николас имаше пръчка вместо жезъл. Беше направена от бодлива зеленика с драконова люспа.
Третият магьосник беше потаен, затова и името му беше такова. Наричаха го Тайният. Никой не знаеше как изглежда, защото винаги беше загърнат с черен плащ, от който се виждаха само две големи червени очи. Той имаше жезъл от махагон, с който извършваше какви ли не заклинания. Неговата сила беше левитацията. Той можеше да се издига в небето, но и да издига предмети без да ги докосва. Просто насочваше жезъла си към предмета, измъмряше нещо под носа си и в следващия миг обектът летеше във въздуха, правейки какви ли не чудати форми.
Именно заради тези могъщи сили Земя ги търсеше, но дори те не бяха по-силни от Хаоса. Когато тя минаваше през армията от гоблини, оргове и хидри, тя не изпита капчица страх. След като слезе в дупката, за да търси Тримата, Земя отиде до малката зала, в която бяха наредени самите те в един кръг и правеха някакъв ритуал.
- Извинете! – обърна се Земя към тях.
- Какво искаш малката, не виждаш ли, че работим – сопна се Николас.
- Спри, Николас – казал Горският елф, – може да е за добро.
- Идвам да поискам съвет. Може ли Хаосът да се всели в човек?
Когато Тайният чул тези думи, се изправил и заговорил за първи път от много години.
- Момиче, Хаосът е Мракът, господар на всичко зло. Той може да приема всякакви форми, но не и да се вселява.
,,Значи това не е бил Огън, а самият Мрак” помислила си Земя.
- Благодаря ви за информацията, господа – обърнала се към тях Земя, – извинявам се, че ви прекъснах.
Когато Земя си отишла, магьосниците изгледали странно Тайния и си казали:
- Той никога не говори – помислил си Никoлaс. – Та той е Тайният за Бога.
- Никoлaс – прекъснал го Горският елф, – Тайният никога не говори, защото Мракът завзе цялата негова земя. Той се беше превърнал в самия него. Тайният беше натопен за убийството на неговите родители. Затова се обърна към Земя.
Земя вече беше на път към царството на Огън, за да се увери в думите на Тримата. Тя не беше съвсем сигурна, че Хаоса не може да се вселява.
Огнените Пазители
След като Земя се запъти към огненото царство в големия вулкан край земята Лонглин, тя непрестанно си мислеше за казаното от Тайния, но не беше уверена в думите му. Преди да стигне до вулкана, Земя трябваше да премине през мистериозните Огнени Пазители. Те приличаха на сфинксове, но бяха по-чудати същества. Очите им светеха в тъмно- зелен цвят. Формата на тялото – удължено като на дракон и с криле, но те не можеха да летят, но имаха способностите да убиват, ако някой дръзне да се изправи срещу тях без да разгадае загадките им. Затова и се наричаха мистериозните Огнени Пазители.
След като Земя извървя хиляди километри, докато стигне до огненото царство, за да се срещне с брат си Огън, тя не знаеше, че Пазителите са там. Мислеше си ,,Пътят е чист. Ще премина без проблем”, но не беше съвсем така. Когато стигна в покрайнините на Лонглин, Земя забеляза двете статуи. Тя се приближи без да подозира, че това са Пазителите. Пристъпи най-спокойно, но изведнъж се чу свиреп двоен глас:
- Кой или коя си ти – попита едната статуя.
- Аз съм сестрата на Огън – отговори стреснато Земя. – А кои сте Вие?
- Пита кои сме – прошепна втората статуя.
- Ние сме Огнените Пазители. За да преминеш, разгадай това, което се крие в нашите умове.
- Готова съм да поема всякакъв риск, за да спася света от Хаоса - сопна се Земя.
- Тогава разгадай това:
С невидим корен впит дълбоко,
По-високо от дървото.
Върви нагоре без да спре,
Макар че нивга не расте.
Земя се позамислила и отговорила.
- Това е лесно - отговорила Земя, - планината.
- Правилно, това е – съгласили се Пазителите. – Ето ти още една:
Без глас, но реве.
Без криле, но пърлори.
Без зъби, ала яде.
Без уста, но говори?
- Минутка само – помолила Земя.
Тя се загледала в пустините отвъд и видяла как пясъците се реят.
- Разбира се – казала си на ум Земя. – Отговорът е Вятър.
- Много си умна – поздравиха я Пазителите. - Задаваме ти още два въпроса. Отговори и преминаваш. Ако не – загиваш. Ето го първият:
Поглъща всичко в този свят –
Животно, птица, лист и цвят.
Гризе желязо и стомана,
В брашно превръща и елмаза.
И град руши, и крал убива,
На прах скалата стрива?
Тук Земя беше затруднена. Огнените пазители се усмихваха злобно, докато Земя се мъчеше. Изведнъж те казаха спокойно:
- Времето изтече!
Земя ги погледна и каза:
- Точно така! Отговорът е време. Не беше чак толкова трудно.
- Добре. Сега последната гатанка:
Кажи ти Земя,
Кой е най-силен на света?
Без съмнение Земя отвърнала:
- Това съм аз, заедно с моите братя и сестра.
- ТОВА Е ГРЕШНО! ОТГОВОРЪТ Е ХАОС!
Зелените очи на Пазителите се превърнали в машини за унищожение. В черен цвят те започнали да изстрелват огнени стрели към Земя. Тя се опитвала да ги избягва, но все повече се уморявала, а стрелите ставали все по-бързи. Изведнъж от нищото се появил червено- жълт пламък. Това бил самият Огън.
- Спрете – извикал той.
Пазителите престанали и отново се върнали към нормалното си състояние.
- Огън, как се радвам да те видя – възкликнала Земя.
- Защо нахлуваш в моята територия – попитал разгневено Огън.
- Мракът се беше превърнал в теб. Кажи ми, че той не може да се вселява, не е бил в теб, нали? Бях при съвета на Великите. Те ми казаха, че Хаоса не може да прави така.
- Мммм... по-добре да идем във вулкана, там няма кой да ни чуе какво си говорим. Имам да ти покажа нещо.
Двамата се запътили към царството на Огън, а Земя се чудела ,,Какво толкова има да ми показва”.
Огненото Царство
След като преминаха през огнените пазители, двамата Огън и Земя се запътиха към Вулканичната страна. Големият брат живееше в подножието на Огън планинa. В нея се влизаше след като се премине през реката от лава, която се беше оформила там. За да се влезе в замъка, трябваше да се премине през голяма порта, която бе предназначена само за огнен елемент. Именно затова Огън преведе Земя през задния вход и влезоха вътре в Огненото царство. То бе цялото в искри, огнени дървета, които го закриваха, и големи обширни зали с формата на кръг. Замъкът на Огън имаше четири кули. До тях се стигаше по стълбите от Голямата зала. Огън заедно със Земя поеха по едните стълби и стигнаха до врата, през която не можеше да се мине току- така. Трябваше магическа дума, за да се отвори. Огън се доближи до вратата и в същия момент тя се обгради с пламъци. Това бе дело на Мрака. Огън веднага взе мерки и извика ,,Иламело Перфекто”. Пламъците изчезнаха и вратата се отвори. След като Земя подаде глава в стаята, тя се изненада. Пред нея стояха Въздух и Вода. Четиримата отново се събраха. Това не беше ставало от десетилетия. Започнаха да се разпитват един друг защо Мракът ги преследва и как той е превзел земите им. Разговорът им беше прекъснат. Отново малката бяла светлинка се появи сред пламъците на Огненото царство. Ясно беше, че Създателката искаше нещо от Четиримата. Тя се обърна към тях и с нежен глас продума:
- Четирите Стихии се събраха пак. Моментът настъпи. Вие заедно с вашите приятели ще победите Мрака. Съберете се с Тримата, те ще ви помогнат с борбата срещу Злото. Вземете всичко необходимо. Тази битка ще бъде дълга.
След разговора със Създателката Стихиите тръгнаха към земята на безсмъртните, за да се срещнат отново с Тримата.
Пътят към Свободата
По пътя към земята на безсмъртните имаше много препятствия, като Огромните Гаргойли, Стената на Обречените и Водната лилия. Всички бяха преодолими. Четиримата бяха решени да победят Злото, което беше обхванало цялата Средна земя. Мракът постоянно беше преди нашите герои и препятствията, които създаваше ставаха, все по-трудни и по-трудни. Накрая, когато Стихиите стигнаха дома на магьосниците, Николас излезе пред и каза:
- Закъсняхте!!! Мракът вече беше тук и повали Тайнствения. Елфът се бори за живота му.
Той бръкна в джоба на робата си и извади един малък пръстен.
- Давам ти го, мило момиче Земя, за да се предпазвате от Мрака и неговата армия.
До вратата се появи и Горският елф, който с тъжен глас каза:
- Мъртъв е. Тайнственият е мъртъв. Хаосът го обвзе. Преди да издъхне той завеща махагоновия си жезъл на Огън. Каза да го използва, както той мисли за най-добре.
В този миг махагоновият жезъл на Тайнствения се появи пред Огън. Целият светеше в зелено- жълта светлина. Огън учудено попита:
- А как да го взема?
- Той идва, когато се нуждаеш от него, само кажи думите „Експресо Моралум” – каза Елфът.
Изведнъж тайнствен тъмен и студен глас се чу от нищото:
- Огън, Земя, Въздух и Вода! Обръщам се директно към вас. Предайте се или ще продължавам да измъчвам и убивам вашите приятели. Предайте се или ще разруша цялата Средна земя. Предайте се! Предайте се...!
Всички били смразени от думите на Мрака. Въздух с вцепенен глас казал:
- А сега какво? Той ще превземе цялата Средна земя.
- Ще се сражаваме, имаме всичко, трябва ни само армия – извикала Вода, – ще го победим с помощта на моите приятели от Живата гора.
Стихиите приели оръжията и се запътили към Живата гора.
Живата Гора
По пътя към Тъмната Земя, където щеше да се проведе битката на Световете, младите герои минаваха през Живата гора. Тук дърветата можеха да общуват помежду си, можеха дори да стават и да ходят. Корените им приемаха нещо като формата на крака и те тръгваха едно срещу друго, което беше причината за честите земетресения в Тъмната земя.
Когато Четиримата минаваха през гората, всички дървета кимаха с очите си, които бяха разположени на стъблото, в знак на съгласие с това, което Стихиите правят. По средата на гората се извисяваше най-старото и най-мъдрото дърво в цялата гора – Старият Дъб. Той беше не само най-мъдрият в гората, но и в цялата Средна земя. В центъра на Живата гора Вода се изправи върху една от вълните си и попита с дързък тон:
- Ще ни помогнете ли да победим Мрака?
- ЧУИЙТЕ! – извика Старият Дъб със затворени очи, все едно вика в съня си. – Всички трябва да ме чуят. Станете, братя мои, и се сражавайте до смърт с мрака, който обхвана нашата земя. Бийте се за чистото име на Живата гора.
Изведнъж цялата земя се разтресе. Всички дървета станаха от местата си и поеха по пътя към Тъмната земя за Финалния дуел.
Финалната битка
След като дърветата от Живата гора се присъединиха към младите герои и магьосниците им дадоха магически вещи, те бяха готови да се изправят пред лицето на Мрака. Преди него Тъмната земя беше покрита със зеленина и красота, но сега Хаоса я беше обгърнал и не цареше нищо друго освен празнота. Всички от Средната земя се ослушваха за новините от финала, но никой нищо не знаеше.
Когато Стихиите стигнаха до мястото, където щеше да се състои битката, Мракът се изправи пред тях. Всички бяха вцепенени. Той можеше да приема формата на всичко. Избра човек. С тъмен, студен глас каза:
- Поздравления. Ха, вие сте по-силни от очакваното, но аз пак ще ви победя. Сега посрещнете съдбата си.
Господарят на злото повдигна ръцете си във въздуха. От нищото се появи черна бездна в небето. От нея излизаха стотици черни прилепи. Те кацаха зад Мрака и се преобразяваха в черните войници. Това беше армията на Злото. Воините държаха черни, сенчести мечове, също като спартански воини.
Зад нашите герои бяха наредени около сто големи дървета от Живата гора. Те викаха срещу мрачните сенки.
С помощта на пръстена, който Николас ѝ даде, Земя създаде защитно поле около дърветата. Битката започна. Мрачните воини бързо се доближаваха до Живите дървета. Още когато докоснеха щита, се превръщаха в пепел. Главният черен воин, който стоеше до господаря си, каза тихо:
- Сър, ако не направите нещо, Стихиите ще погубят нашите воини.
- Не се бой – отвърнал Мракът, – ще направя необходимото.
Той извади една малка черна пръчка от мантията си и я размаха срещу щита. От пръчката излезе бяла светлина, която бавно започна да разрушава щита. В момент Огън се сети за думите на Горския елф „Жезълът ще дойде само в нужда”. Протегнал ръце към въздуха, Огън извика „Експресо Моралум” . В далечината се видя зелено- жълтата светлина, която обграждаше махагоновия жезъл. Той падна точно в ръцете на Огън. Насочвайки го към черните воини, Царят на Огненото кралство унищожи няколко от тях, но те ставаха все повече и повече. Живите дървета се биеха бясно срещу сенките, но нищо не помагаше. Много от тях паднаха. Вода създаваше вълни, в които се удавяха мрачните воини, Земя създаваше пропасти, а Въздух - урагани. След изморителна борба срещу черните сенки, Героите си спомнили думите на Създателката „Бъдете заедно”.
Всички Стихии се събрали и се хванали за ръце в кръг. В него се създала огромна топка светлина, която се изстреля към Мрака. Той започна да се превръща в пепел, както и войните му.
След като Господарят на злото бе победен, Хаосът се вдигна от Средната земя. Всяка зеленина се върна. Всичко отново стана красиво и бяло.
Посред тази прекрасна картина се появи и Създателката, която с красивия си глас каза:
- Браво, деца на природата. Вие сте герои. Ще останете завинаги в Средната земя, за да браните всички от нечистите сили, които бродят тук.
Отново на улица „Лигвън”
Ето тук свършва нашата история. Обратно на улицата, на която започна всичко. Тази старица често излизаше навън и си говореше сама, но дали беше така? Дали тя общуваше със Стихиите? Докато беше жива, вятърът постоянно я обгръщаше, водата играеше с нея, земята ѝ помагаше да ходи, а огънят я топлеше в студените дни и нощи. Всичко това е една тайна за хората. Те мислеха бабата за луда, но тя не беше. Тя наистина спаси света с помощта на нейните ученици – Огън, Въздух, Вода и Земя.
Ще попитате какво стана със Земя, намери ли тя дома си. Отговорът е прост. Тя винаги е била у дома. Защото където има пръст, а тя е навсякъде, там живее и Земя.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА МРАКА В СРЕДНАТА ЗЕМЯ
Слънцето грееше топло. Всичко беше спокойно на улица „Лигвън”, където започна нашата история. Имаше съвсем лек ветрец. Той бе толкова лек, че дори не разклащаше клоните на дръвчетата. Отново се спираме на крайната къща на улицата, за да продължим нашата история. В къщата на старата баба. В нейната градина имаше какво ли не, но най-голямо впечатление оставяше едно красиво люляково дърво, което миришеше толкова обаятелно, че уханието обсебваше целия град. Един ден този люляк бавно започна да увяхва. Мракът беше сразен от Стихиите, но щом листенцата на дръвчето падаха, нещо зло се случваше в Средната земя, нещо по-страшно и ужасяващо от Мрака.
Пещерата в Мистериозната земя
След като Средната земя беше спасена, четирите Стихии осъзнаха, че създанията няма да имат нужда от тях. Те поеха по пътя към Мистериозната земя. Тя беше далече, чак на края на света. Мистериозната земя беше точно на ръба на Земята. Имаше водопад, от който мъртвите души падаха надолу и отиваха в края. Стихиите бяха тръгнали натам. Имаха мисия, дадена им от Горския елф, да се срещнат с душата на мъртвия магьосник Тайнствения. Но в Средната земя се случваше нещо странно. След като Мракът беше победен, всичко беше зелено и бяло, но сега малко по малко започваше да отново да става тъмно. Горският елф беше усмихнат, но с времето отново стана потаен и често скиташе сам през тъмната гора. Николас беше малко разстроен след смъртта на Тайнствения, но и той стана тъмен и започна да прави отвари, които можеха да унищожат цялата Средна земя.
Сякаш Мракът се завръщаше, но как, той беше победен?
След като Огън, Земя, Въздух и Вода достигнаха Мистериозната земя, търсеха черната планина, в която се събираха душите на мъртвите и падаха от ръба на света. Пещерата беше охранявана от Моргана. Тя беше на хиляда години, едно от най-старите, но и най-мрачните създания на света. Моргана имаше все виждащо око, с което можеше да предсказва. Покрай нея можеше да се мине само чрез едно нещо. С помощта на Меча на Амарок. Той беше голям и златен и можеше да победи почти всяко създание. Мечът не можеше да победи Мрака и неговите сенки, но можеше да помогне за разкриването на всички мистерии, случващи се в Средната земя. Моргана искаше меча повече от всичко, но Стихиите не го притежаваха. Те почти победиха Амарок, но той се измъкна в сенките. Ако се питате какво представляваше това мрачно създание, то беше като върколаците, скитащи в Небивала планина, но имаше огромни крила като на дракон и бълваше огън. Моргана бе видяла, че Стихиите нямат меча и че наближават пещерата и могат да я победят, но тя беше твърде самоуверена.
След дълъг път героите се срещнаха със Злата вещица и ѝ обясниха какво е станало с чудатото създание , а тя бясно, с писклив глас отвърна:
- Не ме интересува какво сте правили с Амарок. Аз искам меча му. Ще ви пусна само ако ми го дадете.
- Ти си една мрачна, долна двулична магьосница – сопна се към нея Огън, – или ще ни пуснеш, или ще си изпросиш война.
- Щом е така, добре. Аз ще се бия.
Моргана насочи ръцете си към Стихиите. От тях излезнаха светло- сини светкавици, които удариха Огън. Земя използва пръстена, който Николас ѝ даде, за да предпази братята и сестра си. Вода създаваше вълни, а Въздух се извиси в небето и създаде виелица. След поражението, което претърпя, Огън протегна ръцете си към небосвода и извика „Експресо Моралум”. В този миг махагоновият жезъл на Тайнствения падна в ръцете му. Огън го насочи към Моргана и я удари с цялата си сила. Тя падна полумъртва на земята и каза с дрезгав глас:
- Ето ви ключа. Скоро пак ще се видим.
И изчезна в пламъци.
Духът на Тайнствения
След като победиха Моргана, Стихиите поеха навътре в пещерата в Самотната земя. Беше тъмно и студено, сякаш нищо добро на света не беше идвало тук, никога. В пещерата имаше около две хиляди мъртъвци, които чакаха реда си при Лодкаря. Той ги превеждаше през водопада до оня свят.
Победителите на Мрака търсеха един определен дух. Духът на Тайнствения магьосник. След дълго скитане из отворите на пещерата те се спряха и видяха един призрак, който чакаше своя час за отпътуване. Той въобще не приличаше на магьосника. Та нали Тайнствения бе с качулка, от която не се виждаше нищо освен червените му очи. Е, този дух нямаше качулка, но все пак Вода се обърна към него:
- Простете, бродещи! Знаете ли къде можем да намерим наскоро загиналия магьосник – Тайнственият?
Призракът се обърна към тях и отвърна на въпроса с въпрос:
- Добре ли ти служи махагоновият жезъл, Огън?
- Тайнствен – обърна се Огън към духа, – ти ли си това? Доста си променен, като си само душа. Да, той добре ми служи. Беше прав, идва само в нужда, но според Горският елф ще ти трябва на края на света. Нашата мисия беше да ти го донесем тук.
- Елфът си мисли, че в оня свят има нещо зло. Аз съм сигурен, че всичко добро и чисто отива там.
Лодкаря спря на кея до духа. Лодката беше пълна. Имаше само едно запазено място.
- А ето го моят превоз – каза Тайнственият. – Сбогом, Деца на природата. Пазете се! Мракът ще поречи да се върне чрез един от своите съюзници. Върнете се в Средната земя и не позволявайте на никого да се страхува. Именно Страхът поражда Мрак и Хаос. Предупредете Николас и Горския елф. Те ще ви помогнат.
Душата се качи в лодката. Лодкарят я отблъсна от кея. Заедно с другите духове, Тайнственият пое към Края на света.
Царството на Мрака
Дълбоко, където имаше само пустош и едно малко градче, и висока черна издигаща се над него кула, се простираше царството на тъмнината и хаоса. След победата на нашите воини, почти нищо не беше останало. Но странното беше, че всички хора в града бяха стреснати от събитията, които се случваха в кулата. Често се появяваха сенки и странни, страховити звуци. От северния прозорец на кулата, се показваше мрачно лице. Дали това беше Мракът? Дворецът бе обкръжен с черни рози и призрачни статуи на гаргойли. Зад кулата се простираше и едно гробище, където имаше хиляди загинали воини. Тези воини били служители на Мрака. До кулата се стигаше по въжен мост, който беше леко разрушен. За нещастие обаче, всеки, който минеше по него, загиваше в тъмната река. Най-чудноватата част от цялата мрачна картина беше един кладенец, който единствен беше бял. Водата в него - чиста и непокътната. Единствено добрите създания можеха да пият от него, за да станат по-силни. На кладенеца пишеше с ярко червени букви: „Не само със сила се постига всичко”.
Една вечер се чуха хаотични стъпки по скърцащия въжен мост. Вървеше една стара жена (поне така изглеждаше), наметната със сив плащ и носеща бастун. Когато стигна до вратата на кулата, тя влезе спокойно, качи се по стръмните стълби, чак до върха, до залата на сенките. Залата беше с кървавочервени завеси, огромно прозорци и един голям стол, на който стоеше чудата, тъмна фигура с гарван върху рамото. Това беше самият Мрак, поне част от него. Той злобно се обърна към старицата:
- Носиш ли го – попита мрачно той.
Жената свали качулката. Това беше вещицата Моргана. С уплаха в гласа тя отговори:
- Господарю, Стихиите се изплъзнаха. Не можах да направя нищо. За малко не ме погубиха.
Гарванът издаде бон вик.
- Тихо, приятелю – помоли Мрак. – А за теб, вещице, щеше да е по-добре, ако беше умряла там, където те пратих.
Моргана преглътна. В следващия миг тя беше мъртва на земята. Мракът я бе унищожил само с един поглед. Той взе гарвана от рамото си и го хвърли нависоко. В черни пламъци, той се превърна в най-ужасяващото създание на света - Кошмар. Той беше блед, висок мъж с разрошена коса. Беше облечен в черна туника и носеше какви ли не оръжия на колана си. Най-голямо впечатление оставяше камата, която нямаше острие, но пък дръжката беше със златен пилиграм и се набиваше на око. Знаеше се, че само едно създание може да направи такова изящно нещо – джуджето Едлин. Кошмар имаше и меч, с който можеше да призовава своите верни воини от мрачните селения на подземното царство.
- Знаеш какво да правиш, приятелю – провикна се Мрак. – Донеси ми махагоновия жезъл, за да мога отново да властвам над Средната земя.
- Няма да ви разочаровам, господарю – отвърна с гордост Кошмар.
- Дано, иначе няма да видиш повече бял ден!
Кошмар се превърна отново в гарван и отлетя през северния прозорец на кулата, оставяйки след себе си само страх над града.
- Помни – провикна се откъм кулата Мрак, – не се връщай с празни ръце.
Измамата на Кошмар
Нашите герои, запътили се към безлюдните поля на Средната земя, нищо не подозираха за прииждащата опасност. Стихиите търсеха магьосниците, за да им съобщят вестите за Тайния. Тримата или вече Двамата се бяха установили в Изумрудените поля след като убежището им в дупката беше разрушено от Мрака. Стихиите почти бяха стигнали до полята. Изведнъж Земя усети странен трус, но си помисли: „Няма за какво да се тревожа”. След момент тя усети друг, но два пъти по-силен от предишния трус. Земя спря разтревожено.
- Какво става? – попита Вода.
- Сякаш нещо изпод земята бушува и се бои – отвърна Земя.
- Ние нищо не усещаме – обади се Въздух.
- Нищо, спокойно. Да продължаваме.
Земя знаеше, че става нещо, но трусовете поспряха и тя се успокои. След известно време Огън усети бодеж в сърцето си. Изгаряше го отвътре. Какво ставаше със стихиите? Дали това беше някакво предупреждение? Изведнъж пред тях се появи една стара баба, носеща кошница с плодове.
- Ооо...... – каза тя с дрезгав, но радостен глас, – това са нашита герои. Благодаря, че спасихте Средната земя. Сега живеем в мир. Заповядайте, вземете си плодове, като знак за моята благодарност.
Стихиите бързаха, но взеха от кошницата по един плод и продължиха своя път, без да подозират, че бабата беше Кошмар. След като извървяха няколко метра, черна фигура се изправи пред тях и прие образа на бледото създание на мрака.
- Как – учуди се той, – вие сте още живи?! Но, но , отровата?
- Кой си ти, страннико? – попита разгневено Огън.
- Ха, питаш кой съм. Аз съм най-голямото зло, аз служа на Мрака и Хаоса, аз съм най-големият ви страх. Аз съм Кошмар. Преклонете се пред мен или ще ви унищожа.
- Ти си един шарлатанин – сопна се Огън. – „Експресо Моралум”!
Щом Огън извика тези думи, махагоновият жезъл се появи в ръцете му. Кошмар се усмихна злобно, облиза се и прошепна с потаен глас:
- Ааа... ето къде си! Сега ще си те взема обратно.
- Никога – извика Въздух, след като го чу, - няма да вземеш това, което принадлежи на Стихиите. Ще си отидеш от този свят, Кошмар, и то завинаги.
- Сигурен ли си, че можете да ме надвиете? Та аз съм господар на сенките. Цялото зло е в моите ръце, а вие сте още деца.
Кошмар се усмихна злобно. Вдигна ръцете си във въздуха и силно извика: „Войни мои. Съберете се, за да победим тези, които ни покориха”. В този момент от пръстта се показаха копия и в следващия миг полумъртви същества излезнаха на повърхността на земята.
- Атака – извика Кошмар.
- Няма да спечелиш тази битка – заплашително каза Земя. – Стихии, атака. Удряйте с цялата си мощ.
Огън се опита да улучи с бяла светлина мрачния Кошмар, но не успя. В следващия момент кристалът от жезъла беше в ръцете на господаря на сенките. Той притежаваше цялата сила и я използва срещу стихиите. С цялата мощ на кристала той удари героите и ги остави почти неподвижни на земята. След като уцели, Кошмар се превърна в гарван и отлетя към кулата. Вече нищо не можеше да спре Мракът да се завърне и отново да властва на Средната земя.
Завръщането на Мрака
Кошмар се завърна в кулата на сенките, където го чакаше господарят му. Преобразен в гарван той бързо, бързо летеше и носеше в себе си махагоновия жезъл. Преди да кацне на прозореца на кулата, той се преобрази отново в сивата фигура и разпери демонските си криле, за да прелети в убежището на Мрака. Със страховит глас той прошепна:
- Ето го, господарю, това, което желаете най-много – махагоновият жезъл. Ваш е. Сега, желаете ли нещо друго?
Мрак протегна ръцете си към сенчестия човек и злобно извика:
- Подай ми го!
Веднага щом докосна жезъла, цялата стая затъмня. Всички свещи угаснаха. След секунда се появи малка сивкава светлина. От Синия кристал на махагоновия жезъл не бе останало нищо освен тъмнината. Именно той блещукаше така зловещо. В тъмнината се показаха две огромни жълти очи. Тихо в мрака се чу страшен глас:
- Край, с тях е свършено. Средната земя пак ще е моя.
Всички свещи отново светнаха в кървавочервен цвят. На трона не седеше вече увехналата форма на страховитото създание. Мрак величествено се беше изправил в най-върховната си форма. Ужасяващо създание, което се хранеше с душите на хората, държащо преобразения махагонов жезъл. Кошмар се поклони пред господаря си. Мрак се бе завърнал от оня свят, за да властва отново над Средната земя и да покори всички, които не му се кланят.
А дълбоко в безлюдните поля, магьосниците бяха усетили, че всичко вече е загубено. С последни сили те се запътиха към кулата на сенките.
Мрак знаеше, че ще се опитат да го спрат. Той се беше подготвил за тази битка. Знаеше, че магьосниците са силни и че може да загуби, но за него това не беше вариант. Когато Николас и Елфът пристигнаха до кулата, те съзряха цялата армия на злото. Всички сенки, всички вещици и всичко нечисто се беше подредило пред кулата. От северния прозорец се показа и самият господар на злото, който извика срещу магьосниците:
- Ха, смеете да се изправите пред мен и моята армия. Търсите съдбата на Тайния и ще я намерите.
- Не си хаби думите, Мрак – извика Николас. – Веднъж те победихме, ще го сторим пак.
- Глупци! Вие нямате силата, която аз притежавам.
Елфът извади камата от колана си и тя се превърна в горския жезъл. Пазителят на гората го размаха срещу Мрака. Уцели го с цялата сила, но Мрак не усети нищо. Николас придърпа пръчката от джоба на мантията си и удари господаря на хаоса със сиво- виолетова магия, но той пак не усети нищо. Със злобна усмивка на лицето Мрак каза:
- Това гъделичка. Сега е мой ред.
Той насочи махагоновия жезъл към магьосниците и ги уцели с цялата черна сила. Всичко притъмня. След този удар те лежаха мъртви на земята. Мрак започна да се смее злобно:
- Сега никой няма да спре моята власт! Хахахаха!!! Първата ни дестинация Кошмар е да превземем четирите земи и оттам насетне, цялата Средна земя.
- А Стихиите, господарю? – попита Кошмар.
- Те не са проблем. Ще ги заварим на най-неподходящото място, ще ги унищожим. Освен Огън. Той ще послужи като добро допълнение към моята армия. Ще го прокълна. Ще бъде подчинен на моята воля и ще изпълнява всички мои заповеди.
- Да, господарю! Вече нищо няма да ни спре.
Война на сънища
След като претърпяха поражението от Кошмар, четиримата герои поеха по пътя към убежището на магьосниците, без да знаят, че те са мъртви. Без никакви магически вещи освен защитния пръстен на Земя, Стихиите нямаха шанс срещу разстилащото се зло над Средната земя. Мракът също вървеше в тази посока. Той знаеше, че героите ще бъдат там, за да срещнат за последен път своите приятели, но за тях бе твърде късно. Изминавайки десетки километри, Стихиите най-накрая стигнаха убежището. Мрак и Кошмар вече бяха там, но не във формата на самите тях, напротив – те се бяха превърнали в магьосниците. Стихиите усещаха, че нещо намирисва. Те почукаха на огромната порта на замъка. На вратата се показа Кошмар, преобразен като Горския елф. Вече не беше сив и тъжен, а усмихнат.
- Елфе – зачуди се Огън, – нима сте победили Мрак?
- О, да – отвърна преобразеният Кошмар, – с Николас отидохме до кулата на злото и го погубихме. Все пак не беше чак толкова трудно. Защо не влезете? Николас ви очаква. Ще си починете и ще продължите по пътя си.
След тези думи Вода се усъмни, но щом другите се съгласиха, тя също се улови на въдицата. След като влезнаха през портата, тя рязко се затвори. Всички свещи угаснаха. Не остана нищо светло. Изведнъж се появи странен, зелен пушек, който приспа героите. Мрак бавно се показа, преобразен като Николас, и каза:
- Сега е твоят шанс, приятелю. Знаеш какво да правиш.
Кошмар се преобрази в малък, тъмен облак и обзе телата на жертвите си. Стихиите започнаха да се гърчат по пода. Кой знае какво ставаше в главите им. След минута се чу ужасен вик. Вода пищеше. Тя сънуваше убийството на баща си. Това беше нейният страх. Огън също изрева от болка. Той се беше вцепенил, виждайки лицето на Кошмар, преобразено, като най-големия му страх. Земя и Въздух бяха парализирани, но също се гърчеха на пода, гледайки смъртта на техните народи. Мрак се извиси на Стихиите и страховито изкрещя:
- Знам всичко за вас. Следващия път, когато се срещнем, ще ви е за последно. Запомнете, всички ще бъдете погубени.
- Всичко е тук, господарю – каза Кошмар, като даваше на злия си приятел една кристална топка, – вече знаем как да ги унищожим.
- Сега е мой ред – извика Мрак, като размаха махагоновия жезъл във въздуха. – „Бракиум Ералум“.
Земя, Въздух и Вода се телепортираха далеч от границите на Средната земя. Само Огън остана в крепостта на магьосниците. Той бе прокълнат да служи на Мрак и Кошмар. Царят на огнената земя бе забравил всичко за своите брат и сестри и беше генерал на армията на хаоса. Как сега Стихиите щяха да се справят с новите злини, които Мрак бе направил?
Пустинята на обречените
- Къде сме? – попита Вода, докато отваряше очите си.
- Прилича на пустиня – отвърна Въздух.
Наистина, героите бяха в пустиня, далеч от границите на Средната земя, където не се чуваше нищо освен писъците на забулените, скитащи духове. Стихиите бяха заобиколени от тези призрачни създания и не знаеха какво да правят. Те се опитаха да общуват, но бродещите не ги чуваха. Стихиите започнаха да се скитат през пустинята, но все едно вървяха в кръг. Дни наред те ходеха през горещия ден, а през смразяващите нощи търсеха подслон. Една вечер героите усетиха ужасен шум изпод земята. Въздух се извиси към облаците, за да види какво се случва. Когато земята се разтресе под краката на Вода и Земя, Въздух бързо ги хвана и ги издигна в небето. На повърхността се показа пиратски кораб. Той беше почти унищожен. Имаше две мачти с изпокъсани платна, а оръдията му за нищо не ставаха. Стихиите се учудиха как корабът се движи по земята. Какво беше това чудо. Когато се доближиха до него, се чу странен, но познат глас:
- Аррр... Почистете палубата, мръсни псета. Накарайте ме да ви нарека свой екипаж. Дръжте се като пирати... Аррр.
На кораба се показаха около петнадесет призрака, държащи в ръка метли и парцали. Когато пиратът се обърна към героите, те разпознаха лицето му.
- Николас – учуди се Земя.
- За теб, капитан Николас – отвърна пиратът, като се изплю. – К’ви ги вършите по тези земи? Това е пустинята на обречените.
Да наистина, това беше духът на магьосника Николас. Той бе много променен. ,,Какво става тук” зачудиха се Стихиите, „Защо магьосникът беше дух”. Въздух се опита да общува любезно с пирата:
- Извинете, но как се случи... това?
- Говори по-ясно момко – отвърна призракът, – к’во значи „това”?
- Как станахте призрак, та вие бяхте магьосник?!
Пиратът се очуди. Очите му светнаха и промълви:
- Никой не помни това. Кои сте вие, деца?
- Ние сме Стихиите – отвърна Земя.
- Вие... но къде е Огън?
- Мракът го превърна в роб – бясно отговори Въздух. – Можеш ли да ни помогнеш, Николас? Да ни помогнеш да си върнем Средната земя?
Призракът се почеса по главата и каза:
- Да се боря отново с Мрак не е по силите ми. А и сега изживявам мечтата си. Съжалявам, не мога да ви помогна, та за съм дух, но познавам един човек, който може би ще ви помогне. Ще ви заведа при него. Скачайте на борда.
Николас сложи пиратската шапка, погали куката на ръката си, хвана руля на призрачния кораб и извика:
- Опънете всички платна, поне, което е останало от тях, пълен напред към Дол Миртор. По-бързо, червеи!
Корабът се понесе във въздуха, толкова бързо, че почти нищо от него не се виждаше. Само една тъмна сянка се носеше по повърхността на земята. След ден път Стихиите стигнаха до Дол Миртор – пещерата на дявола. Слизайки от палубата на кораба, Николас извика:
- Мрак вече е превзел цялата Средна земя. Останало му е само Изумруденото царство. Побързайте, за да може да му попречите. Там са единствените, които могат да ви помогнат.
След тези думи корабът изчезна в нищото. Стихиите бяха сами пред пещерата. Земя създаде факла, която да им огрява пътя. Вътре в пещерата нямаше нищо друго освен прилепите. Изведнъж героите попаднаха в една огромна зала. Влизайки там, пред тях се появи огромен, страховит, огнедишащ дракон. Тогава Земя излезе отпред и извика:
- Търсим Денсис – дяволският маг.
Изведнъж драконът избухна и се превърна в красив, висок младеж със сини очи и буйна кафеникава коса. Той носеше светла мантия и жезъл, на чийто връх имаше драконово око. Магьосникът заговори с красив глас:
- Аз съм Денсис, дяволският магьосник. Вие явно сте Стихиите. Не се бойте, знам кой ви праща. И знам какво искате. Ще ви изпратя до Средната земя. Ще се биете с Мрака до смърт. Но преди това искам да ви дам това.
Денсис извади един сандък. Когато го отвори, той заблестя. От него той извади какви ли не оръжия и ги раздаде на Стихиите.
- На теб, мила Вода, дарявам дългия меч на Арастор, за да те брани от тъмните воини. За теб, Въздух, имам боздугана на Хирис, за да премахваш кошмарните сенки. Земя, ти нямаш нужда от нищо освен острието на Фаргън. Използвай го с пръстена на Николас. За Огън давам тази секира на Василий, за да посече Мрака. Освободете го от магията на злият господар и унищожете Хаоса веднъж и завинаги. Нека тези вещи ви служат за добро. А сега, драги приятели, сбогом... „Евентареул Амиско“!
От ръцете на Денсис се появиха бели светлинки, които обгърнаха воините и ги изпратиха отново в Средната земя, където съдбата ги очакваше.
Братството
Навсякъде беше мрачно. Хаосът отново цареше. Единственото светло местенце беше Изумруденият град. Именно там Денсис беше изпратил Стихиите, за да потърсят помощ от приятелите си. Всичко в града беше кристално. Дори реката, която минаваше през него, беше толкова чиста и красива, че огряваше цялото царство. В центъра на града се извисяваше кула с огромен купол върху нея. Върху купола се вееше знаме, изрисувано с четири цвята – червен, син, зелен и бял. В кулата се събираха всички представители на Средната земя и оформяха така нареченото „Братство”. Именно от тях Стихиите търсеха помощ. Когато се качиха на върха на кулата, те не видяха нищо друго освен една огромна маса, двадесет стола, наредени около нея, и един свещник, чиито свещи бяха запалени. Лидерите на народите се бяха събрали и спореха помежду си. Изведнъж всичко утихна.
- Най-накрая – обърна се към Стихиите Грод, предводител на гоблинската армия, – бившите герои на нашите земи. Погледнете се... дори Огън вече не е на ваша страна.
- Замълчи – извика Въздух, – той бе прокълнат от Мрака!
- Дори с огнения цар всичко щеше отново да бъде същото – добави висшата вълшебница Сесилия. – А не забравяйте, че Мрак притежава и махагоновия жезъл.
- Права е – потвърди Дъбобрад, лидер на живата гора, – вече всичко е изгубено. Ние нямаме шанс.
- Ще трябва да се обърнем на страната на злото – предложи Еовен, лидер на елфите, – това е начинът ни за спасение.
- Нима ще се откажете – изненада се Вода, – та това там са вашите земи и народи. За какво друго да се борим освен за свободата?
Спорът отново започна. Всички скачаха на оръжие срещу ближния. Но тогава се случи нещо. Пламъкът на свещите се превърна в син. Всички мебели полетяха във въздуха. Появи се Хирис – царят на изумрудения град, чиито боздуган бе във Въздух. Той се изправи високо и извика:
- Тишина! Няма да се дадем без бой. Погледнете, виждате ли!? Цялата Средна земя е потънала в мрак. Най-силните воини са се събрали и едва ли не се предават пред господаря на злото. Вие имате умения, имате магия.
- Той е много по-силен от нас – добави Грод, като се почесваше под мустак. – А не забравяй, че държи и Огън.
- Да, Грод е прав – потвърди Сесилия, – дори с магия ние сме непосилни срещу Хаоса.
- Чуйте ме всички – извика Земя, – вие сте братство, дръжте се като такова. Да, битката ще бъде дълга и тежка, но ние няма да се предадем. Ще има погубени, но ако загинем, ще загинем с достойнство. Кой е с нас?
- Земя има право – каза Дъбобрат, – ние ще се присъединим към вас отново, Стихии.
- Ние също – присъедини се Еовен.
- Вълшебниците също са на ваша страна, герои, – добави Сесилия.
- Тогава, какво чакаме – извика Хирис. – Съберете всички свои армии. Елфите – вземете своите лъкове, нека те ви бъдат от полза. Джуджета – вие и гоблините сте с мен. Сесилия, събери своя народ и създайте щит около Изумрудения град. Той ще бъде нашето укрепление. Атакуваме утре призори.
- А ние? – попита Въздух.
- Вие чакате сигнала ми. Опитайте се да намерите лек за Огън. Освободете го – Хирис се изправи върху масата. – Господа... и дами, битката не ще е лесна, но ние ще дадем всичко от себе си. Само нашата силна воля ще ни донесе победа. Ще си върнем това, което по право е наше.
- Хирис – прекъсна го Въздух като извади боздугана, – мисля, че това е твое.
Хирис взе оръжието, вдигна го и извика:
- Готови ли сте? На война!
Отново на война
- Господарю, господарю – чу се писклив глас на сянка. – Засада!
Една малка група от гоблини щурмуваха кулата на Мрак. Господарят на злото погледна през северния прозорец и видя как бунтовниците обграждат крепостта му.
- Очаквах нещо такова – каза Мрак, докато стискаше юмрука си, – подготви коня ми. Не знаят с кого се забъркват.
Сянката бързо излезна от тронната зала след заповедта на господаря си. В следващия миг конете бяха подготвени. Мрак бързо отлетя към стаята, където държеше махагоновия жезъл, взе го и се качи на коня. Но именно това беше целта на щурмците – да изкарат господаря на злото от замъка, за да могат да освободят Огън. Магьосниците бяха смалили Стихиите, за да не ги забележат сенките. Бунтовниците влезнаха в крепостта и намериха парализирания Огън. Земя, Въздух и Вода се уголемиха, извадиха магическите амулети, които носеха още от деца, съединиха ги с този на Огън и го извадиха от проклятието. Огън отвори очи. Щом видя Стихиите, той силно ги прегърна и каза:
- Как се радвам да ви видя. Имам много да ви разказвам за плана на Мрак, но по-добре да отиваме бързо към Изумрудения град. Там е последната му цел. Той завзе земите ни и носи махагоновия жезъл. Е… какъв е планът?
- Не се тревожи, Огън – отговори Вода, – съвсем скоро Мрак ще забележи, че това не е неговият жезъл. Грод направи копие на жезъла, но трябва да побързаме. Къде е той в действителност?
- Скрит е дълбоко в центъра на кулата – каза Огън, – ще го донеса. Чакайте ме пред замъка!
Огън бързо затича към центъра на крепостта. Пред вратата на стаята, където беше жезълът, стояха двама пазачи.
- Спри – извика едната сянка.
- Господарят ме праща да му занеса жезъла, има нужда от него.
Сенките се спогледаха, но му отвориха вратата. Огън влезе, бързо грабна жезъла, погуби пазачите и слезна при Стихиите.
- Време е да си върнем това, което ни принадлежи – извика Огън.
Междувременно Мракът вече бе стигнал Изумрудения град и рушеше щита. Изведнъж копието на жезъла, което беше в господаря на злото, се раздели на две части. Мрак се учуди.
- Но как? Това е невъзможно. „Репирто”!
Двете парчета отново се събраха и Мрак продължи да унищожава без да осъзнае, че държеше фалшификат. От небето се появи бяла светлина. Стихиите се присъединиха към битката. Когато Мрак ги видя, се изненада:
- Как... ти, предателю Огън. Аз те проклех. Но как?
- Ето това прави силата на приятелството, Мрак – опълчи се Огън.
- Няма значение, тази война е моя. Сенки, Атака!!!
Битката отново започна. Магьосниците се опитваха да удържат стените на града. Джуджетата и гоблените унищожаваха с брадвите и мечовете си сенките на злото, но те ставаха все повече и по-силни. Елфите обстрелваха Мрака, но стрелите за него бяха като гъдел. Изведнъж се появи и Кошмар. Той започна да се сражава с Дъбобрат. Клоните на живото дърво се сражаваха срещу Кошмар, но злото създание ги режеше един по един. В следващия момент Дъбобрат падна мъртъв на земята, със забит меч в стъблото. Мракът ожесточено се биеше с Хирис и накрая кралят на Изумрудения град беше повален. Мрак изрева:
- Изумруденото царство е мое! Аз съм господарят тук!
Другите дървета продължиха да се сражават, но и те падаха бързо. Братството не знаеше колко още ще издържи. Стихиите извадиха своите оръжия. Земя взе пръстена и острието на Фарън. Съедини ги и създаде огромен меч, който посичаше всички със силата на светлината. Огън се сражаваше с помощта на махагоновия жезъл. Размаха го във въздуха и унищожи всички сенки около Мрак. Господарят на злото се смрази на място.
- Но как? Махагоновият жезъл. Той е в мен – изкрещя злият господар, – той е мой!
- Загледай се добре, Мрак– изправи се пред него Огън, – държиш фалшификат!
Огън взе секирата, която Земя му даде, и я размаха срещу Мрака.
- Ти изгуби – извика Огън.
- Не – отвърна Господарят на злото, – тази битка е моя!
- Стихии, съберете се!
Четиримата събраха дадените им от Денсис оръжия и създадоха огромна светла сфера, която унищожи всички сенки включително и Мрака. В последните си мигове той крещеше от болка и се гърчеше на земята. Накрая се превърна в пепел и изгоря. Единственият, който остана бе Кошмар. От небето искря синя светлина. Това беше самият Денсис. Той грабна господаря на сънищата и го заключи в една кристална топка, която завинаги щеше да бъде негов затвор.
- Браво, деца на природата – каза дяволският маг, - вие за пореден път отървахте света от Мрак и Кошмар.
- И никога повече няма да съществуват? – попита Земя.
- Кошмарите и мракът са част от природата. Те винаги ще съществуват, но сега всички ще знаят, че ако не се страхуват от тях, ще бъдат по-силни – обясни Денсис.
Магьосникът отлетя заедно със заключения в сферата Кошмар.
Всичко в Средната земя отново беше чисто и ясно. Но в онази вечер не се пееха песни за възхвала. Царят на Изумруденото царство беше мъртъв. Всички се бяха събрали около Стихиите и на ум си казваха: „ Ето ги тези на които можем да се доверим. Ето ги тези, които можем да наречем лидери на Средната земя.”
Улица „Лигвън”
Историята свършва там, от където е започнала, нали? Отново на „Лигвън”. Люлякът, който беше увехнал и останал гол, вече беше отрупан с много цвят и отново примамваше целия град. Бабата често излизаше вън на двора и го поливаше, Той стана толкова висок., че се извиси над къщата. И всеки път щом Въздух минаваше над него, се спираше, за да подуши красивото ухание на дръвчето. Знаеше се, че то никога повече нямаше да увехне, защото Мрак и Кошмар бяха унищожени завинаги.
***
Коментирай от FB/G+ профил