Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
До
организаторите на І Всеземски конкурс
за фентъзи разказ „Забравения запад“.
Относно:
След завършения поетично-прозаичен курс
си позволявам за поканата да ви благодаря
и да участвам в конкурса с новата ми творба,
представяща странна и безлична за вас земя,
незнайно защо наречена - „на Хората света“.
Ала и аз съм се родил там, а и не живея сам,
защото все още съм на 13, т.е. не съм голям.
И въпреки че не се чувствам много желан
в това забравено от Него западно измерение,
все пак имам доброто и щедро намерение
да споделя моето скромно, но щуро мнение,
и то с повече от едно класическо изречение.
Написах този обемен разказ в последния час
и го посвещавам на всички Хора, а не на вас!
В МИР
Едни биха казали, че приличаха на маниста от броеници, подредени по конец. И на всеки от тях имаше цвете или венец.
Други ги оприличаваха на лястовици, кацнали на телефонни жици, готови да полетят. Но не мърдаха с години, а дори от векове все тук си седят.
Трети ги виждаха като нотни стълбици, драснати на петолиние. Ала вместо музикално произведение, те вечно изпълняваха мълчаливо бдение.
А най-често ги сравняваха с войници, чакащи в редици своите нови муниции. Бяха дисциплинирани и каменни, винаги силни и изправени в общия строй.
Истински пазители на вечния покой.
Началото на западния ред започваше с №1100. Беше собственост на военния Христо. Стефка зае следващото место. Купи го преди близо 20 години, тъй като само тук откри метличини сини. Съсед ѝ стана Красимир. Разправяха, че преводач е бил. До него се нанесе Петър, в един ден зимен, но светъл. Не мина много време след това и към компанията се присъедини Емилия. След месец-два тя със съпруга си се събра. И не беше мит, че любовта им бе силна като здравия гранит. После там пристигна Иван. Цяла канара голям, беше последното попълнение на тяхната седянка. Преди да дойде днес Станка, избрала заблатения парцел, с бръшляновата сянка.
Всички гледаха безмълвни нейната пищна премяна, от мрамор издълбана. И баджът ѝ „Станка Михайлова Атанасова (1815-2015)“, последван от татуировката с римувана проза, завършваща с неочакваната метаморфоза на следните думи:
Най-после се свърши с тормоза.
Защото ти не беше роза, а бодил.
Почивай, Караконджуле, в мир!...
С много обич, от правнука ти, Сотир.
***
… Това се случи в село Осен, в полите на Врачанския балкан. Най-забравеният Запад е там. В този край аз ваканцията изкарах сам и по този начин видях старите могили.
Може би, защото цяло лято четох чудни книги, написани от Стивън Кинг. И за един миг „Гробище за домашни любимци“ пред мен оживя. Ала някъде между „Тъмната половина“ и „Мъртвата зона“ съзрях смъртта. А после бързо изскочи от „То“ усмихнатата маска на гробището…
хххххх
P.S.
Исках още нещо да споделя сега, но учителят ми, че пиша разказ, ме видя. Ужас, и то по математика, в часа! А че не съм решил задачите, веднага разбра. Каза ми моментално да спра и ме викна при него на мига, за да изляза на дъската пред класа.
Ала не ме е страх, не защото Цонев е нов и все още с нас е много мил. А защото ми е роднина и всички в училище знаят, че той е чичо ми… Сотир.
----------
N.B.
Всяка прилика, с действителни лица и събития, е неволна или случайна. А прототипите на героите ми ще запазя в тайна. Защото вие, Хора, сами може Караконджул да видите през някоя нощ омайна, стига да имате саксия с усмихващ се бръшлян, в западния ъгъл на вашата спалня…
…Не забравяйте да го поливате само с течност от заблатен вир! И когато ви посетя, за да се насладя на най-вкусната тинеста вода на света, аз от сега обещавам подобаващо да ви се отблагодаря. С блаженство за вашата душа безспир, която вечно ще почива… в мир.
____________________________________________________________________________________________________
Под черта, забележка: Че съм оставил последния абзац не е грешка.
Многоуважаемо жури, не, не ви правя луди. Просто мисля, че Хората действително трябва да бъдат осведомени, къде и как завършват дните им земни. Моля, публикувайте разказа ми без намеса! Нека вдигнем информационната завеса, за да видят те, че има и други живи светове, населени с т.нар. от тях „митични същества“. Да, нали и аз зная, че най-накрая и тези Хора ще се окажат в нашата земя. Точно затова написах още в началото, че разказът ми е „за Хората, а не за вас“. Грешката ми е тук - трябваше да пиша „нас“.
С дълбоко уважение
и смирен вид:
Млад представител на караконджулското поколение,
със земно име Давид.
18 февруари 2015 година
(по календара на хорската ми родина).
Гр. София, столица на страната България,
парцел №999- до бръшляна, стария.
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил