Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Вратата се разклати на старите си панти и се отвори с жаловито скърцане, като че ли стенеше от страх пред опасността да не се разпадне. Но само пощенската кутия, едва крепяща се в долния ѝ край на един единствен разяден от ръждата нит, се килна и пликът, небрежно поставен в отвора ѝ, се изхлузи и се приземи в прахоляка. Старицата, която се промуши през прага и излезе на улицата, почти го докосна с протритите си чехли, а когато затваряше вратата след себе си, течението го отвя в туфите невен, избуяли около оградата. И въпреки че гърбът ѝ бе превит на две, а очите ѝ рядко се вдигаха от земята, тя не видя белия плик.
С упорството на стар човек, който не може да умре, тя се затътри, почуквайки с бастуна си, към магазина в края на улицата. Като наближи средата ѝ, играещите там деца я забелязаха и държейки се на разстояние, се закълчиха, имитирайки походката ѝ, хилеха се и подвикваха:
- Вражитоара кинезяска! Вражитоара кинезяска!*
Повечето бяха малки, седем-осем годишни хлапетии, за които лятото бе придобило ново значение, щом бяха тръгнали на училище. Покрай тях рядко се виждаха възрастни хора и те убиваха скуката и с най-малкия повод, който им поднасяше случайността. А колко вълнуващо беше да се доближат дори на една ръка разстояние до китайската вещица. А дори се случваше някой да се престраши и да докосне едва дрехите ѝ. Тогава улицата, до късна вечер, се огласяше от спорове, дали действително я е докоснал или пък само така му се искало. Но когато бе неоспоримо, това бе повод за фукане поне няколко дена. Ако имаше някой възрастен около тях, ги караше да оставят на спокойствие старицата, а те се струпваха около него и го засипваха с въпроси за китайската жена. Но това рядко се случваше. Най-често децата я съпровождаха с крясъци до магазина, където продавачката слагаше обичайните два хляба в торбата ѝ, а после подтичваха след нея почти до непознатия и плашещ далечен край на улицата, където се намираше къщата ѝ.
Този път я оставиха още при кривата слива, малко след средата на улицата. Дали подплашени от дъжда, който започваше да пада на големи редки капки, или от далечния тътен на гръмотевиците, но децата се отказаха да я следват по-рано от обичайното.
Когато старицата се прибра с бавна крачка вкъщи, беше цялата вир вода, чехлите ѝ покрити с кал, а бастунът полепнал с боклуци. Тя се отпусна на дивана без да сваля мокрите си дрехи и се загледа с пуст поглед право пред себе си, мислите ѝ се зарееха безцелно и непоследователно през лабиринта от избледнели спомени, за които дори не беше сигурна, че са нейни. Очите ѝ се плъзнаха по старите тапети, отдавна изгубили цвят и шарка, по телевизора, който вече не работеше, по пода, на който някога бе имало килим, но сега бе покрит със слой мръсотия и кал и приличаше на отъпкан двор. На паянтовата маса се мъдреше снимка в рамка, старицата я взе, погледна я, но не разпозна никого и я върна обратно на мястото ѝ.
Стана, натроши в една паница хляб и го заля с топъл чай. Седна отново на дивана и засърба попарата с лъжица. Погледна отново снимката, този път неясна болка се появи близо до сърцето ѝ, но бързо отшумя, щом осъзнатият спомен за детските очи се заличи по-бързо и от следа, оставена в снежна буря.
Усещаше смътно, че има нещо различно, бе по-скоро някакъв вътрешен импулс, отколкото хрумване, върху което да се замисли или да разсъди. Отдавна съзнанието ѝ не се спираше на нещо за повече от минута, блуждаеше като кораб без котва в безкрайно море без брегове и спасителни фарове. За момент погледът ѝ се спря върху белия плик, залепнал под бастуна ѝ, и преди да успее да пробуди любопитството ѝ, очите ѝ вече следяха мухата, която оплюваше с малкия си хобот ръба на паницата в скута ѝ.
Времето се нижеше неусетно и безпаметно зад оградата на къщата на китайката и не оставяше след себе си спомени, а само разрушения. Покривът бавно, но с упорито постоянство хлътваше, мазилката се откъртваше на парчета и след всеки дъжд земята покрай стените се покриваше с отломки хоросан. Стълбите към верандата се бяха изкривили и изронили, така че само вътрешната им част, към стената, можеше да се използва. Бурени бяха превзели двора и напираха към къщата, високи зелени стебла скриваха прозорците.
От полето зад оградата нахлу мрак, погълна тъмната къща и се спусна към селото. Щурците запяха и песента им се сля в едно с жуженето на нощните насекоми, борещи се за светлина под уличните лампи. Нощта настъпи и само приглушеният разговор на трима мъже, застояли се с бира в ръка пред затворения отдавна магазин, нарушаваше нощния покой.
Мирча, червендалест румънец, прехвърлил неотдавна петдесетте, отлагаше да изпие последната глътка бира, останала на дъното на зелената бутилка. Не му се прибираше вкъщи, а ремонтът на трактора, разправията с кмета за пасбищата и назряващият конфликт в Украйна на някакви си двеста километра от селото им вече бяха разнищени, преповторени и изчерпани.
Той огледа улицата с новите къщи, красиви огради и подредени дворове, съзря през две пресечки новия светещ кръст на църквата, открояващ се на нощното небе. И със сладка носталгия по дългия път, извървян до постигнатата цел, Мирча въздъхна:
- Ех, като си помисля само как изглеждаше селото преди петнадесетина години...
- Да, добре, че китайците решиха да се преместят в Букурещ, иначе тук все още щеше да е чайна таун - захили се пресилено Михай, по-скоро от изпитите бутилки, отколкото от ярките спомени за пребиваването на китайците.
- Ти пък какво ли знаеш... - подхвана го Харакичу, - едва си бил на пет.
- Е, да, ама баба ми е разправяла. Нали нашите първи са се преместили в тази част, щом китайците са напуснали...
- Знаете ли, че китайската вещица е ходила днес за хляб - прекъсна го Харакичу. - Не мога да повярвам, че е още жива.
- Къщата ѝ е пълна развалина - каза Мирча. Всеки път щом погледнеше към края на улицата, занемарената къща сякаш бодеше очите му. - Някой ден ще се събори отгоре ѝ, чудя се защо кметът не я настани в някоя болница, ами реши, че ще ѝ плаща сметката за газ и двата хляба седмично и пакета чай.
- Е, как защо, нали имотите ѝ остават за него...
Мирча погледна учудено Харакичо.
- Какви имоти бе! Тя ако имаше нещо, щеше да видиш на опашка пред вратата ѝ поне една дузина китайци. Ако не беше кметът, можеше миналата зима да ѝ е последна...
Като спомена зимата, изведнъж му стана студено, кожата му настръхна и ненадейно му се прииска да се прибере вкъщи и да се гушне на топло под завивките до жена си. Михай повдигна яката на ризата си, а Харакичо разпусна ръкавите на синята си работна рубашка. Студеният полъх отвя сякаш и желанието им да разговарят, Мирча глътна остатъка от бирата, кимна на мъжете и тръгна към дома си.
***
Слънцето изгряваше, но все още бе твърде слабо, за да успеят лъчите му да пробият през мътните прозорци. Старицата се събуди и усети тялото си вкочанено от студ. Уви се в парцаливо одеяло и пусна газта на котлона в кухнята. Сложи чайника върху синия пламък и протегна длани край него, за да ги стопли. Въздухът бе свеж и студен като в зимно утро, осъмнало със земя, затрупана от първия сняг. Тялото ѝ трепереше, но като че ли студът бе кристализирал мъглата, която забулваше съзнанието ѝ, и сега старицата можеше да погледне през нея като през прозорец към забравеното минало и мизерното си съществуване. Докато осъзнаваше бавно действителността, като човек току-що излекуван от амнезия, тя машинално наля една чашка чай и седна на обичайното си място на дивана. Взе снимката от масата и я притисна към гърдите си, нямаше нужда да я гледа, лицата на семейството ѝ бяха живи в спомените ѝ, въпреки че те отдавна не бяха между живите на този свят. Две сълзи се търкулнаха по страните ѝ.
Тя въздъхна силно, а болката в гърдите ѝ се разрасна, придоби размерите на древен дракон, погълна я, смели я, изцеди от нея и последната сълза и я изплю като черупка - изсъхнала вкаменелост, върху която мъките бяха оставили своя отпечатък, но вече не бяха в състояние да дълбаят и да оставят по-дълбоки следи.
Със спокойни ръце тя отлепи плика от бастуна, разпечата го и се вгледа в празния лист. От него лъхна студ, миризма на сняг, на пухкави облаци и ниско сиво небе. Пръстите ѝ го погалиха и под тях се появиха, като капки кръв, червени йероглифи. Никога не бе знаела да чете или да пише, а за подпис едва съумяваше да направи две пресечени линии, но сега знаците зашепнаха и тя се заслуша в изповедта им.
"Приятелко, Шоу Мингуин**,
това писмо ще се разкрие пред теб само ако вече, дълбоко в сърцето си, знаеш неговото съдържание. Йероглифите ще поникнат, наторени от носталгията ти към родния Нингбо - огласен от нежния крясък на чайките и детските ни викове, огрян от слънчевите зайчета, отразени в неуморните морски вълни и наивните ти очи. Ще разцъфнат като нежни орхидеи, стоплени от приятелството, за което препятствията поставени от пространството, времето и обстоятелствата не са от значение. Те ще ти разкажат за мен - познатия и близкия, такъв какъвто никога не си ме виждала - човекът, облечен в оранжево, кръстосал крака на самотния остров посред замръзналото езеро Намцо, високо в Тибет."
Китайката се сепна, на страната ѝ се бе стопила снежинка. Погледна нагоре и видя как от тавана се стели сняг на парцали. Ръцете ѝ се вдигнаха да ги улови, на устата ѝ се появи усмивка и замръзна там, като снежните цветя рисувани от мраза по прозорците.
***
Мирча се мъчеше да подкара трактора, който заради внезапния студ съвсем бе сдал багажа и не искаше да запали. Стоеше на високата седалка, с тъпо упорство завъртваше отново и отново ключа в стартера и псуваше ненормалното време, което в началото на юли бе донесло януарски студ. Най-накрая се отказа и постави безпомощно ръце върху волана, загледа се в надвисналите тъмни облаци, струпали се неестествено над края на улицата, и ченето му увисна щом съзря смътните очертания на покрити със сняг планински върхове. Изви се вятър и го зашлеви през лицето с вледеняваща плесница от мраз и суграшица. Обезумял от страх, му се прииска да хукне към дома си - да събуди домашните си, които да го успокоят и да му кажат, че е луд и че няма планина, изникнала за една нощ в полето около селото. Но не можа да се помръдне, студът го вцепени с поглед прикован в планината, и остана така напрегнат като квантов физик, който знаеше, че единствено като наблюдател можеше да определи положението на електрон.
***
Животът на Мингуин се търкулна назад във времето и отпечатъците, оставени от него, избледняха заедно със спомените ѝ в обратна хронологична последователност. От сегашния момент до деня на катастрофата, в която загинаха малкото ѝ внуче, дъщерята и зет ѝ, изчезнаха превития ѝ гръб и болките от артрита в пръстите. Нямаше спомени и чувства за заличаване, през това време тя бе изпаднала в мисловно безсъзнание - сигурен щит пред действителността.
Следващото събитие премахна бръчките около устата ѝ, но те бяха щастливи бръчки, от усмивки и целувки, с които обсипваше внучето. То се бе появило на бял свят, малко след смъртта на съпруга ѝ, но розовите му бузки бързо възвърнаха вярата ѝ, че на живота винаги може да се гледа така, че да му се вижда хубавата страна.
Образът на момиче, сияещо в прегръдките на приятен млад мъж, избледня и изчезна заедно с тревогите и трескавата възбуда по организирането на сватбата на единствената ѝ дъщеря. След това си отиде и споменът за малката главичка, притисната до гърдите ѝ, изчезнаха стриите по корема ѝ и бедрата ѝ - белези от единствената ѝ бременност, породена като по чудо от несръчните любовни ласки на възрастния ѝ съпруг.
Безпокойството от бъдещето, страхът, че ще изостави Нингбо, за да се пресели в неизвестна страна с чудато име - Румъния, където да заживее със съпруга си, толкова чужд както и страната, в която я отвеждаше, се превърнаха само в математическа вероятност, каквито си и бяха, преди баща ѝ да уреди брака ѝ.
Животът ѝ спря под вторачения поглед на очите, които не можеше да заличи, а Мингуин се наведе над писмото.
"Не мога да забравя деня, в който за последен път те видях. Стоях безмълвен, не те докосвах, но чувствах, че ти вече знаеш мислите, желанията и страховете ми, сегашните и бъдещите. Нямаше нужда от обещания, че ще те помня, защото мислите ми щяха да продължават да препускат към теб всеки час от деня и всеки миг от сънищата ми. Щях да ти говоря и се усмихвам, да те окуражавам и успокоявам, тъй като духът ти винаги щеше да е край мен. Мислех си наивно, че споменът, че съм те познавал, ще ми стигне да задоволя копнежа на сърцето си и не бях готов за дните, в които позната песен ще предизвика непреодолим копнеж по приятелството, което вече не мога да докосна, дни, в които няма да ми е достатъчно да знам, че то съществува, ефирно и безплътно, химерно и невидимо за всеки друг освен за нас самите.
Подгонен от самотата, изоставих Нингбо и заминах за Тибет. Обръснах главата си и станах монах. Напявах мантри, впивах поглед в забулените в мъгли върхове, докосвах с пръсти облаците, съзерцавах водите на неподвижното езеро през пролетта и пристъпях бавно по заледената му повърхност през зимата. Броях снежинките, прехвърлях милион пъти зърната на броеницата си, изкачвах върхове, треперех от студ и медитирах с дни, търсейки зад затворените си клепачи пътя към Нирвана. И го намерих..."
Мингуин остави листа на масата и стана, отвори вратата и нагази в дебелия сняг. Оградата я нямаше, а полето се бе превърнало в заледено езеро.
Мирча полуизмръзнал в трактора, дълго щеше да се чуди, дали наистина бе видял през заскрежените си клепачи младата девойка, която вървейки редом с монаха, искрящ на фона на бялата планина в оранжевата си роба, се отдалечиха и се стопиха ведно с планината, сивите облаци и преспите сняг.
* Китайска вещица - румънски.
** Подчинена на съдбата – китайски.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил