Сподели с приятели:

Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"

~~~

Всяко стъпало става все по-трудно за слизане. Измореното ми лице изглежда размазано в стъклените стъпала под обувките ми, а мътните ми очи ме следват навсякъде от стъклените стени, по чиито ъгълчета плъзват лилави отенъци. Завоите по пътя надолу никога нямат край, всичко се повтаря като в зациклил кошмар. Все едно се въртим в кръг, докато отраженията ни задушават с лицата ни отвсякъде. 

- Трябва да си почина! - изпъшка Ена.

Вървим по стъпалата от толкова дълго, от толкова дълго, че коленете едва ни държат. Просто искаме да поспрем, но знаем, че ако го направим, няма да продължим никога. Затова надолу и само надолу към точката на пречупване. 

Ена се обляга на стената и тя мигновено се покрива с кървавочервени нишки зад нея, които тръгват светкавично във всички посоки. Ако тя се отлепи от стената, те ще изчезнат, вече видяхме това. 

- Вратата горе се отвори навътре! - каза Ена, докато гърбът ѝ се влачи надолу, оставяйки червена диря по стената. Накрая сяда на стъпалото, изпружила крака.

- В смисъл? – попитах аз.

- Пантите бяха от външната страна... вратата трябваше да се отвори навън, но се отвори навътре!

Изобщо не съм го забелязал. Откакто влязохме в Кулата се случват толкова странни неща, че част от тях съм ги пропуснал. Имам желание нищо да не ми се случва известно време. А не прозорци да се появяват от нищото направо в стената и плетеници от рисунки да плъзват по пода всеки път, когато целувам Ена. Понякога пък стъпалата стенат толкова силно, че тичаме на пръсти с всичка сила надолу. 

- Давай да вървим! - казвам аз, като я хващам за ръката и я изправям на крака, както десетки пъти преди това.

Тя облизва пресъхналите си устни и ме поглежда уморено. Ще трябва да направи още един напън, който води до нещо, може би. Или до нищо. Дано да е до нещо.

Препъвам се, докато я дърпам надолу. Това, което влива живец във вените ми, е фактът, че не можем да спрем. Вече не дори толкова за мисията, колкото за това, че ще умрем, ако останем тук. Не искам да умирам. Още по-малко искам Ена да умре. Това е по-лошият вариант.

Едва я задържам да не падне настрани и я оставям да седне на земята, а стъпалата под нея изпъшкват и започват слабо да пулсират. Ена също изпъшква и скрива глава между коленете си.

Звук от течаща вода като хор от птички бавно изпълва стълбището. Ена ме поглежда учудено, докато бърше потта от челото си. Пет стъпала по-надолу виждам чешмата. Малка и мраморна, вградена в стената, а от устата на един месингов лъв тече вода. Веднага се втурвам към нея и започвам жадно да пия. След миг до мен вече се бута Ена, която издава сумтящи звуци, докато лочи от шепите си. 

В следващия момент двамата се споглеждаме.

- Нещо не е наред с тази вода! - казва тя изпод вежди.

Действително водата няма никакъв вкус. Всъщност, дори не е мокра. Не се задържа по устните, нито по шепите или по кожата. Беше дори някак суха на вкус.

Ена прехапва устни, скача и удря ядосано с юмрук в стената. Която потъва назад и засмуква ръката ѝ. Ена отскача назад уплашено, право в прегръдките ми. Цялата трепери. Едва си поема дъх и ноктите ѝ са се вкопчили в раменете ми. „Няма да успеем!... Няма да успеем!...“ бърбори тя. 

След минута Ена вече ме е хванала за ръка и ме е повела надолу по стълбите, без да каже нито дума. 

***

От лявата ни страна забелязвам очертанията на един прозорец, който изплува на стъклената стена. 

- Дай да видим! - казвам аз.

- Не искам да гледам! – отвръща намусено Ена. - Искам да стигнем долу по-бързо!

Пускам ръката ѝ и се приближавам към прозореца. Отвън виждам само огромни, рошави бели облаци, които плуват като кораби сред мастилената нощ.

- Не слизаме надолу! - казах аз.

- Какво? 

- Не слизаме надолу! 

- Как така? – попита тя като се спря на място.

- Ами така – обясних аз. - Преди малко облаците бяха над нас!

- Не искам да чувам тези глупости! – размаха предупредително показалец Ена. - И без това се нагледах на достатъчно простотии!... Ще ми спестиш ли това, моля те?!...

Тя не искаше да знае нищо повече за нещата, които се случваха в Кулата. За да се съхрани, за да не полудее. За да стигне до края и да посрещне съдбата си с високо вдигната глава. Реших, че е по-добре да ѝ спестявам част от нещата, които забелязвам. Например, че в огледалните стени отвреме-навреме се появяват лица, които не са нашите.

Продължаваме надолу без да кажем дума, опирайки се в стените, които поаленяват под дланите ни. Ена спира рязко и едва не се блъскам в нея. Тя се обръща бавно към мен. Очите ѝ искрят в собствения си пламък. 

- Забрави за това, което казах преди малко!... - казва ми тя. - За това, че няма да успеем!... Забрави го!...

Вече го бях забравил. Не знаех дали ще се справим с мисията, но исках , ако ще се провалям, поне да бъде с нея. В Мисията. Мъж и жена като слънце и луна, които да преминат по стъпалата на Кулата, някъде от другата страна на света. Целта е най-важната на света и само двамата могат да го направят. Само двамата могат да влязат, да го направят и да излязат. Поотделно мисията ще е провалена. Както и ако не стигнат навреме. Както и ако не разберат Посланията от Изтока, които трябва да получат там, където отиват. 

Забелязвам, че от лилавите ъгълчета на стените вече пропълзяват червените нишки. Като венички те обримчват стените в невероятна плетеница, върху която не можеш да задържиш поглед. 

Поглеждам към следващите десет стъпала под нас, които са покрити с огнена жарава. Стълбите под нас горят в златно и червено и отраженията се пречупват по странен начин по стените и тавана. Все едно целият коридор гори. И допреди секунди не беше така.

- Какво ще правим? - пита Ена иззад мен. 

В първия момент не отговарям. Няма как да продължим, освен през жаравата, няма друг път. А тя изглежда толкова нажежена, че ще разтопи обувките и ще изпържи краката ни.

В този момент Ена изръмжава раздразнено и профучава покрай мен с думите:

- Няма откъде да мина, затова минавам оттук!

- Ена! - извиквам, но пръстите ми едва закачат ръкава ѝ.

Ена не спира, дори се засилва повече. С два скока тя стига на крачка от жаравата и ме поглежда за миг. В очите ѝ има толкова страх, колкото никога не съм виждал. Ужасът от болката, която ще последва, изкривява чертите ѝ, докато черните светлосенки танцуват по лицето ѝ. Тя ми обръща гръб и сърцето ми спира. Скачам към нея, но тя вече е в жаравата.

- Ена!

Ена не помръдва на огнените стъпала и сини пламъчета се извиват като гривни около краката ѝ.

С още един скок вече съм до нея и я събарям на земята. Все едно падаме в леген с вода. Поглеждам учудено ръкава си, който е мокър. Жаравата под нас продължава да излъчва зловещо червено сияние, но ние целите сме във вода. Бляскащите очи на Ена са впити в стъкления таван над нас. Виждаме се двамата. Хванати сме за ръце, но на моето място е тя, а на нейното - аз. Виждам се в тялото ѝ. Образът ми на тавана затваря очи и стиска здраво ръката на Ена.

***

Стълбите продължават да се вият, да се увиват около нас като змии, докато клепачите ми натежават. Краката едва ме държат и постоянно залитам, спъвам се, подпирам се, удрям се, едва си поемам дъх за секунда и след това ставам, за да подам ръка на Ена да стане на крака и да продължим. Тя всеки път пада върху мен. Веждите ѝ са паднали толкова ниско над очите, че едва ги виждам. Лицето ѝ е пребледняло и потно, тя постоянно облизва устните си. Зад нея по стените гъстата мрежа от червени вени пулсира все по-бързо.

Всеки път щом се изправи, Ена се отблъсва от мен и продължава да залита, и да се спъва надолу. Тя пада и става, и пада, и става, и пак пада. Но този път не става. 

Остава на стълбите, косите ѝ са разпилени по лицето ѝ, юмрукът ѝ удря по стълбата. Те ѝ се смеят пискливо и премигват в синьо. 

Помагам ѝ да се изправи, но Ена ме отблъсква отново и кръстосва сърдито ръце на гърдите си. 

- Моля те, направи го сам... ако нещо стане! - казва тя изведнъж и после ме поглежда плахо. – Моля те!

А аз нямам по-голям залог от нея. Никога не я бях изоставял и никога нямаше да го направя. За пореден път ѝ подавам ръка и едва успявам да я вдигна на крака. Очи в очи Ена ми казва: 

- Аз бих го направила на твое място!

Никога не съм я виждал да иска нещо повече от това да завърши мисията. Пръстите ѝ хващат здраво ръкавите на ризата ми. Устните ѝ се разкривяват в крива усмивка. Дъхът ѝ в ухото ми е горещ:

- Аз бих го направила на твое място.

Тя продължава да залита и да се спъва надолу по стълбите, а аз я следвам. После се спъвам и пак падам върху нея. Докато се търкаляме, кракът ѝ ме удря в челото, отнасям и един лакът в корема. Просвам се върху нея и тя изпъшква болезнено. Надигам се с треперещи ръце и очите ми пробягват трескаво наоколо. 

Стените и стълбището вече са от огромни, симетрични кубове лед. Изведнъж е станало много топло, прекалено топло. Дрехите ми направо започват да изгарят кожата. Ледът около нас не се топи, но горещината нахлува във вените ми и ме изгаря отвътре. Ена изпищява и дясната ѝ ръка рязко ме дръпва за яката. Тя крещи в лицето ми: 

- СТЪЛБИТЕ СА НАЖЕЖЕНИ!... СТЪЛБИТЕ СА НАЖЕЖЕНИ!... 

Машинално се изправям и едва успявам да я издърпам на крака. От удара в главата координацията ми отказва и залитам настрани. Тя ме задържа на крака, подскачайки от крак на крак. Влагата от дрехите и кожата ни се изпарява на облаци край нас. Ена ме раздрусва за яката, докато главата ѝ плува в малко черно петно пред очите ми. Поемам си дъх, тръсвам глава и тромаво се навеждам , за да я взема на ръце. Докато се клатушкаме по нажежения лед, Ена вика в ухото ми: Не! Не!

Прехапал съм устните си, докато подметките ми се разтапят и разтичат по леда. В стените отникъде се появяват различни по големина и форма сини цветя. С всяка крачка Ена се опитва да се качи все повече върху главата ми и едното ѝ коляно вече е на рамото ми. 

Тя крещи:

- Не!... Спри!... Ще паднем!... Спри!...

Иззад ръкава ѝ виждам пропастта, но вече е късно.

Стълбите ги няма, в следващия момент хлътваме в празното пространство. Тя се вкопчва в мен като птица и коленете ѝ вече се забиват по лицето ми, докато дере тила ми. Писъкът ѝ отеква по цялото стълбище като изстрел. 

Аз крещя и се опитвам да я махна от главата си. Няма смисъл. Тя все още е там. А ние сме неподвижни във въздуха. Пропастта под нас е дълбока и черна като последна нощ. Ритам с крака срещу черната ѝ паст. 

Ена размахва ръце с всичка сила, но не се отмества нито на сантиметър. Спира и ме поглежда объркано, защото сме заседнали в мармалад от въздух над безкрайна пропаст. 

Ена ме зяпа неразбиращо. Дори не знае какво иска да каже, защото вече изобщо не знае какво става. Няма въпроси, нито отговори. Просто си виси във въздуха, секунди след като си помисли, че ще умре. Човекът, който е останал в нея, иска неистово да избяга, но няма къде. 

***

Лек ветрец откъм гърба ми разпилява потните ѝ коси. Тя преглътва тежко. Тя не знае какво да правим. Нито пък аз. Очевидно е, че сме се заели с нещо, което не ни е по силите. Повярвали сме твърде много един в друг. И един на друг. Сега срещаме тази грешка лице в лице и това прави по-болезнено всичко. Загубата. Болката. Провала. Нашият. 

Вятърът откъм гърба ми се засилва и ме помества малко по-напред в пространството. Протягам ръка и хващам тази на Ена във въздуха, миг преди течението да ни поеме като прашинки и плавно да ни засмуче към отсрещните стълби. Буквално ни дърпа към тях, а не ни носи. Върти ни, разпилява ни, разхвърля ни. Ние сме снежинки в мисълта си. Ние сме прашинки в реалността ви.

***

На стълбите и двамата треперим като деца. Гледаме се и не се виждаме. Тя сяда на земята и обезумелият ѝ поглед се рее в бездната зад мен. Можехме да сме долу, но не сме. Както можеха да се случат толкова други неща, но не се случиха. Чувствах се като върнал се от Оня свят и това чувство всъщност ме връща към живота. Все още съм тук. Не знам как, но все още съм тук. Това очевидно има някакво значение.

Обръщам глава назад към стълбището и очите ми се разширяват. Вратата три стъпала по-надолу ми се вижда повече от нереална. Все едно я има, но я няма. Затварям очи и пак ги отварям. Все пак я има. Взимам стъпалата на един несигурен скок, спъвам се и олюлявайки пристъпвам към нея с глупава усмивка. 

Стоя пред вратата от нищо, за да се опитам за пореден път да направя нещо. Да разбера всичко. Източните послания, живота, нещата. И да спася всички ви. И Ена. Протягам ръка

***

Помещението е огромно, цялото от бял мрамор, с дебел черен килим по пода. Има огромни прозорци, през които виждам огромния черен юмрук на нощта, който ни е стиснал в тази кула, на обратната страна на Земята. Мозайката на пода в средата на помещението представлява огромен жълт компас. Стрелката за Изток сочи към прозорец, на който е монтиран голям месингов рог с гравирани по него преплетени слънца. Западната стрелка сочи към друг голям рог с гравирани по него луни. 

- Успяхме... – каза тихо Ена, която неусетно е застанала до мен. 

Косата ѝ е разрошена, коленете ѝ треперят, както и ръцете. Поклащайки се, тя прави няколко крачки напред по черния килим и се оглежда с невярващо изражение. Изглежда мъничка и изгубена в огромното помещение.

- Не мога да повярвам, че сме тук! – прошепва тя с треперещ глас. – Не мога да повярвам!...

По устните ѝ пробягва една уморена усмивка и ръцете ѝ се отпускат край тялото. Тя кимва към Източния рог и каза:

- Остава да направим само още едно нещо!... И всичко приключва!...

- Или започва! - казах аз.

Ена тръгва към рога. Трябва само да го надуе и ще приключим успешно мисията си. Ще го разказваме на децата си, всички хора ще го разказват на децата си. Защото свършихме работата, въпреки всичко и въпреки себе си. Никой никога няма да разбере колко ни коства това. 

Ена казва: 

- Тук пише: „Направи го! Направи го! Направи го!“

Обърканият ми ум в първия момент зацикля. Направи го. Тук всичко означава нещо. Всяко нещо има своето странно значение. И винаги го има, и ако не го разбираш, това е твой проблем. 

Приближавам се към Западния рог. Върху масивното му тяло, под една гравирана луна пише „Нищо не е, каквото изглежда! Нищо не е, каквото изглежда! Нищо не е, каквото изглежда!“

- Ще го направя! - казва зад гърба ми Ена на Източния рог. – Това са посланията!... Ще го надуя!...

Всичко тук има някаква връзка, сигурен съм. Всичко е оплетено и навързано, подредено и смазано като някакъв перфектен часовников механизъм. Присвивам очи замислено. Посланията от Изтока са върху Източния рог. Но това нищо не означава, когато правилата са други. 

- Ена! - извикам рязко аз. – Ена!... Недей!...

Тя ме гледа объркано. Ръката ѝ държи рога.

- Нищо не е, каквото изглежда! - викам аз. - Нищо тук не е, каквото изглежда, че е! Това е отговорът!... 

- Какво ти става? - пита ме ядосано тя. - Това е Източният рог и на него са Източните послания!... Трябва да го надуем, за да изгрее слънцето!... И трябва да го надуем сега!...

- Има проблем! - отвръщам аз, докато се опитвам да подредя мислите си.

- Какъв проблем? - извиква Ена.

- Че това не е Източният рог! 

Не е нужно да я гледам, за да знам, че вече се е обърнала и всеки момент ще надуе рога. Хвърлям се към нея и за трети път я събарям на земята. Толкова сме изморени, че дори не можем да разплетем изнемощелите си крайници, докато пъшкаме и охкаме на пода. Ена все пак успява да ме одере по китката, докато ми обяснява колко съм глупав. 

- Какво си мислиш, че правиш! - вика в лицето ми тя с изнемощял глас.

- Всичко досега се случваше наобратно, Ена - говоря ѝ аз. – ... наобратно!... Ледът гореше, огънят беше мокър, водата беше суха!...

Хващам лицето ѝ с шепи и продължавам да говоря:

- Всичко се случва на обратно!... Трябваше да паднем в пропастта, но не паднахме!... Стълбите трябваше да водят нагоре, но водеха надолу!... Вратата трябваше да се отвори навън, но се отвори навътре!... Това е обратната страна на Земята, Ена!...

Огромните ѝ, уморени кафяви очи се разширяват. Навеждам се още малко напред към нея и устните ми се впиват в нейните. Толкова са сухи, че се дерем един-друг.

- Източният рог е Западният рог!... - прошепвам в лицето ѝ. – И Западният е Източният!...

Ена рязко се надига и започва да лази към Западния рог. Няма сили за повече. Просто иска всичко това да приключи. Иска да си ходим у дома. Иска нов ден повече от всичко.

***

Тя допира устни до рога, издува бузи и... от рога не излиза нито звук. Ена опитва пак, но тишината ни смазва дори повече. Сълзите се търкалят по бузите ѝ, докато тя опитва отново и отново. Лицето ѝ почервенява, кокалчетата на пръстите ѝ побеляват от усилие, докато тя скимти безпомощно.

Приближавам се към нея и я прегръщам през треперещите рамене:

- Няма нужда да надуваш повече, Ена! - казах в ухото ѝ аз. – Посланията от Изток бяха верни!... Нищо не е, каквото изглежда!...

Тя се обръща към мен с обляно в сълзи лице . 

- ... и рогът не издава звук, нали?... - подсмърча тя, – ..., защото всичко е на обратно!...

Кимвам бавно и челото ми се чуква в нейното. 

- Ама... – тя преглъща тежко, - ... как да знаем... как ще разберем... дали успяхме?...

Точно зад главата ѝ в далечината виждам порозовяващото сияние. Като тънък лъч усмивка, разцепващ тъмнината. Поемам си дълбоко дъх на нова зора.

- Ти каза, че няма да успеем! - казвам в ухото ѝ аз, докато изпускам бавно дъха си. - Но успяхме...

Слънцето ще изгрее и този ден. 

***

Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.

Сподели с приятели:

Добавете коментар