Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Вятърът виеше с всичка сила между издигащите се мачти. Разклащаше огромни кораби, които дори не бяха изпънали платната си, и се наместваше в пролуките между дъските по палубите, безжалостно раздухвайки и малкото топлина, останала от деня. Небето беше ясно. Нито една светлинка от малкото пристанище не заглушаваше блясъка на звездния безкрай отгоре - безброй звезди гледаха от високо, безмълвни и далечни свидетели на виещия вихър долу.
Безмълвни, но не и безучастни. Често някоя звездичка се появяваше от нищото, озарено в огън камъче и политаше по краткия си път. Само за миг и изчезваше отново, само за бъде заместена от своя сестра, накъде другаде в небето. Тези малки звездички наблюдаваха, сякаш всеки мимолетен проблясък очакваше, подготвяше нещо...
Тишината в притъмнялото пристанище се раздра от трясък, последван от викове. Проблесна факла, недостатъчно ярка да заслепи звездите. Отекнаха стъпки на тичащи подковани ботуши, тихото тропане на меки обувки, шляпането на чифт боси крака по хладни камъни.
- Спрете, в името на царя!
Между мъничките къщички и големите складове едър страж, с тъмносиня ливрея, стиснал факлата високо над главата си, тичаше и се мъчеше да различи нещо пред себе си. Неколцина колеги го следваха неотлъчно, почти невидими в гъстия мрак отвъд светлината на факлата. За сметка на това, подкованите им ботуши и заплашителните викове към тъмнината се носеха навред из цялото градче.
- Спри! – отново проехтя гласът на факлоносеца.
Точно на периферията на осветеното петно, където окото най-много се лъжеше, току, като падаща звезда, се мяркаше крайче от плащ, пета на обувка, проблясваше скъпоценен камък, или дори ослепителна усмивка, когато гоненият се обърнеше назад.
- Спри, пират!
Сокаците между заспалите складове криеха много капани и стражите разчитаха на това. За разлика от беглеца, те познаваха уличките и когато той сви в грешната посока, към една сляпа стена, те забавиха ход, убедени, че жертвата им е в кърпа вързана. Преследвали бяха този тип за кражби, абордажи, влизания с взлом и обири и непозволено стъпване на царска земя от месеци. И най-сетне, в тази ясна нощ, една задънена улица щеше да сложи край на непрестанните му измъквания.
Светлината на факлата го притисна до стената, доволни усмивки озариха лицата на защитниците на закона.
Мъжът беше слаб, откъдето и много бърз, облечен в дрехи, които подобаваха повече на принц, отколкото на пират. Ако зачервеното му лице не красеше всеки ъгъл в радиус от двеста километра, кой знае колко убедителен можеше да бъде. Но така, приведен на две в опит да си поеме дъх след дългия бяг, облегнат на стената, увил яркия си плащ около ръцете си, не можеше да заблуди най-сетне приклещилите го стражи.
- Отдавна не сме се виждали лице в лице, Лукас – отбеляза факлоносецът, пристъпвайки към него, докато другарите му (с доста малко усилия) препречваха изхода на уличката.
Стражът не извади меча си - не очакваше съпротива, поне не физическа, - но сложи ръка на дръжката му, като предпазна мярка срещу някой номер. Преследваният вдигна ръка, молейки да го почака, докато си поеме дъх.
- Застани на някой кръстопът... – изхриптя той. – Избери си обявата „търси се” с най-високата награда... От там те гледам аз... брей, изморихте ме, Катър, кога станахте толкова бързи.
Стражът стисна зъби ядосано и се опита да прикрие колко запъхтян беше самият той.
- Карът, името ми е Карът, пирате!
- Добре де! – отново вдигна ръка Лукас, докато лицето му придобиваше по-нормален цвят. – И аз не съм пират, ама не се оплаквам, нали? Но за протокола, Картър, просто напоследък си падам по кораби.
Стражът изръмжа нещо ядно.
- Хванете го! – извика и сам се хвърли към престъпника.
- Не мисля така, Карти! – ухили се беглецът, блъсна се във връхлитащия към него страж и... полетя.
- Какво...? – ахна един от доскорошните преследвачи, но гласът му се изгуби.
Изумителната плавна дъга, по която се издигаше Лукас скоропостижно, бе прекъсната от тежък удар в стената, от която се бе откъснал само преди миг. Той изръмжа от болка и извика нещо ядно нагоре, а сетне се зае сам да се катери по издигналото го въже.
Загубил равновесие, Карът се озова на земята преди хората му да успят да го похванат и му отне няколко ценни секунди да скочи на крака. А след това можеше само да гледа и да размахва безсилно юмрук след крадеца, който тъкмо изчезваше зад тъмната стряха на сградата.
- Разпръснете се! – извика на хората си, без ни най-малко да се интересува кого буди. – Не може да отиде далеч, все някъде трябва да слезе!
***
- Всичко по план ли върви, Лукас? – обърна се към него един приятелки глас. Крадецът никога не би си признал колко се радва да го чуе.
- Абсолютно, освен че ме тресна в стената! – ухили се той, разтривайки демонстративно удареното си рамо.
- Нищо ти няма – другият мъж беше едър и жилест като планина, можеше да вдигне Лукас с една ръка (което и току-що бе направил). Под качулката му не се виждаше много от него, но на приятеля му не му и трябваше. – Влизаме ли?
- Дяна на позиция ли е?
- Разбира се.
- Ами хайде тогава, преди Канрат да се е усетил – подкани Лукас и двамата хукнаха по покрива, все още прикачени с въжето един към друг.
- Колко си сигурен, че това е добра идея? – извика мъжът-планина, докато ръбът на стряхата главоломно се приближаваше.
- Доста... – смотолеви несигурно Лукас, но виещият вятър отнесе думите му. Още една звезда се изтърколи незабелязана от небето.
Точно преди ръба се издигаше комин, който заобиколиха от двете страни.
- Ако се утрепем, ще те убия, Лукас – горещо го увери по-едрият.
- О, стига си мрънкал, Данил!
Керемидите свършиха и двамата се оттласнаха от края на покрива. Пряката отдолу беше тясна и не беше трудно да се прехвърли със засилката, която имаха. Въжето се опъна точно по план и спря полета им по средата и, бавно свивайки се, ги спусна до калдъръма отдолу.
Там ги чакаше жена, облечена в селска рокля, с коса, скрита под забрадка, и черти, потънали в сянка, за да не издават колко е млада и как не би трябвало да има никаква работа по улиците по това време.
- Взе ли го? – попита тя, щом ги видя.
- Съмняваш ли се? – ухили се крадецът. Вместо момичето отговори Данил.
- Разбира се.
Лукас измъкна от пазвата си тежка кесия, пълна с пепел, която бе свил от колана на стража, когато се блъсна в него.
- Ето, неверници! – той я подхвърли на момичето, което я улови във въздуха.
- И за това ли беше целият този труд? – възкликна Данил. – Една кесийка, свита от нечий колан? Това го можехме и в Мачат!
- Драконов прах, приятелю! – прошепна Лукас. – Това го няма никъде другаде. Някои биха платили... всичко, за да имат и една щипка от това нещо. Не можехме да оставим нашият приятел Каспър да се разхожда така невнимателно с него, нали? – той се ухили. – Не искам да попадне в грешни ръце. Дяна?
Момичето го прибра под наметалото си.
- Разбира се – бледата усмивка и поредната падаща звезда озариха лицето ѝ.
- Знаеш какво трябва да правиш, нали?
- Да – тя си пое дъх. – Изчезвайте!
Двамата мъже се изгубиха в мрака за секунди, както може само стар познайник на нощта. Момичето, Дяна, обаче нямаше този опит. Тя можеше друго.
Облегна се на стената и запищя. Остави коленете си да се подгънат, автентично пренесе цялата си тежест на близката стена. Прозорец на отсрещната стена просветна от запалена свещ.
Дяна беше много разочарована от стражите – вече почти бе прегракнала, докато пристигнат. Цялата улица се беше разбудила, сигурна беше, макар че малцина имаха смелостта да покажат разтревожени глави от прозорците.
Но когато все пак я намериха, капитан Карът, начело на малкия си отряд, знаеше точно какъв е проблемът. Все пак, колко престъпници можеха да се навъдят в такъв малък пристанищен град за една нощ. Почти не забави ход пред нея, не се и вгледа, нещо, което Дяна намери леко обидно, макар точно това да очакваха.
- Накъде тръгна? – извика към нея по властния, неприятен маниер на почти всички служители на закона, които беше срещала.
Дяна посочи безмълвно както подобава на някого, пищял до сега, посоката, в която бяха тръгнали Лукас и Данил. После ръката ѝ се вдигна нагоре към безмълвната в момента крепост, която се извисяваше над града.
- Разбира се, че на там ще иде! – плесна се по челото стражът. Това място беше постът, който бяха напуснали, за да гонят станалия вече легендарен крадец. Какво очакваха, че просто така ще ги накара до го преследват? Сякаш вече нямаше достатъчно такива отношения с близо стотина града!
Карът си нямаше и представа.
- След мен! – махна той на хората си и затича на обратно. Не остави никого при уплашеното момиче, което остана само в тъмната улица. В такава нощ на кражби и щураща се стража никой не би посмял да излезе да ѝ помогне. Свещите по прозорците започваха да гаснат.
Още една звезда падна горе, в небето.
Ако някой беше останал малко по-дълго, щеше да забележи, че уплашената, свита в ъгъла девойка се надига малко след като стражите отминават. Щеше да види как захвърля неприятната забрадка и разпуска дълга и чиста коса, като ароматна завеса. Щеше да види и как хуква в обратна на крепостта посока, към морето, където вятърът надигаше вълните и десетки кораби се полюшваха на тях. Дори този наблюдател нямаше да знае, че двамата ѝ приятели бяха изминали точно две преки по посока цитаделата и също бяха свили натам.
Поредното пламъче се търкулна от небето, но този път горя по-дълго и стана малко по-голямо преди да изчезне. Дори Дяна го забеляза.
***
Капитан Карът обаче не го видя. Той беше твърде зает да предотвратява грабеж. Вървеше възможно най-бързо, с усилие запазвайки малкото си останало достойнство, и раздаваше заповеди. Хората, които му бяха разпределени, не бяха много, но със сигурност щяха да стигнат да опази малкото празно замъче от един човек. Дори не се замисли какво би могло да има вътре. Беше крепост все пак, а Лукас си падаше аристократ – не би влязъл в нещо по-малко от това.
Важно беше да го хванат, щеше да донесе много слава на малкото градче, но дори да не успееха, най-ценното наоколо сред всичките сгради и складове със скъпи стоки долу на пристанището и тук в тъмната съкровищница на цитаделата беше в безопасност на...
Ръката му се спусна до колана.
... кръста му. Точно зад меча...
- Какво...?
Напипа само прерязана връв.
- Измама! – изрева той, а гласът му звучеше като на ранено животно. - Мръсен, мазен пират... – задъхваше се от нечистите думи, които искаше да излее по адрес на крадеца.
- На пристанището! Обратно! Веднага! – изрева на все още намиращите се наоколо мъже.
Вдигна поглед нагоре в отчаянието си. Една звездичка се появи в небето, полетя, стана голяма и изчезна. Здраво го беше загазил.
Да откраднат драконовия прах. При това точно в нощ на Звездопад!
***
Чакаха я зад втория ъгъл. Лукас стисна окуражително ръката ѝ. Все още не бе свикнала с това. Още повече, че с всеки грабеж, затъваше все повече.
- Свърши се – успокои я той. – Готови сме.
Тримата тръгнаха бавно, без да привличат внимание към пристанището, където ги чакаше лодка – малка яхта, готова да ги заведе от другата страна на носа или където и да е.
Дяна бавно успокояваше дишането си. За да може да иде където и да е. По някое време през дългата нощ, вятърът беше отслабнал и вече не виеше, ами само тихичко напомняше за себе си.
Когато малкият пристан, на който беше закотвена лодката, се появи в мрака, последван от мачтата със свити платна, Дяна му се зарадва като на дом. Лукас и Данил се прехвърлиха през борда и се заеха да отвързват въжета и опъват платната, преди да вдигнат котва, а Дяна зарови по колана си, докато намери клечка кибрит, драсна я о борда и се зае да пали фенерите. Мракът беше полезен, но никога нямаше да свикне с него.
Още една звезда се търкулна надолу.
- И всичко това, за една стиска прах? – прошепна тя, стискайки откраднатата кесия и понечи да я извади.
- Не – спря я с ръка Лукас. – Чакай. Нещо...
Не можеше да е сигурна, гледайки от осветената лодката, но ѝ се стори, че в тъмнината се движат някакви фигури.
- Данил! Вдигай котва! – извика на приятеля си и едрият мъжага веднага затегли въжето.
Само че стражата вече бе пристигнала. И имаха лъкове.
- Няма къде да идеш, пирате! – извика Карът, подушвайки, че най-сетне е близо до успеха.
Лукас вдигна ръце, вгледан в насочените към него лъкове. Същото направи и Дяна, докато Данил тихомълком и скришно измъкваше греблата и ги спускаше към водата.
- Че къде бих могъл да бягам, Кърат? – подвикна крадецът. – Тази яхта е дълга по-малко от четири метра!
- Не ми се прави на интересен! – отвърна му капитанът и направи знак на стражите да се приближат по борда до лодката. – В името на царя, те арестувам по обвинение в грабеж, обир на служебно лице, притежание на откраднат предмет, предполагаемо нахлуване в чужда собственост...
- Хе- хе- хеей, Кортар. Нямам нищо откраднато, а без него не можеш да докажеш нищо от това. Ако не се тревожех, че ще ме арестуваш за нарушаване на реда, понеже бях принуден да тичам посреднощ, щях да сляза и да ти дам да ме претърсиш!
- Само ми ела. Откраднал си Драконовия прах, ти... – закани се стражът, пръскайки слюнка.
Дяна разтревожено стиска кесийката под болерото на роклята си. Колко ценна можеше да е тя, за да се разтърси така от загубата ѝ доскорошният ѝ притежател...?
В този момент ослепителна светлина озари източната половина от небето.
- Какво по... – ахна някой от стражите.
Към яхтата летеше огнена топка. Камък, обвит в пламъци.
Последната падаща звезда, която Дяна само бе мярнала, без да ѝ обърне внимание, така и не беше изчезнала в небето.
Морето отразяваше пламъка ѝ, обагряйки се в червено и оранжево. Вятърът отново зави – сърдито, някак обидено, че е бил пренебрегнат. Горящата скала летеше стремглаво към тях. Стражите се разбягаха. Вълните зареваха диво, подхвърляйки яхтата с вдигната котва като орехова черупка. Водата заля кея, подхвана корабите, някои от които се откъснаха от въжетата си, други удържаха. Повечето, малката яхта включително, внезапно се озоваха в открито море.
Дяна се опита да пищи, този път – наистина, но ревът на вятъра и вълните, плющенето на опънатото платно, което никой не можеше да събере, отнесоха гласа ѝ. Оставаше им, на нея и на двамата ѝ другари, само да се вкопчат в планшира.
Ледени пръски я блъскаха в лицето. Когато усети и горещата вълна от пламтящата скала обаче, Дяна замечта за пръските. В този момент, вкопчена в дървото, без да може да откъсне поглед от приближаващата огнена топка, я осени, със смазваща яснота, че тя ще се удари в тях. В тях и само в тях. Другите кораби, Градът, дори стражите, които ги преследваха до сега, нямаше да пострадат изобщо.
Огънят вече изпълваше целия ѝ кръгозор. Изобщо не беше като малките, невинни светлинки, които се стрелкаха далече и високо в небето. Беше камък, а не песъчинка...
Е, вече нямаше значение колко ценен е Драконовият прах, нали? Измъкна го изпод болерото – вече мразеше тази кесия. Ако не беше тя, сега нямаше да са тук. А и освен това сякаш прогаряше кожата ѝ през слоевете плат. Дръпна, доколкото можеше със сковани пръсти връзката, за да я разтвори и я хвърли по приближаващата звезда. Едва ли щеше да го достигне. Нямаше значение. Не искаше да умре с това нещо в ръце.
Колко бързо се променяше мисленето ѝ.
Топлината като че ли намаля. Блясъкът сякаш вече не изгаряше така очите. Но Дяна все пак ги стисна, защото знаеше, че падащата... падналата звезда се приближава и ще става все по-ярка, докато накрая не остане нищо друго.
Чу се оглушително ‘Тряс!’ и палубата, цялата лодка под нея подскочи, после „Цоп!” и нов подскок.
Беше много изненадана, когато минути по-късно светлината спря да пробива през клепачите ѝ, тя се престраши да ги отвори, и все още беше на лодката. И беше жива.
Точно зад мачтата – леко пушеща, но цяла – зееше огромна дупка в палубата. Каютата отдолу беше опустошена. Но за сметка на това корпусът не беше пробит и все още се държаха на вода. Вълните невинно, с лек и успокояващ шум, се разбиваха в корпуса, сякаш не бяха ревали бясно допреди миг.
На дъното на дупката, върху останките от потрошеното легло, лежеше и димеше най-красивото яйцевидно камъче, което някога беше виждала.
***
Целият отряд на стражата, който не успя да залови един крадец с двама помощници, предпазливо надигна глави от импровизираните укрития.
- Какво беше това? – попита някой.
- Сигурни буря е вдигнала пясък от пустинята и... – опита се несвързано да го успокои друг.
- От къде дойде? - прекъсна го трети.
- Някъде от изток...
- На изток няма пустини – прекъсна ги Карът. – Звездата дойде от там – той посочи източното небе. Там блещукаха хиляди звезди, но нито една не даваше признаци, че иска да падне. – Драконовият прах най-сетне попадна в правилни ръце – той докосна срязаната връв на колана си предпазливо, сякаш бе отворена рана. – Ръцете на крадец! – щеше да е разстроен, ако да бъде страж, беше първостепенната му задача. – По дяволите!
***
- Какво е това? – прошепна Дяна.
Носеха се с разпокъсано платно с почти потрошен кораб в открито море... Но това нямаше кой-знае какво значение. Тримата, с Лукас и Данил стояха в каютата – иронично, бяха слезли по тясната стълбичка – която вече нямаше таван, и гледаха яйцевидния камък. Беше абаносово черен и блестящ, вече спрял да пуши, и бе изпъстрен с зелени и оранжеви шарки сякаш някой бе пръскал с четка в сърцевината му.
- Нямам престава – поклати глава не по-малко изумен Данил.
- Ето за това, приятели – нахили се от своя страна Лукас, – беше всичко.
- Значи си знаел, че ще се случи така? – опита се да не го стисне за гърлото едрият му приятел.
- Е, не очаквах съвсем... – опита се да се оправдае крадецът, но усмивката не можеше да слезе от лицето му. – Трябваше да сме на твърда земя и малко по-подготвени, но... Не!
Дяна бе взела камъка и го разглеждаше с жив интерес. Побираше се в двете ѝ длани и беше съвършено.
- Още е топло, но сякаш не защото е горяло, ами...
По повърхността му се появи пукнатинка.
- Нищо не съм направила! – почти изписка тя. Лицето на Данил бе ужасено, това на Лукас – само леко разтревожено.
Пукнатината се разшири, сетне едно парченце се отчупи навътре.
„Мама?” – отекна със смайващ гърмеж в главите и на тримата.
Двете половини от яйцето паднаха от внезапно изтръпналите ръце на Дяна, но Лукас ги улови с ловко движение и внимателно ги остави, без да пропусне и секунда от гледката.
В дланите ѝ имаше мъничко... същество. Имаше си мекичко коремче, дълга почти педя люспеста опашка, която заразмахва наляво-надясно, сякаш приятно изненадано, че може. Главата му бе несъразмерно голяма. Нямаше зъби, но затова пък очите му бяха близо една трета от нея, големи, черни и лъскави, гледащи на триста и шейсет градуса едновременно. То с усилие отлепи от люспестото си гръбче две зелено-оранжеви крила, малко по-къси от опашката му, сегментирани и покрити с кожа и меки като сатен люспички.
„Брррр!” – заяви в умовете им, защрапа с влажните си люспести крачета по ръката на вцепенената Дяна и се скри в косата ѝ.
- Мисля, че те харесва – подсказа Лукас.
Данил го изгледа на кръв и отново свали опиянен поглед към... дракончето, скрито в косите на момичето.
„Мама!” – потвърди то.
Дяна вдигна другата си ръка и го погали. Отпусна се. Дракончето измърка доволно.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил