Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
– Няма по-красив изгрев от този при Дашпорт в края на май.
Първо е сиянието, разстилащо се над гладката океанска повърхност. Погалена от първите лъчи притихналата бездна грейва и променя цвета си в лилав, после в царствено син, докато се изравни с този на небето – истински пожар от червено и златно. Когато гледаш този спектакъл, времето спира, мигът се проточва в безвремие и щом мигнеш с очи вече е ден и сърцето закопнява за още един изгрев, и още един, и още един.
За щастие до това място се стига трудно. Брегът е стръмен, а скалите са полирани от усърдната влага и настоятелния прибой. Малцина са смелчаците, които се изкачват до негостоприемното плато и чакат светлинното шоу със затаен дъх и жадни очи. Ето че в далечината проблясва лъч. Тънка кървавочервена линия се разстила над катраненочерната вода, подобно на отблясък от току-що изваден от ножницата меч и всички скачат на крака. Погледите са вперени в хоризонта. Тишината е като вакуум. Телата са вкаменени, скупчени едно до друго с преплетени в благоговеене ръце. По лицата им се отразява всеки нов лъч, но има един, само един, който е обърнал гръб на тази величествена красота. Лицето му е лишено от всяка възхита. Челото е сбръчкано, не толкова от десетките изживени години, колкото от дълбока тревога. Тъмните кръгове под очите и изпитите скули се губят в дългата вееща се на лекия бриз брада. Устните и очите са присвити. Взорът на стареца търси нещо там, далеч на запад, където никой в този момент не би си и помислил да погледне. Нещо, което може да бъде видяно само в този тайнствен миг на изгрева над Дашпорт в края на май.
Слънцето изплува наполовина от морската шир и лъчите му си пробиха път в мрака над неприветливите безжизнени скали. Очите на стареца светнаха щом в мрака се очертаха златните порти на Наварден, свещените земи на варсите, неговият изгубен отдавна роден дом. Старецът преглътна мъчително. В уморените очи се събраха сълзи и няколко преляха по сбръчканите страни, но той не посмя да премигне или да вдигне ръка да ги избърше. Страхуваше се, че видението ще изчезне. За разлика от хипнотизираните човеци около него той знаеше, че магията на изгрева трае само миг и после ще трябва да чака отново.
Портите си стояха непокътнати, залостени от цяла вечност. Още помнеше скърцането на пантите, докато стражите ги затваряха зад гърба на последните спасени бежанци. Беше малко момче, но разбра, че никога няма да се върне, и тогава сърцето му се удави в мрак и празнота, същите мрак и празнота, които Злият Маган беше докарал на прекрасния му свят. Маган. Самото име разпалваше яростта в гърдите му. Маган и жаждата му за господство. Патологичните параноя и ревност, отровили ума му. Безсърдечието му. Маган беше причината да изгуби всичко – дома си, близките си, самоуважението си. Заради него бе обречен да прекара дългия си варски живот в страх. Странеше от човеците и от себеподобните си, скрит в сенките и потискаше с все сили магията в кръвта си, ужасен, че и той може да бъде изкушен както слабохарактерния си баща и да доведе на свой ред гибел на човешкия свят. Споменът за онази ужасна нощ, в която летящите кръвожадни слуги на баща му нападнаха притихналия в сладък сън свещен град Арсус, го връхлетя стихийно с всичките емоции от онази трагична утрин. Старецът стисна очи. Чу в главата си звука от трошенето на кристалните кули на величествения тогава град, после започнаха писъците, оглушителният грохот и накрая само плясъкът от размаха на хиляди черни крила, носещи смъртоносните зити над удавения в кръв и черна магия град. Беше оцелял по чудо сред труповете на придворните си и с ужас гледаше как бездушните творения, изплували от отровната мъгла на Зиран, заличават всеки спомен от красивото вълшебство на дедите му. После го принудиха да бяга. Нечия студена кокалеста ръка го теглеше далеч и все по-далеч от дома му. Видя сестрите си, заспали под натрошените кристали, видя майка си да лежи на пода в една от балните зали, видя брат си, обкръжен от десетки пърхащи чудовища, но ръката продължи да го влачи безмилостно към тунелите. Не му позволиха да се сбогува. Не му позволиха да отнесе нищо със себе си. Хватката на кокалестите пръсти се отпусна чак когато портите се затвориха. Някой го избута встрани. Малцината оцелели старейшини се подредиха в полукръг, пеейки тъжна забравена песен, и прекрасният Наварден се изгуби във времето.
Карел отвори очи. Въпреки мъката трябваше да го види още веднъж преди слънцето да изгрее и магията отново да скрие дома му. Изпитваше нужда да се сбогува преди да посрещне дълго чакания залез на живота си.
Портите светеха в жълто и червено, отразявайки всеки слънчев лъч и усилвайки светлината му многократно. Съзря изящните орнаменти, грижливо изсечените ножове по върха, плетеницата от златни лозови пръчки и две очи, които се впиваха в сърцето му. Зад оградата стоеше мъж, висок и силен, с дълга черна коса, голи гърди и разперени зад гърба му величествени черни криле. Очите на стария Карел щяха да изхвръкнат от изненада. Пристъпи инстинктивно с протегната към непознатия ръка, но слънцето избухна над океана и заличи отново спомена за неговия свят. Но той щеше да чака и щеше да е готов за срещата с това същество, оцеляло след сблъсъка на черната магия с тази на старейшините. В неговия Наварден животът беше оцелял и тази мисъл го накара и той да пожелае живот за себе си.
Следващият изгрев го завари на път. Крачеше уверено и бързо към златните порти. Затича се когато се появиха първите ефирни очертания. Дългата му сива роба се развя на вятъра и се заплете в старите му изнемощели крака. Спъваше се в неравните скали. Торбата с всичките му притежания тежеше на гърба му, но той бързаше с цялото си същество. За първи път в живота си му се прииска да е млад и да има малко повече време. Достигна портите,когато острите шипове се очертаха ясно на окъпаното в светлина небе. Дробовете му се свиваха и отпускаха в агония. Не му достигаше въздух да стои в съзнание, камо ли да говори, а заклинанието за отварянето на портите беше дълго. Непознатият мъж се приближи до портите. Беше едър и страховит. Носеше белези от битки по кожата си. Оръжията му бяха изковани с материал от свещените руди на Перовит. Имаше варски очи, бледосини, като кристалите на Арсус и точно сега също бяха обагрени в кръв. Беше най-хубавото нещо, което уморените очи на Карел са виждали някога. Спомен и надежда в образа на млад и силен наследник на изтребения му народ. Но крилата. Те говореха за връзка с черната магия, унищожила света му. И все пак. Карел се нае и се изправи. Преглъщайки сухо се обърна към дремещата във вените му магия. Заклинанието само се оформи в ума му и увлече цялата му енергия към желаната цел. Портите изскърцаха и се открехна пролука. Карел залитна и затътри крака към дома си. Мъжът отстъпи назад,за да го пропусне да мине. Щом старецът прекрачи прага, последните лъчи на изгрева опариха гърба му и вдигнаха бариерата, отделяща ги от света на човеците. Настана непрогледен мрак. Карел премигна в опит да нагоди слабите си очи към тъмнината, но без успех. Непознатият усети притеснението му и с едно щракване на дългите си пръсти извика ярко кълбо светлина над дланта си. Карел се ококори. Мъжът носеше дара в себе си и съдейки по лекотата, с която призова мълнията, във вените му трябва да тече древна и чиста кръв. Старецът се окашля и се изправи. Вдигна ръка към гърдите си и учтиво поздрави домакина си на стария език. Мъжът продължаваше да го разглежда от разстояние с тънка усмивка и блеснал поглед.
– Аз съм Карел, благороднико. Моля да ме приемете в дома си. Идвам с добро. – повтори старецът, притеснен, че с годините е забравил добрите думи и може неволно да го е обидил. Успокои се, когато усмивката на непознатия се удължи и ръката му изтласка светлината нависоко, за да легне на свой ред върху неговите гърди.
– Аз съм Тавен, пътнико. И ти си добре дошъл.
Карел премигна бързо в опит да възпре сълзите си.
– Прости ми, благороднико. С годините съм станал слаб. До вчера не мислех, че ще прекрача тези порти отново.
– А аз не вярвах, че някой някога ще обърне гръб на светлината, за да търси забравата.
– Това беше моят дом преди много години. Не знаех, че някой е оцелял след нападението на зитите.
Мъжът се усмихна студено.
– Така е. Нямало е оцелели.
– Но тогава, как, ти как така си тук?
– Аз съм това, което възкръсна от останките на магията.
– А крилата? Създанията на бялата магия нямат крила. Техните дарове текат в кръвта. Крилата са за създанията на мрака.
– А ти защо реши, че съм създаден от бялата магия – изсмя се гръмко мъжът, след което бързо стана сериозен. – Вече няма граници, няма добро и зло, само животът е от значение. Не си ли съгласен?
Карел кимна леко и остана безмълвен. Домакинът му се приближи на крача от него и с интерес се взря в сбръчканото му лице и стелещата се по раменете му стребристо бяла коса. Старецът се смути от близостта на непознатия и склони глава пред изпитателния му поглед.
– Ти си стар, нали?
– Моля!
– Стар? Сещаш се, изживял си си дните?
– Да, благороднико – зяпна Карел. – Моят живот е към края си. Защо ме питаш? Мислех, че е очевидно.
– За първи път виждам стар варс. Тук всички сме така, откакто се помним.
Мъжът махна небрежно с ръка от главата към нозете си, за да покаже, че говори за външността си.
– Не разбирам. Който е бил млад, следва да остарее. Такъв е жизненият закон. Неизбежно и необратимо е. Децата растат и претворяват живота, за да бъдат наследени.
– Тук и деца няма. За тях сме чели в книгите, останали в руините на кристалния град.
– Няма деца! – опули се Карел. – Не разбирам.
– В нашия свят нищо не се променя. Братята ми и аз сме създадени от мъглите на Зиран и светлината на Ар. Великият Маган ги съчетал, когато всички негови близки били избити и зитите станали неконтролируеми. Съхранил духа си в свещения кристал горе в планината Синур и използвал силите и останките си, за да възроди нашия свят. Но силите му стигнали само за да ни създаде, не и за да върне светлината. Така растенията измряха, после водата се отдръпна, а зитите вилняха, докато не ги натирихме обратно в мъглата. Животните също нямаха късмет и вече рядко се среща дивеч. Скоро ще дойде и нашият ред да заспим. Аз затова и дойдох при портата, да видя дали не можем се спасим в света на човеците.
– Портата може да се отвори за кратко и то само отвън навътре. Никой не може да отмени магията на старейшините и да свали бариерата – прошепна Карел. Гласът му заглъхна, удавен в разкаяние. – Прости ми! Така се зарадвах, че видях жив събрат на прага на забравения свят, че дори и не помислих първо да те заговоря преди да вляза.
По свъсените вежди на Тавен разбра, че е много ядосан. Очите му бяха присвити, а от диамантените ириси беше изчезнало всяко любопитство и доброта. Крилата отново бяха разперени в цялото им величие, а десницата стискаше дръжката на меча, привързан към десния му хълбок.
– Да вървим – процеди през зъби.– Щом не можеш да отвориш портите, нямаме повече работа тук.
– Къде отиваме? – заекна старецът.
– У дома.
