Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
- Къде съм?
Това беше първото нещо, което порази съзнанието на Джеф след като отвори очи. Сякаш опиянен той имаше чувството, че е спал повече от едно денонощие. Умът му беше чист и свеж, но именно в това се коренеше проблемът. Паметта му беше изтрита или поне по-голямата част от нея, така както сладолед се разтапя от коварните жарки лъчи на изгарящото слънце, оставяйки след него единствено и само разпръснато петно по повърхността, така и паметта на Джеф беше с разпръснати спомени, някои от които изгубени (почти всички) в небитието.
- Къде съм? Какво е това място? Защо съм тук?
Толкова много въпроси и всеки от тях отваря нов, докато мозъкът му не бъде затрупан със стотици без отговор. Джеф нямаше спомен за това, какво е правил вчера или в по-предишния ден, не си спомняше дали е женен, дали си има приятелка, дали си има домашен любимец, дали е имал деца. Не, не, това е ужасно! Той не си спомняше родителите си - пълен мрак.
"Мамо, тате, какво става с мен?"
Но не всичко беше изгубено. От бездната на съзнанието му изплува къща, викторианска къща, която беше голяма, с гараж, което подсказваше, че не е напълно автентична, явно ѝ се е правел основен ремонт. След това видя двор, който се намираше зад къщата, обграден от тухлени огради, посипан с райграс, а във висините се извисяваха букови дървета, пускащи сянка върху ботаническата оранжерия. Хобито на Джеф е да отглежда цветя. Тогава той направи поразяващо откритие - това е неговият дом.
"Как мога да си спомня за къщата ми, двора ми, и дори ботаническата ми оранжерия, а не мога да се сетя кои са родителите ми."
- Джеф, стегни се! Трябва да намериш изход от това място!
Джеф не осъзнаваше, че изрича тези думи на глас, той се намираше в гора. Дърветата, които го обграждаха, бяха доста големи и високи. Той не бе виждал досега такива растения. Кората им беше с чисто кафяв цвят, без други оттенъци. Стеблата им бяха толкова дебели, че дори пет баскетболисти трудно биха го обградили, хванати за ръце и с максимално опънати рамене. Същото се отнасяше и за клоните, върху които лесно би се побрала една лека кола, сложена на най-широката им част. Височината на дърветата беше зашеметяваща, короните им закриваха слънцето, пускайки сенчест воал, който покриваше околността. Минимално количество светлина успяваше под формата на лъчи да си пробива път покрай гъстите клони. По земята имаше храсти, които бяха ниски, а най-високите от тях едва стигаха до колене. Виждаха се скални късове, разпръснати по повърхността, някои с големината на павилион за вестници.
В далечината се чу тропот от копита, който порази тишината. Това беше радост за ушите на Джеф, защото не би трябвало на такива места да се срещат копитни животни, освен ако не са придружавани от човек. Звукът от копита започваше да се приближава все повече и повече, докато изведнъж замря. Вероятно животното, което може би е кон, язден от собственика му, е спряло. За може би период от 10 секунди тропотът заглъхна, докато не се разнесе отново, но този път ясно си личеше, че е повече от един кон. С всяка изминала частица от секундата тропотът се приближаваше към Джеф, а той си държеше очите на четири, гонеше го странното чувство, че ездачите на тези коне може да не са добронамерени. Звукът от копита беше толкова ясен, че той имаше чувството, че те вече са зад него. Джеф се обърна и остана в една позиция заслушан. Чу се цвилене зад гърба му. Ездачите вече бяха тук.
Пред него стояха трима конници с черни рицарски доспехи. Джеф се стъписа от ужас, не само от вида на конете, които бяха чисто черни с кърваво-червени очи, а и от чудовищния вид на самите ездачи. Те бяха покрити от петите до раменете с броня, но щом погледнеш над шиите им, ще видиш лицата им, които бяха толкова страховити, сякаш са излезли от някой филм на Джордж А. Ромеро. Черепните им кости бяха толкова изпъкнали, че очните им ябълки потъваха дълбоко в очната кухина. Очите им нямаха нито мигли, нито клепачи, и затова погледът им беше опулен. Но не защото бяха уплашени или изненадани, а за това че бяха студени и без зрънце емоция в тях. Кожата им беше твърда и тъмно-сива, но и доста тънка до толкова, че можеш да разграничиш частите на черепа и без да си голям експерт. При тях липсваше носна кухина, а вместо това имаха две не много големи дупки. Нещото, което беше най-гнусно, но и най-набиващо се на око беше челюстта, която беше най-изпъкналата част от лицата им. Горната и долната бяха еднакво изпъкнали, но по-ужасяващото беше, че при тях липсваха устни и дори при затворена уста безформените им дълги зъби се виждаха, предавайки им още по-непоносим вид на каменните им лица.
Единият конник, който седеше по средата, наддаде пронизителен рев. Това беше сигнал за настъпление, тъй като спътникът, който седеше от дясната му страна, даде команда с юздите към коня си. Конят започна да настъпва напред с тежките си копита. След това и тримата извадиха мечовете си, които бяха дълги около метър. Джеф знаеше, че няма да свърши добре, ако не измисли нещо и то бързо. Да побегне не беше вариант, понеже те имаха коне и лесно биха го настигнали. Изведнъж от някъде прелетя стрела, която се заби в гърлото на десния спътник. Стрелата беше майсторски изработена, дълга около шейсет сантиметра с метален връх, който успя да пробие шията на ездача и да излезе от другата страна. Ездачът се строполи на земята, а конят му изпадна в шок и панически избяга в далечината. Другите двама ездачи се разяриха и започнаха да се оглеждат за човека, който е дръзнал да им се противопостави, и едновременно с това издаваха чудовищен вой, сякаш комуникираха на някакъв техен език.
"Това е! Сега е моментът, в който трябва да действам. Няма да имам друг шанс."
Джеф знаеше, че трябва да действа, докато зверовете са разсеяни. Зад него имаше скала, която беше достатъчно голяма, за да се скрие. Адреналинът в него бушуваше като буреносно море, готово всеки момент да пръсне кръвоносните му съдове. Той взе разстоянието на спринт, от десет метра, до скалата. Той се облегна на нея, успокоявайки нервите си, които се бяха нажежили като медни проводници.
Около една минута, изпълнена с напрежение от обикалящите наоколо войници, които бяха толкова пленени от стремежа си от това да хванат мистериозния стрелец, че бяха забравили за Джеф. Или може би не са.
Нечия ръка докосна рамото на Джеф, докато той наблюдаваше действията на враговете си.
"Господи, още един от тези!"
Още докато мисълта протичаше през ума му, той се обърна и беше готов да замахне с юмрук, но пред него стоеше жена с дълга черна коса, спускаща се до гърдите ѝ. Тя имаше открояващи се бръчки по двете ѝ бузи, което предполагаше, че е на около тридесет години, но все пак лицето ѝ беше все още младо и жизнено. Още преди Джеф да беше изрекъл нещо, тя приближи показалец към устата си.
- Шшшшшт! Тихо! Ще ни чуят.
- Ти не си от тук? Нали?
- Да, а ако съдя по дрехите ти, и ти не си местен.
Джеф беше със сини джинси и откопчана бяла риза с черна тениска отдолу, а жената беше със зелен клин до коленете и бял потник.
- И ти ли имаш изгубени спомени?
- Да - отговори Джеф. - Виждала ли си други като нас?
- Не, ти си първият.
Тогава Джеф забеляза дългия лък, който държеше в лявата си ръка, и видя, че на гърба си носеше стрели.
- Ти си стреляла. Благодаря ти, че ме спаси.
- Минавах наблизо, когато чух тропота от конете, и разбрах, че това са демоните.
- Демони?
Чу се пъшкането от коня на един от демоните, чийто звук беше доста наблизо. Демонът, който стоеше от лявата страна на главния, беше пред скалата, зад която се криеха Джеф и мистериозната жена. Той се взираше право в скалата. Чернокосата жена взе една стрела, сложи я на лъка и дръпна въжето максимално. Пое си дълбоко въздух и след това издиша, което ѝ даде допълнително спокойствие и решителност. Със светкавична скорост тя излезе от скривалището, пусна въжето, а стрелата се заби в челото на демона. Конят му се обърна на другата посока и побегна към главния демон. Тогава Джеф също излезе от укритието си и пред него съзря обляното от ярост лице на последния останал демон. Той се взираше със страшните си очи в Джеф и приятелката му. Няколко секунди мълчание и тишина, която допринасяше за илюзията, че далечните звуци на кукумявка са на не повече от 30 метра разстояние. Кукумявката подсказваше, че скоро ще настъпи нощта.
Оглушителен демоничен рев от страна на ездача развали спокойствието. Той погледна отново с каменното си лице враговете си, а след това се обърна и изчезна в далечината, следван от коня на другаря му, чийто стопанин стоеше проснат по гръб върху седлото си.
***
- Започва да се смрачава - започна Джеф.
- Затова трябва бързо да стигнем до селото на дървесните джуджета.
Те вървяха по малка криволичеща пътека между дърветата, а в небето се появяваха първите звезди. Звукът на кукумявките беше съпътстван от звуци на други нощни животни. Откакто тръгнаха по тази пътека, вече изминаха час и половина. През това време Джеф разбра доста за спътничката си. Казва се Лея и е на тридесет и една. Предполага, че е в този свят от три дни. Казва, че се е събудила на брега на искрящо зелено езеро, потопена в плитчините му. Била намерена, според нейните думи, от дървесните джуджета. Според нейното описание те са високи около метър и приличат на малки столетни дървета във формата на хуманоид. Крайниците им са като корени във формата на ръце и крака с по пет пръста. Очите им са чисто жълти, а по мозъчния им череп има израстъци като клонки, които имат листа, образувайки нещо като коса. При по-старите има спуснати лентовидни образувания, които се намират по брадичката и около бузите.
- Спомняш ли си нещо? - попита Джеф. - Като дом, професия, семейство?
- Абсолютно нищо - Лея се замисли. - Освен нещо като лекарски кабинет. Но ако се опитам да се съсредоточа в нещата, които има в този кабинет, се спуска сива мъгла, от която губя цялата картина.
- Защо си се отдалечила толкова от джуджетата?
- Главният вожд на дървесните джуджета притежава жезъл, който завършва с корени, които увиват червена сфера. Това е нещо като магически жезъл, който ако бъде насочен към определени хора или създания, така да се каже, разкрива защо са тук - Лея си пое въздух и продължи. - Когато го насочи към мен, кълбото започна да пулсира. Тогава видях, след като затворих очи, в главата си дълго и високо стълбище, което се извисяваше високо в небесата до сияеща, сякаш направена от злато порта, която беше огромна, най-голямата, която съм виждала. Беше внедрена сякаш в пространството или във въздуха. Сякаш можеше да те отведе в друго измерение или в друга галактика. Когато отворих очи, разказах на вожда за това и той ми разказа за тази порта. Каза, че това е "Източната порта". Говори се, че понякога от нея слизат богове в човешка форма, които са изгубили спомените си за "горе". И те са единствените, които могат да минат през нея. Много други са се опитвали, но всеки, който се опита да мине, се разграждал във въздуха, сякаш самите богове закрилят дома си на божествените. Наричат я Източната порта, защото се вярва, че където и да се намираш в този свят, тръгнеш ли на изток, ще се озовеш пред портата. Ще те заведа при вожда, който може да разкрие нещо и за теб.
В далечината се виждаха много светлини, които осветяваха може би най-необикновеното дърво. То се виждаше отдалече, защото колкото повече се приближаваш до него, толкова по-ниска ставаше гората, а дърветата, които бяха най-близо до него, достигаха само до тридесет метра, сякаш самият дух на гората се прекланяше пред това изящно дърво, оставяйки го да изпъква сред останалите с необикновената си форма. Стеблото на това дърво беше много дебело и старо, а извивките и формациите по кората му придаваха формата на мечка, седнала на задните си крака. Имаше силно изразени очи и уста, които бяха затворени и чакаха момента, в който гората ще бъде в опасност, за да се отворят и да я спасят.
- Това е свещеното дърво на джуджетата.
Селото им се намираше точно в подножието на дървото.
- Доста е странно това дърво - Джеф си насочи поглед към короната на дървото, за да го огледа по-добре. - Колко ли е старо?
- Предполагам, че е доста старо. Джуджетата ми разказаха... - започна тя, - че това е първото дърво, от което е започнала началото си гората.
- Това значи, че това е най-старата част на гората.
- Да. Джуджетата доста ценят това дърво.
Те стигнаха селото, което беше окачено с фенери, включително и по Великото дърво. Селото се състоеше от малки кирпичени къщурки със сламени покриви и дървени вратички. До корените на дървото, където се виждаше запален огън, стояха множество малки джуджета, точно както ги описваше Лея. На централно място стоеше вождът, а най-малките от тях усетиха присъствието на Джеф и Лея и моментално притичаха към тях. Десетината мъници се струпаха около Лея и викаха името и заедно в хор.
- Здравейте, мъничета. Довела съм един приятел с мен - всичките погледи се приковаха към Джеф. - Казва се Джеф. Поздравете го!
- Здравей, Джеф! - извикаха отново в хор.
Лея и Джеф се насочиха към останалите по-възрастни джуджета, които се бяха събрали около огъня, а по средата стоеше вождът с жезъла си в ръка.
- Добре дошла, Лея! Виждам, че си носиш приятел.
- Здравей, вожде!
- Искам да ми покажеш съдбата ми в този свят! - настоятелно започна Джеф.
- Добре - спокойно се съгласи вождът. - Но всичко по реда си. Първо ще се навечеряме. Сядайте около огъня! - покани ги той.
Недалеч от селото, по пътя по който Лея и Джеф дойдоха, отряд от около двайсет демона препускаха покрай дърветата, но те не бяха сами. На един клон стоеше демон еднакво грозен като събратята си, но с една разлика - той имаше крила. Той опъна ръката си, по чиято длан имаше напукана кожа, която образуваше зачервено кратерче. От него той изстреля мощен пламък, който беше сигнал за ято от демони, които се спотайваха в клоните.
***
Джуджетата вече бяха свършили с вечерята и всички се бяха прибрали по домовете си. Единствено вождът беше останал с Джеф и Лея.
- Готов ли си Джеф? - го попита вождът.
- Напълно.
- Лея?
- Да.
- Ако искаш, може да си лягаш. Аз и Джеф ще отидем от другата страна на Великото дърво, срещу езерото. Трябва ни усамотена обстановка.
- Разбирам.
Джеф се спогледа с Лея и тя му пожела:
- Късмет!
- Благодаря!
Вождът понесе Джеф към езерото, което беше неоново зелено. Разпръснатата зелена светлина в околността вкарваше Джеф в изумително светлинно шоу, което едва ли щеше да забрави някога.
- Изумително е ! - възкликна Джеф.
- Езерото има митична сила. Не случайно те призовах тук. За да разгърна пълния потенциал на магическия ми жезъл, трябва да поеме от вълшебната сила на езерото.
Вождът вдигна жезъла на високо и той започна да пулсира. Джеф затаи дъх в очакване на това, което ще се случи. Гъста неоново-зелена мъгла се надигна от езерото, поглъщаща всичко по пътя си. След това погълна и Джеф.
Джеф само за миг затвори очи, а след като ги отвори, имаше само непрогледен мрак. Тогава Джеф осъзна, че стои върху някаква повърхност и погледна под краката си. Той беше върху мръснозелена почва или нещо като гигантски корен, защото си личеше, че има змиевидна форма.
- Какво е това място?
Джеф започна да върви, но тогава разбра, че повърхността е хлъзгава и ако се подхлъзне наляво или надясно, имаше шанс да падне от този змиевиден мост направо в бездната. След всяка крачка забелязваше, че повърхността се движи.
- Какво става?
Не след дълго пътеката започна да се надига и Джеф отстъпи назад, но скоро извисяващата се пътека щеше да настигне и него. В един момент пътеката спря да се надига и той видя края ѝ във височината, но там нямаше нищо. Тогава забеляза, че на края на пътеката тя се разширява, оформяйки...
- Не, това не е пътека. Това е някакво същество, а това там е главата му.
Внезапно съществото се обърна, а Джеф се вцепени от ужас. В него се взираше гигантска змия с широко отворени очи и уста, която съскаше, опънала змийския си език. Джеф беше толкова уплашен, че дори не можеше да реагира. Идеше му се да викне, но бучка, образувана от страх, беше заседнала в гърлото му. Змията отвори още по-широко челюстта си, оголвайки шиповидните си зъби. За по-малко от секунда змията атакува Джеф. След това, отново, пълен мрак.
- Мъртъв ли съм? - Джеф чуваше зачестеното си дишане и ускорения си пулс. - Не, не съм. Все още дишам.
В далечината се появи сфера светлина, която експлодира в огромен поток от лъчи. След като светлината се разсея, пред Джеф стоеше изумителната гледка на Източната порта, но не беше желаното видение, нито разкошната порта с описанието на Лея. Портата беше все така изящна и божествена, но беше окована в големи черни вериги, които блокираха отварянето ѝ. Това шокира Джеф.
***
Когато Джеф отвори очи, зелената мъгла се беше оттеглила.
- Какво видя? - попита вождът.
Джеф запази спокойствие и му разказа за цялото си преживяване.
- Джеф, жезълът не винаги показва точно това, което искаш да видиш. Понякога съдбата ти е кодирана чрез тези видения.
- Тогава какво значат?
- Това сам трябва да откриеш.
Лея стоеше замислена в колибата си, когато изведнъж избухна звукова вълна от викове, горящи пламъци и мечове. Тя веднага взе лъка и стрелите си и излезе от къщичката си. Пред нея се разразяваше ожесточена битка, от която си личеше коя е губещата и коя е печелившата страна. Джуджетата биваха посичани от сабите на безпощадните демони, а летящите опожаряваха домовете им. Някои джуджета се съпротивляваха на атаката с лъковете си, а други бягаха от бойното поле, прогонени от демоните. Лея започна да стреля по всеки демон, засечен от погледа ѝ.
- Джеф, запомни, портата се отваря само в... - Огнено кълбо помете вожда, обгръщайки го в пламъци.
- Не, не, не, не, не! Кога се отваря портата?
Джеф погледна във въздуха и там стояха три летящи демони. Те се приготвиха да атакуват Джеф, когато голяма дървена лапа ги затри и тримата на земята. Джеф беше изненадан. Когато се обърна, видя Великото дърво да се изправя на задните си крака, заприличвайки вече на истинска дървесна мечка. Мечката започна да помита летящите демони, размахвайки лапи.
Лея също беше изумена от неочаквания обрат, но нещо друго привлече вниманието ѝ. Дървесната врата на една от по-отдалечените колиби беше разбита от тежестта на оттласнато джудже със сабя, забита в кръста. Преди джуджето да се сгромоли на земята, нещо като сянка се прокрадна със светкавична скорост до него, изваждайки острието. В другата си ръка държеше втори меч, а той беше забулен с черна роба. Лея се изуми, когато той се приближи по-близко до нея с още по-голяма скорост. Тогава тя разбра, че той, всъщност, се телепортира на кратки разстояния. Когато той беше в профил, тя успя да фокусира лицето му. При него липсваше уста, нос или бръчки. Просто една гладка повърхност, но имаше вледеняващи кървавочервени очи, които можеха да те обсебят от страх.
Нечия ръка хвана тази на Лея и тя изпищя с мисълта, че може да е този урод.
- Лея, успокой се! Трябва да се махаме.
Беше Джеф. Лея погледна там, където беше закачуленият, но него вече го нямаше.
- Да тръгваме! - отвърна Лея.
Джеф държеше ръката на Лея и двамата побегнаха, отдалечавайки се все повече и повече.
Накрая излязоха от гората. Двамата се обърнаха и видяха сред клоните Великото дърво да се бори с летящите демони, докато не го повалиха след множество огнени кълба.
- Жалко за тях - със съчувствие рече Лея.
- Там има изоставена вятърна мелница - посочи с пръст Джеф. - Ще трябва да поспим.
- Прав си, Джеф. Утре ни чака дълъг път на изток.
***
Вече беше сутрин, а Джеф и Лея тръгнаха по криволичещ черен път сред полето. Зад гърбовете им беше старата мелница и величествената гора, през която едва ли биха минали отново. Лея се спря и се вгледа с тъжен поглед към гората.
- Не бяха лоши същества.
- Знам – я хвана за рамото. - Но трябва да продължим.
Лея се обърна напред и двамата отново потеглиха.
- Според теб как сме се озовали тук? - заинтересовано попита Лея.
- Не знам.
- Все нещо трябва да ти се върти в главата.
- Може да сме били отвлечени от извънземни и сега да сме на тяхната планета.
- Абсурд - се засмя Лея. - Може да сме минали през някакво място, където да се е случило нещо и се е отворил портал, който ни е довел тук.
- Ти шегуваш ли се? - се изсмя Джеф. - Това е по-налудничаво и от моята теория.
- Смей се! - сърдито промърмори Лея.
- Съжалявам, но щеше да бъде доста голямо съвпадение двама съвсем непознати да отидат на едно и също място, да им се случи едно и също нещо и след това да попаднат заедно в свят с демони, джуджета и какво ли още не. Не знам, но аз не вярвам в такива съвпадения.
- Защо си мислиш, че не се познаваме? Просто защото не си спомняме, не значи, че сме непознати.
Тези думи накараха Джеф да надникне дълбоко в съзнанието си и да се впусне в задълбочен размисъл, но още преди да изрече нещо, беше прекъснат от зов за помощ.
- Поооомоощ! Поооомоощ!
- Звучи като детски вик - отбеляза Лея.
Те се насочиха към звука, когато стигнаха оголено от тревата пространство с невисоко обезлистено дърво, за което беше завързано с дебело въже момче с черна коса и очи, и с бяла тениска.
- Помогнете ми! Моля ви! Преди да се е върнал.
- Добре, ще ти помогнем - се втурна към него Лея. – Хайде, Джеф!
- Побързайте, докато не се е върнал.
- Кой? Кой да се е върнал?
Джеф започна с несигурни крачки да се приближава, когато от високите храсти, обграждащи мястото, му пресече пътя гигантски каменен великан. Всички бяха неприятно изненадани от двуметровия гигант с безформена глава и уста като цепнатина в скала. Той избликна в яростен рев, насочен към Джеф. Очите му, които бяха два жълти изумруда, се изпълваха със злоба на фона на кафеникавата му камениста кожа. По тялото му имаше цепнатини, от които се показваха скални остриета, шест на брой. Гигантът сумтеше нервно, сякаш не забелязваше Лея и момчето, които бяха зад него, Джеф спокойно заотстъпва, докато каменните остриета започнаха да се надигат и тогава Джеф разбра, че цепнатините са му били допълнителните му ръце, които вече бяха заели бойна готовност. С шест каменни меча и две допълнителни ръце това го правеше опасен опонент.
Лея започна да си подготвя лъка, но Джеф я прекъсна.
- Лея, аз ще побегна и така ще разсея чудовището от вас, а ти ще му помогнеш.
- Сигурен ли си в това?
- Напълно.
Тогава Лея му направи знак за успех и Джеф побегна към високите храсти, следван от гиганта.
Джеф бягаше с всичка сила през гъстите храсталаци, поглеждайки през рамо. Той виждаше как великанът помиташе всеки храст по пътя си, дали ще бъде от обемистото му тяло или от замаха на остриетата. Джеф усещаше как на моменти си одираше кожата в някои от храстите. Температурата внезапно се промени от приятно хладно в непоносима жега. Джеф не предполагаше, че скоро тези храсти ще свършат, но когато това се случи, той рязко наби спирачки и пред него стоеше причината за рязкото покачване на температурата.
Ако не беше реагирал достатъчно бързо, щеше да се озове в пропаст, където на дъното имаше гореща магма. Паника обзе Джеф, когато разбра, че страшилището го настига.
Великанът беше набрал скорост и при излизането си от гъсталака, той нямаше време да визуализира и осъзнае опасността пред себе си. Гигантът полетя от скалата с истеричен вик, цопвайки се в нажежената лава.
Джеф беше увиснал на ръба на скалата, напрягайки максимално ръцете си, той се набра и легна на твърдата почва.
***
Когато Джеф се върна при Лея и момчето, той беше достатъчно отпочинал. Лея беше разрязала въжетата с върха на стрелата си.
- Щяхме да тръгнем да те търсим - започна Лея. - Добре ли си?
- Да - Джеф се обърна към момчето. - И ти ли си като нас? С изгубени спомени?
- Да. Този великан беше изпратен да преследва такива като нас. В едно село ми казаха да внимавам, защото са изпратили много от каменните великани.
- Значи този не е единствен. А спомняш ли си нещо?
- Понякога в паметта ми изплуват неща, които съм правил през ежедневието си - ходене на училище, обяд, гледане на телевизия.
- А хора спомняш ли си?
- Тук идва проблемът. В спомените си виждам хора, но лицата им са замъглени.
- И ние имаме същия проблем - се намеси Лея. - Хайде, да продължаваме.
- Към източната порта сте се насочили, нали?
- Да, и ти ли си натам?
Момчето кимна с глава.
- Как се казваш? - попита го Джеф.
- Стюард, а ти си Джеф. Лея ми каза.
Стюард извади от торбичката си карта.
- Това карта на местността ли е?
- Да - той я разгърна. - Ще трябва да обсъдим нещо.
- Ето защо джуджетата казваха, че тръгнеш ли на изток, винаги ще стигнеш рано или късно до портата.
Местността наподобяваше триъгълник, а връхната ѝ точка имаше бяло обозначение, което вероятно беше портата. Джеф се ориентира бързо и локализира местоположението им. Не бяха далече от портата, ако се имаше предвид, че местността не беше малка.
- Можем да се върнем в гората и да минем през нея - предложи Джеф.
- Изключено - едновременно казаха Стюард и Лея.
- Видя какво ни сполетя там. Няма да се върна там.
- Няма начин да минем от там. Тази гора е доста обширна, а и някои части са недостъпни за преминаване и ще се налага да се минава по заобиколни пътища, които ще ни натикват все по-надълбоко и пътят ще ни се удължава. Поне четири дена ще ни отнеме прекосяването ѝ.
- На картата изглежда по-малка.
- На картата всичко изглежда по-малко, но не е така - Стюард посочи едно малко езеро. - Това е царството на елфите. Намира се в басейна на мъртъв вулкан. Разстоянието от тук до езерото е около половин показалец. Вървял съм три дена преди този гигант да ме залови.
- Каква е тази жълта удебелена точка? - прекъсна го Джеф.
Формата на местността не беше точно като триъгълник. Към върха, където се намира портата, земята стоеше като наклонен наляво конус. Там, където стоеше точката, сушата беше избутана навътре като залив, а дясната страна, където се намираше гората, беше удебелена и навлизаше в океана като полуостров. И двата пътя водеха до едно и също място, но единият беше определено по-дълъг.
- Точно натам се бях насочил, но е твърде опасно и именно това исках да обсъдим. Това е Змийската гора.
- Само по името бих предположил защо е толкова опасна.
- Елфите казаха, че малко хора дръзват да минат от там. Това е районът на змийския народ, а се говори, че не са дружелюбни. Самата гора е покрита от слузесто желе, което е непробиваемо. То ограничава проникването на светлина и държи температурите ниски. Заради слузта изходите са ограничени.
- Знаеш доста неща - отбеляза Лея.
- Прекарах доста време при елфите. Те ме научиха на много неща за този свят. Идвате ли с мен?
Джеф и Лея се спогледаха и единодушно казаха:
- ДА.
Тримата потеглиха и не след дълго бяха срещу Змийската гора.
***
Оранжева полупрозрачна слуз покриваше подобно на купол гората, а пред тях имаше малка цепнатина, през която можеш да минеш, ако се наведеш. Те преминаха през процепа и още с влизането си усетиха хладнината. Растителността наподобяваше тропическа джунгла. Героите ни можеха да видят издишания въздух под формата на пара, толкова беше студено. От двете страни на пътеката, по която вървяха, беше осеяна с високи растения, които приличаха на тропически, но с разликата, че са студенолюбиви.
- Д- д- д- доста е- е- е с- с- студено - със заекваш глас отбеляза Лея.
- Т- т- трябва да се с- с- стоплим някак си.
- Ч- ч- чакайте малко. Чувате ли в- в- в- влачене? - отбеляза Стюард.
Лея и Джеф се заслушаха и също чуха влаченето. Стюард бързо дръпна Лея към храстите и тримата се скриха зад един по-голям, от който имаха добро виждане без да бъдат забелязвани. Запазиха спокойствие и видяха змия в хуманоидна форма, пълзяща с опашката си, а тялото ѝ от стомаха нагоре стоеше изправено. Тя държеше с гущеровите си ръце меч. Наподобяваше кобра и съскаше ужасно. Всички я наблюдаваха. В един момент тя спря и се обърна към храста, в който се бяха скрили. Взираше се право в очите на Джеф, но изведнъж отмести погледа си и се отдалечи с бързо темпо.
- На косъм.
- Дж- дж- джеф, Лея, обърнете се! - уплашено проговори Стюард.
- К- к- какво има? - още с обръщането си, Лея бе потресена.
В тъмнината пред тях се взираха два чифта големи змийски очи. С ужасяващо съскане от сенките излезе гигантска змия, голяма колкото един малък автобус.
- Мили боже! Какво е това нещо? - се стресна Джеф.
Без много приказки и тримата се обърнаха и побегнаха към дърветата. Бягаха с всички сили и маневрираха между множеството дървета, които бяха разположени доста нагъсто, но поне не бяха дебели, а бяха тънки като борове. Змията с огромното си телосложение се забавяше с минаването между дърветата, което им давеше предимство пред нея. Джеф и Лея бяха залети от адреналин вълни и не забелязаха, когато Стюард се спъна в корените на едно ниско храстче. Змията го наближаваше, а той си беше оплел крака. Когато беше сигурен, че змията ще стигне до него, тя се заклещи между две дървета. Стюард успокои нервите си и успя да измъкне крака си, но и змията също успя да се измъкне като събори двете дървета, които ѝ пречеха.
Лея и Джеф стигнаха отвесна скала, която беше прекалено дълга за заобикаляне и прекалено висока за изкачване.
- Трябва да има изход? - ядосан, Джеф оглеждаше скалата.
- Къде е Стюард?
- Лея, Джеф - изкрещя Стюард, който се задаваше от дърветата, преследван от змията.
- Намерих малък проход - обади се Джеф.
- Стюард, побързай.
Но змията ускори, отваряйки широко челюстта си. Тя беше надвиснала над Стюард. Когато Стюард се обърна, пред него беше само грозната челюст на змията, а след това тъмнина. Стюард беше погълнат целия от змията.
- Нееееееееее! - очите на Лея се напълниха със сълзи.
Змията изобщо не се забави, а напротив, тя се забърза още повече към следващите си жертви.
- Лея, да влизаме.
Лея със сълзи в очите влезе в малката пещера, която беше толкова малка, че само чрез пълзене може да се мине през нея. Беше ред на Джеф. Той успя да влезе, но змията се заби в скалата и опъна език през дупката, увивайки крака на Джеф.
- Не, махни се от мене!
Змията го придърпваше.
- Вземи последната стрела.
Джеф взе стрелата и започна да я забива многократно в езика, но змията не се отказваше. Джеф напрегна мускулите си в един, последен, силен удар. Заби стрелата в езика на змията толкова силно, че тя веднага си го прибра и изсъска от болка. Стрелата остана забита в езика ѝ, а Лея остана без стрели.
Двамата започнаха да пълзят по малката пещера, когато пропаднаха в отвесен склон с хлъзгава слуз. Отначало Лея и Джеф крещяха, докато се спускаха по слузестата пързалка, но когато пещерата се уголеми достатъчно, че да побере повече от трима човека, те се успокоиха. Пързалката криволичеше наляво, надясно, после наляво, после пак надясно и накрая права отсечка. Виждаше се светлина в края на тунела. Когато най-после стигнаха тази светлина, те полетяха от отвесната скала право в близко езеро. Те излязоха на брега на езерото и погледнаха зад тях, където се извисяваше отвесната скала, а най-горе беше Змийската гора.
- Жалко за Стюард - жално проговори Лея.
- И на мен ми е гадно за него, но трябва да стигнем до портата, за да не бъде жертвата му напразна.
Лея и Джеф се обърнаха и пред тях беше Източната порта, все така сияеща, както я бяха видели във виденията си, но тогава Джеф се сети за своето видение. Едното се сбъдна, но остава все още второто, което беше с четните вериги. Това го накара да затрепери. Лея също я мъчеше нещо. Съществото, което беше видяла в гората, все още се беше загнездило главата ѝ.
Те побегнаха развълнувано към портата. Деляха ги само един терен с висока трева и стотиците стъпала до върха. Джеф се сети, че вождът не беше успял да му каже кога се отваря, но сега това нямаше значение понеже портата беше отворена.
Преминаха тревистия терен и започнаха да изкачват стъпалата. Вече стигнаха повече от половината стъпала, когато две черни вериги, пуснати от въздуха, оковаха китките на Лея. След това още една верига окова ръцете на Лея и ги притисна към тялото ѝ. Джеф се обърна и видя три летящи демона, които се хилеха с демоничния си смях. Джеф се приближи към Лея и започна да се опитва да маха веригите.
- Лея, дръж се!
- Моля те, не ме оставяй - плачеше Лея.
- Спокойно, няма.
Лея зърна най-големия си кошмар. Безликият се появи от високите треви и започна да се телепортира все по-нагоре по стъпалата, а портата започна да се затваря. Джеф не забелязваше надвисналата опасност, зает с това да спаси Лея.
- Джеф, махай се! - сълзите на Лея бяха замръзнали.
- В никакъв случай. Няма да те оставя.
- Слушай ме! Изчезвай! Спасявай се!
- Чуваш ли се какво говориш?
- Чуй ме! - започна по-спокойно Лея. - Трябва да се махнеш. Няма смисъл, ако двамата останем заловени в този свят. По-добре се измъкни и разбери какво става.
- Не мога - Джеф се бореше с две страни в себе си - личните му чувства към Лея, и това с разумния избор да мине през вратата. - Господи! Лея, обещай ми, че няма да позволиш да ти сторят нещо! Обещай ми!
Тогава Джеф зърна самия ужас - Безликия.
- Какво, за бога, е това?
- По-добре е да не знаеш - Лея го погледна право в очите. - Обещавам, но и ти обещай нещо. Когато излезеш, разбери какво става и извикай помощ. Сигурна съм, че не съм единствената заловена в този свят.
- Обещавам.
Джеф я прегърна за сбогом, а Безликият го наближаваше. Джеф изкачваше останалите стъпала на един дъх, а вратата почти се беше затворила. Безликият беше по петите му. Вече беше преминал окованата Лея и настигаше Джеф.
Джеф стигна задъхан пред портата, която почти беше затворена. Той успя да се промуши и вече беше зад нея. Оставаха сантиметри до затварянето ѝ. Безликият се телепортира пред портата и прокара меч през малката пролука, която беше останала. Острието се допря до шията на Джеф. Шурнаха две капчици алена кръв, която се разтече към гърдите му. Джеф беше под голямо напрежение, но портата вече се затвори напълно, а острието, което беше успяло да мине, се разгради във въздуха. Нервите на Джеф бяха опънати максимално, защото ако острието се бе забило малко по-нагоре, щеше да има сериозни увреждания или смърт. Дори ако Джеф беше малко по-напреде или ако острието беше преминало цялото, гърлото му щеше да бъде поразено от поток от кръв, а след това щеше да следва мигновена смърт.
***
Джеф се събуди на оперативна маса с датчици за главата му, които са свързани с една голяма машина, която се намираше до леглото му. Зад бронираните стъкла за наблюдение, стояха двама професори с бели престилки. Единият от тях, който беше на около шейсет, влезе в стаичката при Джеф. Джеф махна датчиците от главата си и се изправи.
- Добре ли сте, господин Майър?
- Кой си ти? Какво стана с Безликия?
- Успокойте се и ще Ви обясня всичко.
Лекарят донесе чаша вода, а Джеф веднага отпи от нея.
- Аз съм доктор Оливър Стоун, а ти и твоето семейство участвахте в експеримент.
- Какво? Експеримент ли? Не съм се съгласявал на това.
- Напротив, съгласихте се, а загубата на памет беше един от предполагаемите странични ефекти, за които също знаехте.
- Не, не, не. Тука трябва да има някаква грешка. И какъв е този експеримент?
- Искахме да създадем паралелен свят чрез въображението на хората. Съществува теория, че от всеки наш избор се създава нов паралелен свят. Затова направихме конкурс, в който участваха най-добрите фентъзи автори от целия свят за създаването на този свят. Разбира се, ние трябваше да свържем десетте най-добри творби в една. За да бъде по-реалистичен светът, ние също добавяхме неща, което допринесе за свързването на творбите. След това обработихме този свят като компютърна информация, която да излеем в мозъците ви. Трябваше да изберем хора за този експеримент. За целта ни трябваха и деца, защото имаха по-развинтено въображение, и възрастни, защото ни трябваше по-логически свързана среда, която децата трудно биха пресъздали. И така позовавайки се на теорията за паралелните светове, ние включихме датчиците, които чрез общото въображение на всички опитни мишки, създадохме един свят, в който можете да го обитавате всички. Засега можем само да пренесем съзнанието ви там, което се материализира във физически образ, но разбира се, не е реалното ви тяло. Целта ни е да можем да пренесем на сто процента хора. Правим опити и за пренасяне на материали.
- Това значи ли, че не можеш да умреш в онзи свят?
- Не, можеш. Ако съзнанието ти умре, тялото няма да може да съществува. Те са като двете страни на една монета.
- Защо точно моето семейство избрахте?
- Работодателите ми се възползваха от финансовото Ви положение, за да Ви привлекат.
- Значи сте ни използвали - гневно реагира Джеф. - И защо го правите това?
- Нашият свят не може да просъществува дълго. Заплашени сме от парников ефект, сблъсък с комета, изригване на супер вулкан и още много бедствия. На този етап не можем да пътуваме на далечни разстояния в космоса, затова търсим алтернативи.
- Ясно. Покажете ми семейството?
Оливър го заведе до две стаи.
- Това е жена ти, а това там е синът ти.
Джеф погледна през бронираните стъкла и на двете стаи и не можа да повярва на очите си. Това бяха Стюард и Лея.
- Проклетници! - разгневи се Джеф. - Освободете ги, веднага!
- Не мога. Няма как да ги върна в съзнание.
- Как е Стюард? Кажете ми как е?
Джеф беше видял какво се случи със Стюард и не таеше много надежди за него, но и едновременно му се късаше сърцето от това, че той може да е виновникът за положението, в което е изпаднал.
- Жив е, но жизнените му показатели показват, че се адаптира към по-нова среда. Среда, която не е предназначена за хора.
- Тоест?
- Температурата му спада, драстично. Но вместо показателите му да се влошават, те се подобряват, което е много странно. Каквото и да се случва с другото му тяло, има влияние и върху това.
Джеф фокусираше гнева си в юмрука, но вместо да го прати по лицето на Оливър, той го запрати в бронираното стъкло. Гневът му започна да затихва. Джеф се обърна към Оливър и каза:
- Вкарай ме в този свят, отново!
Оливър кимна за съгласие.
***
Сложиха датчиците на главата на Джеф и той затвори очи. След известно време Джеф ги отвори и съзря върховете на планини, плуващи в океан от пухкави облаци. Той се намираше на съвсем непознато място, на върха на незнайна планина, но не това беше проблемът.
- Къде съм? Какво правя тук? Кой съм АЗ?
Джеф отново беше загубил паметта си, но този път беше по-лошо. Този път, той не беше изгубил само спомените си. Той беше изгубил същността си. Той беше изгубил себе си.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил