Сподели с приятели:

Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"

~~~

И едно сърце, изпълнено с любов рече:
„Бях там и видях, но да не бях!”

Какво е Изтока? За някои Япония, Ирак, Америка, за някои означава Любов, Омраза, за други бягство. А за мен - то значи много. Приключението на живота ми започна на Изток..

Така наричам аз своето 22 годишно житие. Родена съм в бедно семейство, имам двама братя-близнаци и една по-голяма сестра. Но всичко не е толкова просто, защото в моето семейство се крие истината за живота, която е..

Моето семейство е дарено с Висша сила. Всеки член, когато навърши 7 години, научава каква е неговата способност, както следват четирите елемента на Земята – вода, огън, земя и въздух. Ние сме родени, за да вършим добро със сила, непозната никому, освен Нас. Но всички ние сме и нормални хора, изглеждаме по същия начин, имаме чувства като всеки един нормален човек на скъпата планета Земя.

Като всяко ежедневие в 13:30 часа съм в университета, но този път всички студенти бяхме събрани за важно съобщение, което гласеше:

- Скъпи колеги, отпуснати са финансови средства от държ... - така говореше всеки път, докато чуем края, – и средствата позволяват безплатна екскурзия на отличници от всеки курс. За подробна информация посетете сайта на университета. Това е от мен. Приятен ден и всеки да се връща, където му е мястото!

Такъв си беше той – директорът, мислеше си, че има малко повече правомощия над другите, но никой не го вземаше присърце, освен самия него. В интерес на истината с всичките способности, които притежавахме аз и моето семейство, бяхме надарени и с ум. Всички бяхме с отличен успех и разбира се, всички щяхме да бъдем избрани из между отличниците на университета, както и стана.

След месец тръгнахме за нашето 7 дневно приключение към Мачу Пикчу..

1 ден – 5. 07. 1997

Алармата ми звънна 4:00 сутринта. Станах, облякох се и отидох да събудя по-голямата си сестра и близнаците. Запътих се към банята и разбира се, както всяка сутрин, Макс – по-големият близнак, ме изпревари и заключи вратата.

- Макс, стига вечеееееееееее, всяка сутрин не ти ли писна, побъркваш мееее!!

- Нее и никога няма – рече и се засмя. - Както няма да забравя как всяка вечер използваше силите си, за да си играеш с ходилата ми. Беше много неприятно чувство краката ми все едно да горят.

- Добре, извинявай... извиних ти се сто пъти вече, няма ли да ми простиш?

- Ти изгори цялото ми детство. Ти би ли ми простила, ако бях аз? – каза Макс вече със сериозен тон и не продума повече.

След час всички бяхме вече на летището и чакахме групата да се събере. Докато изчаквахме и преподавателя, който щеше да пътува с нас, се замислих за тази сутрин и разказах всичко на по-голямата ми сестра – само с 1 година разлика ние сме най-добри приятелки. И накрая си помислих дали да я попитам, гледайки Макс и без да искам..

- Лия, дали някога ще ми прости? Ти как мислиш? Аз вече не съм същата като преди.

- Знаеш връзката между нас не е само братя и сестри, много повече от това е... Дай му още време, беше много нещастно дете!

Докато я изслушвах отсреща зърнах едно момче, което винаги успява да привлече вниманието ми. Имаше неописуем чар и името му беше Дейвид.

Той беше от съседната група. Не го познавам лично, но често се случваше да чуя нещо за него, както и да го зърна някъде. Понякога имах чувството, че той е като мен, като нас... но за миг осъзнавах, че е невъзможно, защото ние бяхме единствени!

Погледите ни се срещаха много често и сякаш той тръгна да върви към мен и сестра ми.

- Да, надявам се да е така, но, Лия, онзи, за когото ти бях разказвала мисля, че идва насам... Дааа, идва насам, какво да правя сега?

- Малия, кой е той, какво... успокой се! Видях го, успокой се и се усмихни – каза Лия малко разтревожено.

И буквално докато мигна, той беше стигнал до нас и с приятен глас ни поздрави, след което се обърна към мен:

- Време е да се опознаем. Ще се видим после – след което аз кимнах с глава, той се обърна и продължи.

След което сестра ми ме успокояваше, защото бях много превъзбудена от случилото се. За първи път изпитах такава близост, даже беше много необикновено. Усетих, че има нещо странно в него и реших да открия какво е то, но без да давам поводи на сестра ми да подозира нещо.

Всички се събрахме и беше време да се качим в самолета. След 7 часа пътуване и настаняване в един хотел, решихме, че ще бъде добре да си починем и да разгледаме околностите на Лима – столицата на Перу.

След разходката се прибрахме по стаите и легнахме в ранни часове, защото трябваше да станем в ранни часове, за да тръгнем към Свещения град.

2 ден - 6.07.1997

В 6:00 часа сутринта всички бяха облечени подобаващо за пътешествието, нагърбени с туристически раници, пълни с всичко необходимо. Докато чакахме във фоайето да дойде екскурзоводът, всеки се беше отделил на групи, развълнувани обсъждаха предстоящото ни приключение. Но докато това се случваше, аз бях замислена за Макс. Преди поне ми говореше, а сега не ми бе проговорил дори, но бързо се олисах от тези мисли, докато видях Дейвид. Чу се едно тряскане на врата и един човек започна да говори.

- Здравейте, казвам се Даниел и съм вашият екскурзовод. Моля да се съберете в кръг, за да се чуваме по-добре и да не губим време в приказки...

Започна едно бутане от всяка страна, бяхме като подивяло стадо, нямам си и представа какво се беше случило с всички, но за миг утихна и се чуваше само задъханият екскурзовод. Вляво от мен беше сестра ми, а вдясно приятелка, докато не усетих някакво електричество. За миг някой ми хвана ръката и усетих прилив на енергия. Някак в мен се породиха добри и лоши чувства. Случваше се за първи път. Обърнах се и зад мен беше:

- Дейвидд – маркирах само с устни, а той положи показалеца пред устните си.

- Шшшт!

Бях много развълнувана. Имаше прилив на чувства в мен. Всичко бушуваше. Беше невероятно, но... какво беше онова лошото, което усетих при допира?

Обърнах се към екскурзовода, а той вече приключваше.

- Добре ли си? – прошепна Лия.

- После ще ти разкажа – прошепнах и аз като кимнах с глава.

Само аз знаех как се чувствам в този момент. Бях някак си много щастлива, но сякаш имаше и нещо друго... нещо, което предстоеше да разбера, защото бях повече от сигурна, че искам да разбера причината за това странно усещане при допира. Не след дълго екскурзоводът замълча и вече с нормален тон рече:

- Готови ли сме за това дълго приключение. Хайде.. да излизаме – след което всички се разшумяха отново, някои вдигаха раници от земята, някои пък ги бяха оставили върху масата.

И тръгнахме към Мачу Пикчу.

Придвижвахме се с два автобуса. Аз, сестра ми, братята ми и нашата приятелка се качихме в първия автобус с още 12 човека. Трите седнахме най-отзад, а Макс и Иън бяха точно на седалките пред нас. При нас имаше още едно място, когато аз станах да поканя една приятелка да седне при нас, Дейв внезапно ме попита:

- Може ли да седна? – усмихвайки се,.. а толкоова беше сладък.

- Хмм, разбира се – отвърнах аз приятно изненадана, след което седнах на моята седалка, а той седна на седалката до мен.

Лия ме погледна малко странно, извади телефона си и започна да пише. След по-малко от минута получих смс, който гласеше:

„Какво става?”

Веднага ѝ върнах бърз и кратък отговор, защото все пак Дейвид беше точно до мен и можеше да прочете.

„Нали ти казах, че ще ти разкажа, но по-късно. Изтрай още малко..”

След което Лия продължи разговора си с Мери, а при мен и Дейвид имаше някакво мълчание. Не зная какво си мислеше той, но аз определено бях малко притеснена и след 15 минутно мълчание, той ме заговори.

- Аз съм Дейвид – подавайки ръка към мен, колкото и тясно да беше, - приятно ми е.

- Малия - на мен също ми беше много приятно, подадох ръка и без да издавам чувства. – На мен също ми е приятно! - и докато се запознавахме в миг близнаците се обърнаха към нас. Внезапно пуснах ръката на Дейвид. Макс и Иън имаха толкова проницаващ и тайнствен поглед, че породиха някаква уплаха в мен. Макс притежаваше силата на земята, Иън – на въздуха. След като отметнаха поглед от мен, се насочиха към Дейвид, но ясно прочетох в погледа им... сякаш гледаха реална заплаха.

Получих съобщение. От кого ли беше пък сега..

„Бъди много внимателна. Видях погледите на Иън и Макс. Не показваха нищо добро!” ЛИЯ

Бъдещите няколко часа минаваха ту в разговори, ту в безмълвно мислене, докато най-сетне не стигнахме дадената дестинация – крайната точка, на която можем да стигнем с транспорт. От тук нататък започваше ... най-трудната задача.

 ***

Докато стъпка по стъпка се изкачвахме към „небесното царство”, беше идеалното време да разкажа всичко на по-голямата си сестра, тъкмо когато Дейвид беше на около 20 крачки пред нас.

Разказвах всяка подробност, всичко, което съм забелязала у него... Разбира се, не пропуснах и искрата, която пламна при допира ни, но какво точно означаваше тази искра? Сякаш тя ту ни свързваше в едно, ту ни разделяше на всякакви посоки. Но интересното в случая на разказа ми бе, че сестра ми съвсем не беше учудена... и аз реших да узная причината за това небезпокойство.

- Ти да не би да знаеш нещо? Сякаш не си учудена...

- Малия, ще бъда искрена с теб. Мисля, че зад това ангелско лице се крие нещо съвсем по-зло.

- Как така? Нещо ли знаеш? – попитах задъхана и учудена.

- Веднъж дочух от приятели, че имало някакъв, който се правел на Дявол. Всеки го мислеше за луд... Обличал се е като него, говорил е със заплашителен тон, но никой не му е обръщал внимание, докато един ден едно момиче от горния курс го е видял с червен блясък в очите. Така и не разбрала Мелинда какво се е случило онзи следобед. След което веднага разказала на приятели, но никой не ѝ повярвал и повече не се е видяла никъде.

- Какво общо има това с него? - продължих да упорствам, за да разбера какво точно става.

- Казват, че не е издържала на напрежението да се подиграват с нея, но... аз далеч не мисля така. Това е само нечие престъпление, без ясна причина... Трябва да разберем дали това е Дейвид. Предчувствам, че има връзка с него, и ще я открия.

- Добре дошла в клуба. И аз реших да опровергая съмненията си, но сега сме две – погледнах я със сериозен поглед, а веднага след това ухилено и казах, че „Две глави са по-добре от една”.

Най-накрая се стъмваше. Спряхме, защото трябваше да опънем палатки и да запалим огън. Тази нощ щяхме да пренощуваме тук, защото утре ни чакаха още по-дълги разстояния, за да стигнем до Светинята.

3 ден - 7.07.1997

Сутринта станах бодра и в много добро настроение. Как бих могла да знам, че ме чака такова бедствие?

Всяка палатка побираше по 3 души. Аз бях със сестра ми и Елиза, а три палатки вляво беше тази на Дейвид. Докато сутринта аз бях в кондиция, забелязах, че сестра ми съвсем не е спокойна.

- Лия, нещо ли се е случило? - загрижено я попитах аз, а тя скришом с поглед ми показа Елиза и направи знак с пръсти, че като излезе ще ми каже. За мой късмет Елиза тъкмо излизаше от палатката, за да измие лицето си.

- Малия, предчувствам, че днес ще се случи нещо сериозно! В съня си видях знаците... - погледнах я учудено и тя шепнешком продължи: - Нали се сещаш: огън, вода, земя и въздух и странното беше, че ми подсказваха, че са безсилни към дадена сила. Не знам какво значи това, но трябва бъдем предпазливи!

Докато Лия отиваше при братята ни да разкаже за съня си, дочух, че екскурзоводът напомня, че след 20 минути тръгваме отново на път.

Лия се върна с близнаците и аз им напомних казаното от Даниел. Иън не беше от разговорливите. Отбягваше да говори с мен, Лия, дори и с близнака си, но зададе един въпрос, който ме заинтригува.

- Кои нощуваха в третата палатка вляво от вас?

- Иън, защо питаш? - отговори с въпрос на въпроса сестра ми.

- Ами... вчера полунощ се събудих и излязох. Огънят не беше угаснал и аз седнах пред него. Огледах се навсякъде беше тъмно освен в тази палатка. Не знам какъв фенер използваха, но светлината беше много ярка и то червена – в този момент със сестра ми се спогледахме и в един глас:

- Сигурен ли си? – бях някак шокирана. Онази случка с Мелинда и червената светлина в палатката. Всичко водеше към Дейвид, но вътрешно не исках да го приема, дори с излезлите факти наяве. Господи, тогава осъзнах: Аз съм влюбена!

Без да давам повод за безпокойство се заслушах отново в разговора.

- Усещам някакво негативно присъствие тук! – сподели Макс. Веднага след това Иън кимна с глава за „да” на въпроса, който го попитахме и втори път, че се съгласява с Макс.

Четиримата вече знаехме, че нещо ще се случи. Не можеха да бъдат съвпадения всичките тези знаци.

След 20-тина минути екскурзоводът извика с все глас: „Има ли още някой, който не е готов?”

А всички ние не бяхме готови, защото бяхме заети да обсъждаме случващото се, което не е никак добро. Сестра ми помоли за 5 минутки, за да се приготвим и ние.

- Да помогна? – каза някакъв глас зад мен. Обърнах се и видях, че това е Дейвид. Сякаш бях на 7-то небе, но и 7 етажа надолу в Ада. Едновременно бях влюбена и уплашена до смърт от един и същи човек.

Кимнах с глава и му показах какво да направи.

По пътя той беше непрестанно до мен. Благодарих му за помощта и всеки един момент се оглеждах за някакъв знак. Все пак можеше да се издаде и аз да разбера тайната му. След дълги часове вървене, екскурзоводът спря и се качи върху едни подредени камъни, оприличаващи подиум.

- Моля за внимание! - викаше с цяло гърло, защото я някои си говореха, я се гонеха, други се боричкаха, та накрая настана тишина. – Дойде момента. Поздравления, вие успяхте да стигнете до Свещения град. Сега първо ще нагласим палатките и ще отидем да разгледаме. Тук ще сме още 2 дни.

Дейвид стоеше до мен, докато екскурзоводът говореше. Щом чу Свещения град, сякаш настана някаква хладнина в него. Ощипах сестра ми за ръката и с очи го показах. След това всички тръгнахме към мястото, където ще пренощуваме.

1 час по-късно

След като се настанихме „силно казано”, с Лия, Елиза, Иън и Макс се уговорихме да отидем заедно да разгледаме разкопките.

Мачу Пикчу беше някак невероятен. Тук чувствах силите си още по-могъщи и то не само аз, а Лия и близнаците също. Сякаш имаше нещо дълбоко, дълбоко в земята, заровено, за да бъде открито от нас. Нас. А красотата бе неописуема, защото само един човек, който е видял, ще усети красотата на Свещения град. А колко невероятно е чувството да знаеш, че преди теб какви ли хора са живели тук? Какви ли хора са седяли тук-таме, какво са мислили, докато са вървяли? Тук е бил техният живот, а сега е попит в земята и изписан по стените. Всичко това изплува в мислите ми още от пръв поглед, а какво ли щеше още да изплува, когато обстойно разгледаме всяко свещено кътче, където е докоснато от човека?

Всички заедно се запътихме към една каменна сграда, която имаше две помещения. Вътре беше изрисувана, а всяка картина си имаше своята история. Отне ни час да разгледаме всяка частица. Нали и без това не бързахме, имаше толкова много време... След това се запътихме към едни стъпала, които водеха към някой долен етаж. Лия беше първа, тъкмо да стъпи върху първото стъпало, някой изкрещя:

- Вижтееее! Там има нещо... много е ярко - като прикриваше с ръка малко от очите си, защото щеше да се заслепи. Всички хукнаха натам, както и ние.

Мястото беше повдигнато като с лек подиум. Върху подиума имаше 4 каменни трона. Два по два бяха изрисувани с женски и мъжки фигури. На всеки трон имаше по една фигура, която беше ярко очертана.

Беше време да направим нещо. Четиримата се приближихме към тази светлина... и кой беше скрит зад нея – Дейвид. За миг си помислих значи наистина е бил той.. но не показах слабост. Аз тръгнах първа към Светлината и когато доближих видях, че на единия трон беше изобразен моя лик. Сякаш ме теглеше към него и аз тичешком седнах на него.

- Лия, Иън, Макс бързооо, намерете своя трон и седнете – извиках с всичка сила, защото освен Светлината се чуваше някакво бучене, сякаш нещо черпеше енергия от всички хора, които присъстваха.

Щом седнах, усетих безкрайно море от сила. За секунда мина лента от филм пред очите ми. Разбрах, че всичко това е било Съдбата. Всички тези изобразени лица на троновете са нашите прародители. В семейството ни винаги е имало четирима, дарени със силата на огъня, въздуха, водата и земята. Поотделно са силни, а заедно – непобедими. Докато се зареждаха със сили от прадедите си, Дейвид – символ на Дявола, също се презареждаше със сили. От къде идваха тези източници никой не знаеше, но тази вечер всички щяхме да разберем.

Дейвид изглеждаше зъл, страховито зъл... Но как бях се влюбила в такъв Дявол, не зная...

- На всеки 7 години гледам как умираш, Лия. Аз те убивам всеки път, защото на всеки 7 години водим битка за Земята – изрече с мил тон, но зло изражение Дейвид. Докато черпехме сила, всички бяхме обградени от защитни стени и Той не можеше да ни стори нищо.

- А защо Дейвид се преструваше на влюбен? – попитах с ясен и строг тон, но аз вече знаех отговора. Той наистина беше влюбен в мен, но Съдбата беше такава и така трябваше да се случи.

Усещах, че някъде там се крие добро в сърцето му, но душата му беше зла. Природата му беше такава, нямаше какво да се прави, единствено той да изчезне. Станах и тръгнах към него.

Всички ахнаха и затаиха дъх. Мислеха си за кое по-напред да се чудят, всичко това беше непознато за тях, а и всички бяха изплашени. Някой извика: „Пази се, Малия!”.

Дейвид се обърна към него и с лекота го вдигна във въздуха и пусна с едно движение на ръката си.

- Неееееее! - извика Лия и втора стана от трона. Беше толкова силна и бърза, че успя да го хване преди да падне. Разгневена се обърна към Дейв:

- Ти, Дяволе, нямаш право. Нямаш право да си тук дори! - казвайки тези думи, изви пръстите си в юмрук и запрати вода към него, сякаш щеше да го угаси, но не успя. Дейвид беше по-силен от нас по отделно, но ние знаехме как ще го победим. Усещахме силата, която ни поддържа, и докато се обърна към братята си, Дейвид ме парализира. Не усещах тялото си, само можех да виждам и да говоря. Докато беше зает с мен, Макс го свали на земята като предизвика земетресение, което потроши камъни, разпадащи се навсякъде.

- Няма да докосваш, сестра ми! – извика Макс и го погледна с доза злоба в очите „Знам каква е тайната на победата ни, сестро!”, в един глас всички изрекохме:

- Любовта! - веднага го обградихме в кръг, вдигнахме невидими стени, през които не можеше да премине, защото бяха издигнати с любов, а тя бе непозната за него в натурална форма. Макс се обърна към мен с думите:

- Обичам те, сестричке, обичам те, въпреки всичко! – обърна се после и към Лия, и към Иън. Дяволът бявно умираше пронизан от лъчи. При всяка дума, свързана с любов, го пронизваше по още един лъч светлина, докато накрая преди да изчезне с тих глас каза: „Този път не аз теб, ти уби мен, Лия...”

И четиримата знаехме, какво означава това: „Бяхме победили завинаги злото с помощта на тайната, а тя беше Любовта!”

След всичко случило се всички хора гледаха с удивление към стореното от четиримата. Бяха им благодарни повечето, някои пък се дразнеха. Но в края на краищата всичко това трябваше да потъне в забрава в земята, да се изрисува по стените и всички хора да забравят за случилото се, освен Малия, Лия, Макс и Иън!

***

Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.

Сподели с приятели:

Добавете коментар