С един замах на крилете се издигна на високо във въздуха. Ярката мълния се пръсна на стотици светлинки и Карел отново се озова в непрогледния мрак. След миг усети две силни ръце да го подхващат под мишниците и да го понасят нанякъде. Полетът продължи дълго. Карел не успя да различи нищо от релефа или от предметите в околността, докато не зърна ярката светло синя светлина на Ар, струяща от върха на порутената церемониална кула в центъра на Арсус. Тавен го пусна на площадката пред сияйния кристал.
– Ще събера останалите. Стой тук. Долу в мъглата няма живот за теб.
Разпери криле и се спусна към стелещите се в подножието на кулата плътни черни облаци. Карел се огледа наоколо. Различи някой от представителните сгради от славното минало на града. Сърцето му отново трепна. Обърна се и погали гладката повърхност на свещения кристал. Усети магията да тече през тялото му. Без да го съзнава лицето му се оживи, усмивка разтегна устните му и в очите му отново блестяха младост и сила.
– Това ли е новото попълнение! – чу подигравателен глас зад себе си, надвикващ шума от крилете на дузина приземяващи се на терасата мъже. Изглеждаха досущ като Тавен – високи, силни, красиви, с дълги коси, груби вълнени панталони и тежки кожени ботуши. Голите им гърди и хълбоците бяха опаси с красиво изработени оръжия. Единият носеше златен медальон с гербовия знак и името на Маган. Щом шумовете и закачките утихнаха,мъжът с медальона се приближи и безмълвно огледа стареца от глава до пети. Карел се уплаши от студения поглед и скръстените на стоманите гърди ръце. Не изглеждаше дружелюбен.
– Аз съм Карел, господарю, моля да ме приемете в дома си. Идвам с добро.
– Няма значение с какво идваш, старче, удивително е, че изобщо си тук – отвърна студено мъжът. – Защо дойде?
– Дойдох при портите, за да си спомня и да се сбогувам, но тогава видях Тарен и пожелах да се върна в изгубения си дом. Потърсих заклинанието за пропускане през омагьосаните порти и го използвах.
– Знаеш заклинанията на старите варси – искрено се изненада мъжът.
– Аз съм един от тях. Като вас.
Мъжете се спогледаха, след което избухнаха в смях.
– Ние не сме варси. Ние сме дошлите след тях. Съжалявам, ако това те натъжава, но твоят народ се е стопил в мъглата, както и всяко наследство от стария свят. Само Великия Маран надживял погрома.
– Мога ли да срещна с Великия Маран, господарю?
Мъжът го зяпаше все едно му беше поискал назаем крилата.
– Великият Маран вече не е между нас. След като предаде и последната си искрица живот прие вечния сън.
Карел се изненада макар отдавна да беше обявил баща си за мъртъв. Въпреки това, откакто премина портата, в сърцето му се зароди надежда, че въпросите му ще получат отговори и най-после ще разбере какви са били истинските мотиви на баща му. Толкова искаше да го срещне, че дори грижливо хранената ненавист се стопи и остана само трепетното очакване. А сега празнотата се върна.
– Не тъгувай, дядо, нали имаш нас! – изсмя се присмехулникът отпреди малко. Наглата забележка и дръзкият му смях увлякоха и другарите му. Водачът им ги спря с нетърпящ възражения жест, а мрачният поглед на Тавен ги изтласка назад до самия ръб на терасата.
– Значи оставаш – потърка ръце мъжът с медальона. – Аз съм Горон и ти си добре дошъл, колкото и кратък да се очертава престоят ти.
Останалите приеха думите му като позволение да се оттеглят и се изгубиха в непрогледния мрак. На терасата остана само Тавен. Стоеше с гръб към стареца до самия ръб на терасата с прибрани криле и поглед, вперен в бездната под краката му. Карел го остави на мислите му. И без това нямаше какво да му каже. Минутите се точеха бавно. Старецът се стресна, когато чу тих леко стържещ звук. Вдигна глава и го видя да се приближава с бавни премерени крачки. Черните крила се влачеха след него като шлейф. Лек полъх развя дългата права коса. Стрелите в колчана на гърба му потракваха леко, удряйки се в нарамения през гърдите му лък. Десницата отново стискаше на дръжката на меча. Изглеждаше спокоен и овладян, но в очите му бушуваха пожари.
– Какво знаеш за баща ми?
Старецът се стъписа. И на него му се искаше да зададе същия въпрос. Зачуди се какво да отговори. Стори му се разумно да остави тайната погребана дълбоко в сърцето му, да забрави за кръвната си връзка с варса, погубил целия им род и изпратил малцината оцелели да бродят в свят, който не беше готов да ги приеме, обречени да се крият и бягат от подозрителните и отмъстителни човеци. И все пак:
– Маран е и мой баща.
Тавен спря. Премигна объркано и отново се взря в лицето на стареца, търсейки нещо под гъстата плетеница от бръчки.
– Имаш неговите очи – промълви след дълга мъчителна пауза. – Щастлив съм да срещна наследника на Великия Маран.
Мъжът се поклони почтително с ръка на гърдите. Когато вдигна глава, по лицето му се четеше уважение и добронамереност, които Карен смяташе за безвъзвратно заличени.
– Разделихме се с баща ми при вдигането на бариерата. Бях много малък. Всъщност не го познавам.
– Аз го познавах и помня. Ще ти разкажа – усмихна му се любезно Тавен в опит да прогони горчивината от сърцето на стареца. – Ела, ще ти покажа къде спи вечния си сън Великия Маран. Съжалявам, че отново ще пътуваш в мрак. Трудно ми е да те нося и да поддържам блещукащата сфера. Жалко, че баща ми не намери сили да върне светлината.
Разпери криле и пристъпи към стареца, но Карел го спря.
– Нима е можел да върне светлината!
– Да! Можел е да го направи, но му се е наложило да избира – или да създаде нов живот за Наварден,или да претвори светлината.
Тавен направи още една крачка.
– Почакай! Казвал ли ти е какъв е начинът да върне светлината, какво е заклинанието?
– Няма заклинание. Само трябваше да влее силите си в тези на Ар.
Тавен махна нехайно към центъра на терасата. Карел се замисли. Доближи се до яркия кристал и положи ръце върху гладката сияеща повърхност. Извърна глава към Тавен и му се усмихна широко. За първи път в живота си изпита истинско щастие и покой. Тавен се опита да го заговори, но Карел вече не го чуваше. Беше пожелал да види целия забравен свят в предишния му величествен блясък. Пожела също и другите оцелели от народа му да имат тази възможност. В последните си мигове усети кристалът да пулсира под дланите му и да го залива в ярка топла светлина. Когато и последната капка магия се изцеди от вените му и се вля в кристала на Ар, безжизненият мъж се строполи на земята, приел вечния сън. Тавен беше гледал през сълзи саможертвата на стария благороден Карел, дошъл да търси дома си, а намерил лобното си място. Когато кристалът се откъсна от постамента си и се издигна високо в небето, за да сгрее опустелите земи, Тавен се приближи и вдигна тялото на стареца от студения мраморен под. Отнесе го далеч в планината Синур и го положи до това на баща му. Искаше му се да каже нещо подобаващо в този тържествен миг, но не се сети за нищо по-добро от едно простичко сбогом. Обърна се да се ходи и едва не се сблъска с кацащия в този момент Горон.
– Какво правиш тук! – попита стреснато Тавен.
– Дойдох да те взема. Ела! Те се връщат.
– Кои се връщат?
– Варсите! Явно са чули предсмъртните мисли на стареца. Да побързаме! Вратата се отваря.
– Какво ще правим? – поколеба се Тавен.
– Как какво? Ще им намерим безопасно място далеч от мъглата. Хайде, братко, стегни се! Новото ни семейство ни чака!
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил