"Пазители" от Мирослав Петров

Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"

~~~

Снегът се сипеше тихо, покривайки планинската пътека с мека бяла пелена. Недалеко на фона на ясното небе се очертаваше снагата на полуразрушен храм, чиито куполи израстваха като пречупени пръсти от склоновете на нисък назъбен връх с неправилни очертания. Единият му склон беше силно наклонен и идеално гладък – все едно, че някой го беше посякъл с меч. В подножието му като чудовищна змия се извиваше буйна река. Тя се блъскаше свирепо в ограждащите я гигантски скални отломъци, пенеше се в напразни опити да си проправи път и после ядно се изливаше в зейналото гърло на огромна подземна пещера.

Някога тези земи били обитавани от ужасяващия клан Ши – чиито последователи почитали демоните. В продължение на векове той властвал над околните земи, налагайки кръвен данък на планинските племена. Воините на клана Ши смазвали безмилостно всеки опит за съпротива, а ужасяващите човешки жертвоприношения, които извършвали жреците му при всяка пълна луна, насаждали суеверен ужас и страх в душите на хората. Тайно нощем пред трепетливите пламъчета на свещите, те се обръщали към небето с молба за помощ.

Техните горещи молитви стигнали до Сина на Бога на небето – Принц Хуанунг. Трогнат от страданията на хората, той им изпратил на помощ четирима велики воини, които владеели силите на Четирите Бога-Пазители – Синия дракон, Алената птица, Белия Тигър и Черната Костенурка.

С помощта на Пазителите племената се обединили и подели борба срещу клана Шин. След няколко кървави години върху господството на клана Ши бил сложен край. В отчаяния си опит да се защитят жреците на Шин преминали отвъд границите на разума, отваряйки портал към света на Демоните. За да спре задаващата се нова беда, принц Хуанунг освободил духа на Пазителите от воините, в чиито тела те били въплътени. Последвалата титанична величава битка. Девет дни и нощи небето било раздирано от енергиите на сражаващите се митични създания и демони. Земята била разкъсана, горите потънали в огън, реките излезли от коритата си. Когато битката стихнала, за клана Шин останали да напомнят единствено останките от храма. Принц Хуанунг запечатал разрушения портал към селенията на демоните така, че те никога вече да не проникнат в човешкия свят, и призовал обратно Пазителите.

Костенурката, Тигърът и Фениксът откликнали на повелята на своя господар, но не и Драконът. Издигайки се високо в небето, той полетял към безбрежните източни земи. Дълго го викал принц Хуанунг, но думите му потъвали в пустотата. Тогава Принцът изпратил Феникса със заръка да намери Дракона, а той заедно с другите двама пазители се върнал на Небето.

***

Жената спря, отмятайки качулката на тежката си вълнена наметка. На около десетина стъпки пред нея се издигаше каменната, покрита с гротескни изображения входна арка на храма. Тя леко прехапа долната си устна, пристъпвайки напред, лявата ѝ ръка механично легна на дръжката на втъкнатия в пояса ѝ къс меч.

През последните дни, докато вървеше насам, имаше усещането, че предстои да се случи нещо важно, съдбовно, което щеше да промени коренно битието ѝ. Как – ето това беше въпросът, който не ѝ даваше мира и предизвикваше смесени чувства в сърцето ѝ. Въпреки че носеше в себе си огнената сила на Феникса и имаше силни прорицателски способности, пред собствената ѝ съдба беше спуснато було. До днес това никога не я беше смущавало – нейната мисия да издири и върне при господаря непокорния Дракон беше запълвала дните ѝ.

В това търсене тя беше пребродила надлъж и нашир човешките земи, беше видяла възхода и краха на не една империя, говорила с мъдреци, селяни, воини и владетели. Беше научила много за чувствата на хората, и самата беше открила неподозиращ вулкан от дремещи дълбоко в сърцето ѝ емоции. Постепенно вълнението да е на път, да търси новото и непознатото, да помага на хората и да ги просветлява се превърна в движеща сила. Да, тя все още търсеше Дракона, но вече без особена охота.

И тогава той неочаквано се появи. Полъхът на вятъра донесе вест за пробудила се огромна сила нейде отвъд източното море. Тя бързо се отправи натам, но когато пристигна, него го нямаше. Беше напуснал преди пристигането ѝ, но ѝ беше оставил следа. Още на следващия ден тя тръгна по нея. Тази игра продължи няколко години. Всеки път, когато имаше чувството, че ще го настигне, Драконът изчезваше безследно, оставяйки ѝ по-явни или скрити следи. В началото това я дразнеше, но с времето откри, че тази игра я забавлява и че очаква с нетърпение оставяните следи и загадки от своя противник. Всяка от тях беше по-интересна и вълнуваща от предишната и я караше да преоткрива отново и отново себе си.

Но сега играта беше свършила. Бе дошло време Пазителите да се срещнат. Алената птица пристъпи още крачка-две и насочи вниманието си към замръзналата повърхност на едно малко поточе, което пресичаше външния двор на храма. Оттам я погледна отражението на красива жена с тежка, сплетена на плитка смолисточерна коса, в която беше втъкната златна игла с червени рубини. Върху красивото ѝ, гладко по младежки лице с цвят на слонова кост светеха две ярко зелени очи. Те контрастираха силно със скромното ѝ пътно облекло, но ако човек се вгледаше внимателно в тях, щеше да открие стаена вековна мъдрост и чувства, които трудно биха могли да се опишат с думи.

- Този аватар наистина отразява твоята същност – разнесе се един леко дрезгав глас.

Жената рязко се обърна по посоката, от която дойдоха думите. Иззад една полуразрушена стена, покрита с увехнали увивни растения, излезе мъж.

Той имаше висока снажна фигура и грубо подрязана непокорна тъмна коса, която на челото беше пристегната със синя лента с голям метален кръг в центъра. Дрехите от грубо съшити дивечови кожи, с които беше облечен, му придаваха варварски вид. Това впечатление обаче беше измамно. Достатъчно беше да се погледне строгото му лице с властни волеви черти и хладните сиви очи, за да разбере човек, че пред него не стои случаен скитник. В едната си ръка мъжът носеше небрежно тежко копие с къса дръжка и извито сабиевидно острие.

- Много дълго те търсих! – Алената птица пристъпи грациозно напред.

- Вярно е – мъжът се усмихна. - И сега като ме намери, какво ще правиш?

- Трябва да те върна при нашия господар. Той ми заповяда да те намеря.

- Знам. Но искаш ли да го направиш? И по-важното, искаш ли ти самата да се върнеш там – мъжът многозначително върна поглед към небето. – Ти сама видя как е в света на хората, колко необятен, изпълнен с възможности и чудеса е той. Нима този свят не заслужава да бъде защитен.

Жената примигна объркано, изненадана от тези неочаквани думи.

- Аз... не разбирам...

- Ела с мен. Докато пием чай, ще ти разкажа защо не откликнах на призива на принц Хуанунг.

Мъжът се обърна, отправяйки се към онази част на храма, където някога се бяха намирали жилищните помещения на послушниците. Алената птица го последва объркано, в главата ѝ се блъскаха хиляди въпроси.

Огънят тихо пукаше, осветявайки със загадъчните си оранжеви лъчи лицата на Алената Птица и Дракона. От сваления от малкия триножник чайник се вдигаше пара, а плуващите в порцелановите купички чаени листенца излъчваха опияняващ аромат.

- Запечатването на портала към света на демоните не беше край на войната с тях – мъжът поднесе внимателно чашката на Феникса. – Оказа се, че сред разрушенията и пушеците от пожарите се крият призрачни сенки. Макар и не толкова опасни, колкото същинските демони, те носеха в себе си зло, което можеше да наруши отново хармонията и да издигне властелини по-жестоки и кръвожадни от клана Шин. Не можех да кажа дали са стотици или хиляди. Като пипалата на огромен октопод те тичаха по земята, все по-далеч и далеч от разбития портал. Затова и когато нашият господар отправи призива си, не се отзовах. Започнах да ги преследвам, да ги издирвам и унищожавам една по една. Тъй като сенките се оказаха хитри и коварни противници, се наложи отново да приема човешки аватар, докато обикалям племената и кралствата, издирвайки своите противници.

- Разбирам! – жената отпи малка глътка от чая си. – Но защо не поиска помощ от принца?

- Господарят Хуанунг има важни задължения. А ловът на сенките е дълга и досадна работа. Но на мен ми харесва. А също животът като човек – по-пъстър е и изпълнен с много повече вълнения.

- Да, хората са невероятни същества. Нашият дълг към принца ни повелява... – започна Алената птица, но не довърши.

Гръмовен тътен разтърси каменните плочи под тях. Във въздуха се разнесе смразяващ кръвта вой, сякаш пищяха хиляди обречени души.

Мъжът се изправи, здраво стиснал копието си. Алената птица го последва.

- Какво беше това? – запита тя бързо.

- Една сянка, която ме преследва – върху лицето на Дракона се появи вълча усмивка.

- Преследва те? – жената не можа да повярва на ушите си.

- За да си добър ловец, понякога просто трябва да станеш жертва – усмивката на Дракона стана още по-широка, но веселостта не стигна до очите му. – Това е най-опасната Сянка, проявление на един от демоните от Бездната. За да го унищожа, ми е нужна помощта ти.

Алената птица само му хвърли изпепеляващ поглед. После бързо насочи вниманието си към появилата се на няколко разкрача пред тях тъмна мъгла. Тя извираше на гъсти вълма от пода и околните стени, сгъстявайки се и постепенно придобивайки форма и очертания.

Фигурата, която се оформи, приличаше отчасти на гигантски паяк, отчасти на някакъв чудовищен гущер. Между вълмата мрак танцуваше венец от червени светлини. При всяко потрепване на черната плащеница от сянката лъхаше неестествен призрачен хлад.

Виейки, Сянката полетя напред. Тъмнината се сгъсти, червените очи се завъртяха хипнотично. Изглеждаше сякаш самотните фигури срещу нея ще бъдат погълнати от чернотата – така неподвижно и безсилно бяха застинали.

В мига, в който създанието от Бездната надвисна над Дракона, той вдигна копието си. Син, ярък лъч се стрелна нагоре, удряйки сянката. Тя изпищя и се загърчи. Мъжът пристъпи напред, сивите му очи засветиха с блясъка на студена стомана. Светлината, струяща от копието му, се усили, фина паяжина от множество по-тънки лъчи набразди черната плащеница. Създанието запищя и се замята. Червените кръгове, заместващи очите му, се сляха в едно. Ярък сноп пурпурно-черна енергия се изля върху Дракона. Той се заклатушка, струящата от копието му светлина отслабна, но удържа на атаката. Сянката изпищя и запрати нов сноп нечиста енергия срещу мъжа. Тя обаче беше спряна от бликналата животворна оранжево-златиста светлина.

Алената птица беше застанала с развети коси, обгърната от ореол леко потрепваща светлина. Ръцете ѝ бяха сключени около златната игла с рубините, очите притворени. Под действието на магията ѝ камъните пулсираха, изпращайки нови и нови вълни от светлина към черната сянка. Те спираха черните лъчи и бавно, но неумолимо, започваха да отварят пролуки в призрачната чернота. Неестественият, смразяващ костите хлад бе заменен от топлина.

Усетила, че се е изправила срещу превъзхождащи го по сила противници, Сянката се опита да избяга.

Драконът не ѝ даде подобна възможност. Той запрати копието си срещу нея. То попадна сред кръга, образуван от червените очи. Сянката замръзна, писъците ѝ станаха оглушителни. След миг формите на човешкия аватар на Дракона изчезнаха. Приемайки истинския си облик, той се нахвърли върху Демоничната сянка. Дългото му, изтъкано от синьо-бяла енергия тяло се уви около нея, стягайки я в смъртоносна прегръдка. Ноктите и зъбите му започнаха да дерат и да късат големи вълма мрак от тялото на противника му. Като някакъв злокобен, прокълнат дъжд те полетяха към земята. Там, където паднеха, земята веднага се напукваше, а порасналите растения и храсти се сгърчваха и умираха за секунди.

Докато Драконът бавно, но упорито раздираше Сянката, Алената птица вплете магията си около копието, прибавяйки своята сила. Потоците златна енергия се завъртяха във вихрена спирала, удряйки черното създание с невероятна скорост и сила. Сянката потрепери, червените процепи, които съставляваха очите ѝ, започнаха да угасват един след друг. Когато и последният помръкна, обединената енергия на Дракона и Феникса заля като порой останките от сянката, разкъса ги на милиони дребни късчета, а след това ги изпепели. Прашинките затанцуваха във всички цветове на дъгата под угасващата магия. Вятърът ги грабна и повдигайки ги на крилете си ги понесе през разбитите стени на храма, завъртайки в лудешки танц с отново усилилия се снеговалеж.

Драконът прие отново човешкия си аватар. Вдигайки падналото си върху напуканите каменни плочи копие, той се обърна към Алената птица. Тя го изгледа продължително, мълчаливо, докато навиваше косите си около скъпоценната игла.

Мъжът взе копието си и без да каже дума се насочи към изхода на храма. Щом стигна портика, спря за миг, поглеждайки с тънка усмивка многозначително през рамо. Сетне с високи скокове се затича към обвитата в сумрак гъста смесена гора.

Алената птица продължи грижливо да оправя косата си. Въпреки че външно по лицето ѝ не трепваше нито едно мускулче, сърцето ѝ блъскаше лудо. Драконът ѝ беше разкрил неподозиран поглед върху света на хората, карайки я да изпита непозната дотогава в сърцето си топлина. Тя погледна към земята. Върху малкия вързоп с нещата ѝ беше оставена лентата за коса на дракона с вградения метален кръг. Тя се усмихна, докато грижливо я прибираше. Играта продължаваше...

***

Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.