Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Нищо не е в покой. Всичко се движи. Всичко вибрира. Така казваше жрецът Воху Манах, когато обучаваше Абатар в Храма в Урук. Вселената е създала своето равновесие, но ако някъде вибрацията се измени, то тогава балансът се нарушава.
Стъпалата на Абатар затъваха в пясъка. Пустинното слънце печеше безмилостно, а отгоре на всичко, от запад задуха нажежен вятър, който вдигаше пясъка във въздуха и намаляваше видимостта. Абатар присви очи и уви шала по-плътно около лицето си.
Пустинята беше безпощадна. Изсмукваше живота на самата земя и само най-силните и приспособими видове оцеляваха в суровата ѝ сърцевина. Скалите, обсипани със ситен пясък, криеха подивели и отровни зверове. Абатар се зачуди колко ли цивилизации лежат заровени една върху друга под тази жестока земя.
Нажеженият вятър се усили и скоро огненият диск на слънцето изчезна зад стена от пясък. Самотният пътник се присви и приведе, но не спираше да върви. Късно беше да търси заслони в ниските скали. Интуицията и несъкрушимата воля го водеха към целта.
Нещата, Абатар, казваше учителят Воху Манах, са такива, каквито са. Спомняше си когато бе малък и тичаше по едно от многото стълбища на Храма в Урук, се спъна в последното стъпало и се просна по очи. Изправи се разгневен и започна да скача върху мраморното стъпало, а по страните му се стичаха сълзи на ярост. Тогава Воху Манах се приближи към него със спокойната си походка и го изчака да му мине гневът. След това приседна на стъпалото и попита Абатар защо е било всичко това.
– Спънах се в него – отвърна му тогава малкият Абатар.
– И ти какво промени? – попита жрецът и негов учител.
– Нищо – тръшна се момчето.
– А може и да промениш. Вече знаеш, че това стъпало е тук, нали? Все пак се спъна в него, така че трябва да знаеш.
– Знам.
– И то ще продължава да си е тук, Абатар. Това, което можеш да направиш ти, е да приемеш, че то е тук. Твоят гняв или болката от падането, или дори отричането на съществуването му няма да променят това. Или разбираш, че то е там, или се спъваш цял живот в него. Изборът, разбира се, е само твой.
Абатар често го хващаше яд на учителя си заради дърдоренето му. Обясняваше изключително прости неща, като говори с часове, а сложните описваше с две думи, които дори не бяха по темата. След години обаче Абатар започна да се вслушва. След това Воху Манах стана върховен жрец на Храма и Абатар започна да се вслушва още повече. Стана дясна ръка на учителя си. Отиваше където му каже, правеше каквото му каже и убиваше този, който Воху Манах каже. Абатар не се съмняваше, че Воху Манах усеща изменянето на вибрациите, което определени хора създават, и Абатар беше този, който трябваше да върне реда във Вселената, за да не се разпадне всичко.
Жестокият вятър постепенно стихна и Абатар успя да различи в далечината висока сграда, приличаща на кула. Изглеждаше много стара, а камъкът, от който бе изградена, почти се сливаше с вече вечерното оранжево небе.
Камъни захрущяха под краката на пътника, когато сякаш с подновени сили запристъпва към постройката. Успя дори да различи древен път, водещ към вратата на кулата. На петдесет крачки от древната сграда го посрещнаха две обрулени от суровия пустинен вятър статуи на ламасу. Сякаш строителят бе уловил бичите тела в поход, а от раменете се извисяваха каменни криле на орел. Съвсем човешките лица, които красяха тези хибридни творения, излъчваха нещо, което би могло да се нарече неутрална мъдрост.
Абатар продължи по пътя, като вече развиваше шала от главата и врата си. Но когато подмина двете високи статуи, той се вцепени и почувства, че в сърцето му се прокрадва страх.
Спомняше си първата дадена му задача, сякаш беше вчера. Пътува с керван до Бахарат в долината на река Инд, където трябваше да убие монах, изпаднал в толкова дълбока медитация, че духовната му вибрация заплашила Равновесието. Воху Манах казваше, че не се знае къде пътува съзнанието му и какви ужаси може да разбере или доведе.
Въпреки всички неща, които бе научил от Воху Манах, по време на тази първа задача Абатар изпита страх. Разбира се убийството на монаха бе лесна работа. Тялото му бе напълно безпомощно, а дългият нож в гърлото го направи и непотребно. Тогава младият още Абатар трябваше да се покрие. Избягваше градовете, спеше в горите и пътуваше само нощем. Една сутрин той се сви в дълбока и хладна пещера, за да почива. Когато настъпи нощта обаче, го събуди странен шум. Стана от постелята си и дългият нож светкавично се озова в ръката, готов да нанесе смъртоносен удар. Шумът се приближаваше, но от тъмнината не прииждаше нищичко.
Но когато Абатар погледна нагоре, душата му се смрази.
Не позволявай на лоши емоции да те завладеят, момче, повтаряше учителят му Воху Манах. Лошите емоции създават лоши вибрации, а те влияят негативно на тялото ти. Превъзмогвай всичко, ти имаш силата. Нека съзнанието ти е като на медитиращ, но будно и преценяващо. Мисълта е сила. И Абатар учеше, преценяваше и превъзмогваше.
Но не и тогава. Не и в пещерата.
Луната беше пълна и студеният ѝ лик осветяваше земята, затова Абатар, застанал близо до големия пещерен вход, успя лесно да различи човешкото тяло, легнало върху каменния таван. Движения, приличащи на конвулсии, кожа като на мъртвец. То се гърчеше по корем между пещерните сталактити като гигантска личинка и се отправяше навън, но когато се озова над главата на Абатар, то бавно се обърна.
Дори сега, застанал сред пустинята, мъжът усети ледени тръпки по гръбнака, когато си спомни ококореното бледо лице да се взира в неговото. Огромни немигащи очи сякаш гледаха през него, а уродливата уста бе зяпнала и разкрила зловещи остри зъби.
Съществото скочи от тавана и се нахвърли срещу Абатар, а той замаха с ножа в опит да посече нападателя. В настъпилия хаос момчето излезе победител, като успя да прониже демона в сърцето.
Беше чувал за ужасните ахраку, или „подскачащите трупове“, както ги наричаха в една много стара част на света, но смяташе, че са измислица. Изпита съмнение в себе си, след това в учението си. Нима Вселената бе създала и тази подигравка с природата? Нима и това ужасно изчадие бе част от нейното Равновесие? Попита учителя си за съществото, а той му отговори, че някои неща просто ги има и трябва да бъдат приети.
Тогава, разбира се, бе първият сблъсък на Абатар с демоните, които криеше този свят. Сега, когато много тайни му се бяха разкрили, той бе станал твърд и суров и не позволяваше каквито и да било емоции по време на задача. Но дори сега той трудно овладя страха си, когато видя пред входа на кулата да стои ифрит.
Демонът се беше подпрял на стената до вратата и внимателно наблюдаваше новодошлия. Изправи се и пристъпи напред.
Абатар не можеше да прецени, дали муцуната на ифрита е като на вълк или като на лъв. От главата излизаха два дълги рога, като на козел, а буйна грива покриваше якия му бичи врат и широки рамене. Краката му бяха тънки, но мощни, завършващи с волски копита. Очите приличаха на горящи въглени и бяха дълбоки, като бездънни пещи.
– Защо си тук, низши? – попита демонът с дълбок глас.
– За да се срещна с магьосника Харут – отвърна Абатар.
– Как се казваш и каква е работата ти с Харут? – намръщи се ифритът.
– Казвам се Абатар, могъщи демоне. Дойдох до тук, за да потърся съвети от великия маг и мислител. Разбрах, че до безсмъртие бил достигнал, а такава мълва трудно се пропуска покрай ушите.
Ифритът го измери с бездънния си поглед и промълви:
– Предай ми оръжието си и си свободен да влезеш. Но знай, че опиташ ли да направиш нещо глупаво, ще разчленя тялото ти и ще изгоря жалките ти останки заедно с душата ти в огньове, които не са виждани никъде по този свят.
Абатар свали ножа си от колана и го подаде на демона. Ифритът пое оръжието си в ноктестата си лапа и се отмести от пътя.
Мъжът пристъпи към масивната дървена врата на кулата и я избута. Тя се отвори с леко скърцане и от помещението лъхна хлад.
Абатар влезе. В голямата зала горяха десетки факли, които осветяваха царящия безпорядък. Огромни лавици, накамарени с книги, се намираха абсолютно навсякъде. По пода се въргаляха пергаменти, свитъци, папируси, както и дебели томове. Тук-там се мяркаха столове, като някои от тях бяха катурнати. Сякаш на случайни места бяха разположени маси, отрупани с различни по форма и размер стъкленици и машини, които Абатар не бе виждал никога. В дъното на този дом на хаоса, на дървено писалище бе седнал мъж на средна възраст, хванал перо в ръка, който пишеше кротко. Спокойствието му, прецени Абатар, никак не се връзваше с безпорядъка наоколо.
– Знаех, че ще дойдеш, човеко – изрече магьосникът Харут и остави перото на писалището. – Не са много хората, които ме посещават. За какво си дошъл?
– Дойдох да търся мъдрост от великия мислител и магьосник Харут – отвърна Абатар.
– На правилното място си се озовал значи. Виждам, че Асаг не е имал нищо против да те пусне при мен.
– Значи вие сте призовал огнения демон.
– Не само съм го призовал, човеко – каза Харут, – аз го притежавам.
Абатар щеше да потръпне, но се овладя. Силата, която лъхаше от този човек, бе невероятна.
– Как стигнахте до безсмъртието? – попита Абатар.
Магьосникът изпръхтя.
– Нетърпелив си значи? Безсмъртието е просто нещо. На определено ниво на вибрация, човеко, си способен на много неща. Всичко вибрира и всичко се движи. Нищо не е в покой и всичко се променя. Нищо не се ражда и умира, просто преминава от една форма в друга.
Абатар се озадачи. Изглежда този човек бе наясно с учението на Храма. Освен това го използваше, за да промени вибрацията си до такава степен, че да наруши Баланса. Все пак Абатар продължи с играта, която играеше.
– Но как? – попита той.
– Ти си глупак, човеко, щом не разбираш нещо толкова просто. Целият свят е изграден от дребни частици. Ти, аз и цялата Вселена сме изградени от едно и също. Всичко се движи и всичко вибрира и когато успееш да накараш собствените си частици да вибрират с максималната допустима бързина, то тогава нито тялото ти, нито душата ще могат да се променят. Оставаш завинаги същия. По същия начин човек преминава в по-високо ниво на съзнание. Ето аз например мога да виждам бъдещето, както и миналото. И двете понятия за мен са настояще, тъй като при мен не съществува време. Точно за това аз знаех, че ще дойдеш, тъй като си спомням присъствието ти сякаш е било днес.
– Каква е тази максимална допустима бързина, за която говорите, велики магьоснико?
– Във Вселената нищо не се движи по-бързо от светлината, човеко. Ако нещо успее да надхвърли тази скорост, то ще се изгуби назад във времето. Виждал съм как бъдещето влияе на миналото, без това да промени структурата на Вселената. Разбира се, това променя човешките възгледи върху причинно-следствената връзка.
През цялото време магьосникът Харут не изрази никаква емоция. Просто говореше и гледаше Абатар с незаинтересован поглед.
– Възможността да се гледа напред в бъдещето няма ли да направи живота по-лек? – попита Абатар. – Защо не споделите това с хората?
– Не го прави по-лек, човеко, прави го по-скучен – отвърна Харут. – Бъдещето никога не е било предопределено. Да виждаш напред в това, което вие наричате време, означава да предвиждаш последствията от собствените си ходове. Мога да променя всяко едно евентуално развитие на живота ми, просто като правя различни избори и всеки избор ми показва различно бъдеще. Така обаче се премахва всяка възможност за грешка. А това, човеко, е скучно. Освен това, аз мога да виждам само своето бъдеще. Никой ум или същество, колкото и велико да е, не притежава силата да види бъдещето на друго същество. Има само предположения.
– Това е велико знание, Харут. Ще допуснете ли то да достигне до обикновените хора?
– Това, което аз знам, всеки може да узнае. Това, което не знам, никой не го знае. Аз ще предоставя това знание на хората, но все още не знам кога. Не знам и защо. Истината е, че не виждам причина да го направя. Независимо от всичко, човечеството се самоизяжда. Промените трябва да бъдат плавни, защото, когато човек придобие нещо изведнъж, то той изпада в крайности в стремежа си да му се наслади. Аз предлагам знание. Няма знание, което не е сила. Можеш и сам да се досетиш какво ще се случи, ако хората едновременно се сдобият със сила, която до сега не са виждали или подозирали, че притежават.
– Но вие можете да научите хората да приемат знанието, Харут. Нали точно заради това ме приехте тук? За да научите мен и по този начин аз да разпространя вашата мъдрост.
Абатар смяташе, че играе ролята си прекрасно, докато магьосникът стоящ пред него не каза:
– Дошъл си тук, Абатар, да ме питаш за това или онова, но не можеш да го приложиш. Ти си само една марионетка на Воху Манах. Хората, които убиваше, не бяха нищо повече от пречка, застанала на пътя на Храма. Смяташ се за хитър, като идваш и се опитваш да ме измамиш. Ако наистина беше толкова умен, Абатар, нямаше да си инструмент, от чиито ръце капе кръвта на невинни. Бях все още жрец в Храма, когато Воху Манах те донесе. Носеше те на ръце, защото ти беше още повито в пелени бебе. Дори не искам да знам от къде те е взел и какво е сторил с истинските ти родители.
Абатар се стъписа. Дали магьосникът се опитваше да го обърка? Да го накара да се колебае. Но ако беше така, тогава защо просто не призовеше ифрита и не го заставеше да убие Абатар?
– Нали виждаш само собствената си съдба, магьоснико? От къде знаеш всичко това?
– Виждам само моята съдба, Абатар, но не съм глупав. Воху Манах беше мой ученик в Храма и още тогава почувствах неговата завист. Желаеше моето знание и сила, но беше твърде слаб, за да ги получи. Умът му бе твърде затворен, за да разбере. Гневът му спрямо мен беше изпепеляващ и затова го прикриваше трудно. През целия си живот той те е обучавал, за да те подготви за срещата с мен. Всичките убийства, които си извършил по заповед на Воху Манах, са били напразни. Ще ме питаш от къде знам, може би? Е, докато бях жрец, Храмът изпращаше хора като теб да убиват хора като мен. Всеки човек на тази земя заслужава да знае истината за всичко.
– Но това ще доведе до нарушаване на баланса – извика Абатар.
– Балансът, човеко, не може да бъде нарушен. Не и от нас. Нима Вселената ще скърби, че си умрял? А нима се радва, че си жив? Нея ще я има и без теб и мен. Жалките жреци в Храма не разбират това. Те са убедени, че хората трябва да се държат в неведение за заобикалящия ги свят, и да бъдат подхранвани с лъжи, за да се притъпи желанието им да се учат. Дори да изляза от тази древна кула и да започна да подарявам знанието си на света, кой смяташ, че ще ми повярва? По-скоро ще ме линчуват. Човеците са заставени да не вярват в обяснимото. Но дай им вяра с недоказуем основен принцип и те ще дадат всичко, за да я опазят, дори и живота си. Точно затова твоите мишени винаги са били философи, мислители, алхимици, учени, изобретатели, магьосници. Единствено те виждат нещата извън тяхната изкуствено поставена рамка. Гледат на нещата обективно. Разбират същността. Тези хора са истински бич за догмите на Храма и точно поради тази причина не може да им се позволи да разпространят учението и знанията си. Кога са ти нареждали да убиеш козар или тъкач на черги? Сега разбираш, че хората като мен могат да нарушат само равновесието, установено от едни завистливи егоисти, жадни за власт.
Абатар се обърка напълно. Не можеше да повярва, че целият му живот е бил една лъжа. Всичко, в което е вярвал, и всичко, което е смятал за ценно. Всеки човек, който е смятал за праведен и всеки, който смятал за грешен. Лъжа. Лъжа!
– А хората в Храма? – проплака той. – Те за какво са? Нима не поддържат реда? Нима аз не го правя?
– Както вече обясних, те поддържат реда, който те самите искат. Не биха имали полза от друго освен от поклонничеството на обикновения човек. Смятат, че едни са по-равни от други. Сега светът живее, следвайки тази философия, и аз не мога да направя нищо, за да променя това. Поне засега. Всеки човек трябва сам да допринесе за собственото си спасение. Може да му бъде посочен пътя, но той сам трябва да го извърви, за да стигне до истината, а не да чака някой да дойде и да му я достави, и да го избави от тъмнината.
– Но аз имам клетва! – извика разярен Абатар. – Трябва да те убия. Трябва.
– По принцип, ако се опиташ да ме нараниш, Асаг ще влети вътре и ще те изпепели – каза Харут. – Но аз виждам, че ти можеш да ме убиеш, Абатар. Съществува вероятност, в която аз умирам вследствие от твоите действия. Ти решаваш, човеко. Изборът е изцяло твой.
– Мой – повтори Абатар.
Той мина между статуите на ламасу и закрачи по древния път, като остави кулата зад себе си. Ифритът, разбира се, беше изчезнал, но ножът на Абатар лежеше пред вратата.
Беше нощ и пустинята бе станала хладна. Ясното небе бе обсипано с хиляди звезди. Луната грееше и осветяваше пътя му. Това щеше да е пътят на размисъла. За пръв път Абатар се страхуваше да не би да е постъпил грешно. Дали е бил измамен или е бил мамен цял живот? Дали е грешал за всичко през всичките тези години? Дали не беше допуснал грешка и сега? Щеше да разбере. Когато се прибере в Храма в Урук, щеше да разбере.
Пътят беше изключително дълъг, но учудващо неизморителен. Пристигна в града по пладне и до следобеда беше в Храма. Влезе през главния вход и мина през големия двор. След това през помещенията на служителите, кучкарниците, конюшните, оборите и кочините.
Стигна до красивата сграда на жреците и влезе. През целия път към него се извръщаха усмихнати лица и го поздравяваха, но той не им обръщаше внимание. Стигна до покоите на върховния жрец и почука на полираната врата. Глас го подкани и той открехна вратата и се вмъкна вътре.
– Здравей, Абатар – каза Воху Манах, седнал на красив стол, наподобяващ трон. – Чувствам, че си направил това, което трябва. Балансът е възстановен.
– Направих това, което трябваше, учителю, но имам много въпроси.
– О, не се съмнявам. Питай ме.
Абатар си пое въздух. Чак сега забелязваше, че Воху Манах имаше маниерите на Харут. Много от храмовите жреци ги имаха. Замисли се, че никога не е виждал някой от тях да се смее или да плаче.
– Защо не ми казахте, че Харут е бил ваш учител?
– Не го смятах за нужно, защото това нищо не променя. Този човек трябваше да умре и без това. Той заплашваше Баланса, но сега той е възстановен.
– Все още не е, учителю.
– Прав си, Абатар. Има още много неща, които трябва да се направят, но ние ще пребъдем. Уверявам те.
Абатар отмести поглед замислено. Беше ли се променил Воху Манах за последните двайсет и пет години? Учителят му мълчеше и чакаше следващия въпрос, без да изрази емоция.
– Наистина ли усещате кой нарушава Баланса? Чувствате ли вибрацията, която заплашва Реда, или просто знаете кой трябва да умре?
– Какво искаш да кажеш с това, Абатар? Нима не съм ти показвал стотици пъти, че Храмът не греши. Нима си убивал някога невинен? – дори сега, когато трябваше да се разпали, Воху Манах остана спокоен, както винаги. – На какво се дължи това съмнение в душата ти?
Абатар погледна учителя си и тогава отвъд масивната врата долетя първият писък.
– Какво си направил, глупако? – ревна Воху Манах и скочи от стола.
– Направих това, което трябваше, учителю.
– Не си го убил?! Защо не си го убил, жалки човеко?!
– А вие не трябваше ли да усещате вибрацията му? Значи все пак съм убивал неудобните. Нищо не сте чувствали. Нито ти, нито който и да било. Няма нарушаване на Баланса. Всичко е било в твоя полза. Цял живот си ме използвал като марионетка. Всичките мъдри учения са ми помагали да стана по-добър инструмент в ръката ти. Да убият съмнението ми в теб. И аз наистина не се съмнявах в теб, учителю. До сега.
– Ще платиш за предателството си, животно! Години те обучавах. Години!
– А колко като мен си обучил Воху Манах? Десетки? Стотици? Колко ли хиляди години е продължавал животът ти? Цял живот ме караше да убивам в името на нещо. Сега смятам, че трябваше да започна с теб.
Върховният жрец бе започнал да се променя. Да се състарява. Гневът и страхът караха вибрацията му да отслабва и да спада под максималната допустима скорост. Значи това била опасността при безсмъртието. Докато настроиш вибрацията си до максимум, има опасност да остарееш бързо, а стигнеш ли до този максимум, оставаш същият. Но ако за момент бъдеш завладян от лоши чувства, тогава вибрацията ще излезе от перфектния баланс и тялото ще започне да старее светкавично. Значи, може би, ако надхвърлиш тази максимална допустима скорост, може да се подмладиш. Тогава какво ли се случваше?
Абатар пъргаво се хвърли встрани миг преди вратата да избухне в мощна експлозия от трески, огън и зной. В стаята като вихър влетя ифритът Асаг и животинското му лице се усмихна демонично. Буйната му грива сега гореше в пурпурни пламъци, бездънните му очи димяха. Приближи се бавно до Воху Манах и изпъчи пред лицето му могъщите си гърди.
– Махай се, демоне! – заповяда жрецът.
– Ти не си този, който може да ми заповядва, низши – отвърна ифритът. – Нямаш силата за това. Моят господар беше прав за теб.
– Какво? – опули се Воху Манах.
– Ти си малко, жалко човече.
Въпреки всичко Абатар извърна глава, когато бившият му учител нададе писък на агония. След малко погледна към овъглените димящи останки на Воху Манах. Не почувства жал. Не почувства нищо.
– По-добре се махай от това скверно място, човеко. Всичко ще изпепеля. Най-после имам свобода и ще ѝ се насладя.
– Пощади поне децата – помоли Абатар. – Те са невинни и още не разбират какво става тук.
– Ще си помисля – обеща ифритът. – А сега се махай.
Абатар тичешком напусна помещението. Докато тичаше из коридорите, виждаше жреци, които се спираха при него и го молеха за помощ, но той просто ги избутваше от пътя си. Някои избрани от Храма да бъдат убити го бяха молили по същия този начин, но милост не получиха.
Ифритът се беше разлютил неимоверно. Чуваше смеха му в пламъците, които лумваха из целия храм. Чувстваше и гнева му, и удоволствието. Тичащи жреци – някои от които състаряващи се неимоверно бързо – спираха на място и закрещяваха. След това от очите и устите им изригваха пламъци и те строполяваха на земята гърчещи се, изгарящи бавно отвътре навън.
Абатар се озова във външния двор. Слуги и ученици се щураха около него недокоснати от пламъците. Невинни...
– Абатар – извика малко момче и се затича към него. Знаеше, че момчето го подготвяха за нов ученик-убиец, но не знаеше името му. – Храмът гори! Трябва да направим нещо!
– Няма какво да се направи – отвърна той и се огледа. Тук пламъците не достигаха. Поне още не.
– Мирише на опърлена кожа – каза момчето, – сигурно някой свинарник се е подпалил.
Абатар се изсмя сухо. Такава невинност...
– Да, момче, сигурно е свинарник.
Не след дълго пламъците стигнаха и до външния двор, но децата и слугите вече бяха напуснали Храма и се спускаха към града. Събраха се хиляди да гледат огъня. Много се опитаха да го потушат, но скоро разбраха, че тези пламъци не изгасват, докато не погълнат всичко. А те го сториха за няколко часа и скоро след това се стопиха напълно, оставяйки след себе си непознаваема руина.
Нощта се спусна над света. Абатар срещна Харут на левга извън Урух. Беше седнал на един каменист хълм и гледаше към града, където димът се издигаше от останките на Храма и се отличаваше на звездното небе. До него кротко стоеше Асаг. От предишния му плам нямаше и следа.
– Честито, Абатар – поздрави магьосникът без капка чувство, – заедно поставяме основите на един нов свят.
– Какво ще стане сега с Храма?
– Нищо – просто отвърна Харут и вдигна рамене. – Този вече го няма. Има и други, но те ще почакат. Сега трябва да видим какво ще правят хората. Чудя се, дали ще вземат нещата в свои ръце, или отново ще прегърнат лъжите сякаш са стари приятели. Надявам се да е първото. Надявам се.
– Сега ще помогнем ли на народа да се изправи на крака? – каза Абатар. – Да им подадем ръка и да ги научим, че никой не е по-равен от друг, какъвто и статут да има. Ще го направим, нали, Харут?
– Да спасим света от самия него – отрони магьосникът и стана. – И стига си ме питал. Сам знаеш, че ще го направим. Ти си причината да положим началото на всичко. В теб виждам светлината и откривам, че моментът да се действа е сега, както е било винаги. Ти ми показваш, че човек е способен да постави под съмнение дори и лъжите, които е смятал за истини през целия си живот. Знам, че не е лесно, човеко, но ти го направи. Понякога единствено съмнението може да ти посочи пътя. Дали ще тръгнеш по него е твоят избор.
Магьосникът изтупа с ръка някакви невидими прашинки от крачолите си и въздъхна.
– Е, да тръгваме. Все от някъде трябва да се започне.
– Чакай – извика Абатар. – Така и нямах възможност да те попитам нещо.
– Ами питай – повдигна вежди Харут.
– Какво е да си бог?
За момент магьосникът зяпаше, сякаш не бе схванал въпроса. След малко се засмя. Смехът му стана все по-силен и неудържим и Абатар видя на лунната светлина как лицето на мага се подмлади с няколко години. След малко Харут успя да удържи емоциите си и изтри сълзите, избили от неудържимия кикот от очите си.
– Да тръгваме, млади човече – каза той. – Имаме работа да вършим.
Абатар така и не разбра защо Харут бе намерил въпроса му за толкова смешен.
***
Коментирай от FB/G+ профил