Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Черният облак се спусна към унилото следобедно слънце, сякаш вълк подгони заек в кремъчно сивата степ на небето и дъждецът закапа кротко като молитвен шепот.
Конникът потрепери, опитвайки се да загърне още по-хубаво тялото си с непромокаемото наметало – температурата рязко падаше, но това, че вали, го зарадва. Без да изпуска юздите от едната си ръка, мъжът пъхна другата в страничния джоб на седлото, за да намери манерката. Знаеше, че скоро ще зърне покрайнините на Четвърта - общността, където ще може да утоли жаждата си, но искаше да попълни и личния си запас от дъждовна вода - напълно безобидна, за разлика от оная, докоснала се до плътта на земята, която носеше само разруха и смърт. Защото навред из Територията сладководните източници бяха заразени с мъничките и пъргави като попови лъжички почти прозрачни змиевидни създания, наречени гули. Зараза, останала в наследство от времето на Греховните конфликти, замислена вероятно като средство за спечелването им от някой от враждуващите лагери, но в крайна сметка изплъзнала се от контрола на създателите си.
Това, което се знаеше за гулите, e че не могат да бъдат унищожени – не умираха дори в подгрята до точката на кипене вода, за животните бяха напълно безобидни, но погълнати от хора предизвикваха водна лудост – превръщаха ги в освирепели безумци – хищници, убиващи и хранещи се с плътта на всичко, различно от тях. Впрочем, тия обладани от лудостта люде, също наричаха гули.
Конникът отвинти капачката и вдигна манерката пред себе си. Чу как във вътрешността на олющеното ѝ тумбесто тяло се търкулна пречистващото сребърно камъче, миг по-късно звукът се сля с потропването на дъждовните капки, попаднали извън металното гърло.
Беше жилав мъж – под усиления с пластини кожен елек играеха възелчетата на тренирани мускули, връз бедрата му, обгърнали жълтеникавото тяло на коня и издули до пръсване крачолите на гамашите, подскачаха две криви саби. Черепът му бе гладко обръснат, само с няколко катранено черни кичура, пуснати да растат на воля отзад и стегнати с малки кожени ремъчета.
Дъждът се усили, капките забарабаниха като нетърпеливи пръсти по изронената пътна настилка, останала от древни времена, а през образувалата се пред очите на конника сиво-бяла пелена, внезапно изникнаха първите постройки.
Точно тогава го нападна тройката гули. Спаси го миризмата, нахлула в ноздрите му миг преди атаката. Тренираните му ментални сетива, способни да усетят съзнанието на жив човек на разстояние от почти километър, бяха безполезни срещу тези лишени от нормален разум създания. Все пак, въпреки проливния дъжд, разпозна острото излъчване, много подобно на онова, отделящо се при ухапване от отровна мравка.
Фактът, че гулите приличаха на удавници – с млечно бели очи и сивкава лигава кожа, опъната върху издутите им от газове кореми, ни най-малко не се отразяваше на бързината им. Бяха пъргави и смъртоносни като диви котки. Първият се хвърли към шията на Звезден – коня му, но обученото животно се изви мълниеносно и със страховита захапка откъсна парче от бузата му. От раната бликна гъста, подобна на гной течност, зловонието се усили, ала съществото не издаде звук. Кривите саби – Мъст и Утеха – излетяха от ножниците на пояса на ездача в кръстосаните пред тялото му ръце и буквално разчлениха другите две създания, нападнали го отляво и отдясно. Острието на Мъст продължи в дъга напред, за да отдели главата и на ухапания гул. Всичко приключи в абсолютна тишина за време около две мигвания на клепачите му.
Никой не помнеше старото име на общността, сегашните ѝ обитатели я наричаха просто „Четвърта”. Оцелелите след Греховните конфликти се бяха завърнали в останките на някогашните градове, без да си дават труда да ги кръщават наново, а само ги номерираха за удобство. Числото нарастваше от западната граница при Разлома и Изпепелените Планини към изток, където се плискаха водите на Катраненото Море, което означаваше, че въпросната общност е четвъртото подред по-голямо струпване на хора в пределите на Територията.
Конникът различи очертанията на табела, килнала се като пияница край пътя, ала буквите върху нея отдавна бяха сдъвкани от хищните зъби на ръждата. Пътят, покрит с груба сивкаво-черна материя, разпукана на причудливи подобни на паяжини участъци, закриволичи между невисоки, предимно двуетажни сгради. Нямаше покрив, върху който да не се забелязват варели, пригодени за водосъхранителни резервоари.
Свободните пространства между сградите бяха оползотворени за издигането на парникови конструкции и открити терени с най-различни насаждения.
Конникът пресече в стегната езда този неохраняем външен периметър и накрая се озова при масивната порта, водеща към сърцевината на общността, разположена зад висока около пет метра стена. В изграждането на защитното съоръжение бяха използвани най-различни материали – каменни блокове, телени мрежи, метални и дървени плоскости, което бе придало някаква очарователна уродливост на крайния резултат.
Отвътре явно дочуха трополенето на копитата, защото в центъра на портата със скърцане се отмести малък дървен капак и в отвора се подаде брадясало лице с небрежно килнат върху чорлавите коси конусовиден шлем.
– Какво дириш... – подхвана с ръмжене стражникът, но се спря. В настъпващия здрач и поради обилния валеж му трябваха няколко секунди повече да разпознае човека пред себе си, когато обаче го стори, побърза учтиво да поздрави. – Добре дошъл, Конни Братко!
Изминалите пет години от последното му идване в Четвърта не се бяха отразили кой знае колко върху облика на общността. Сред хаотично разпилените постройки от двете страни на главния път се срещаха и доста по-високи от онези във външния периметър, ала сградите си приличаха по изчистеността на формите, осигуряваща лесната им защита. Гладките каменни стени, подсилените с метални ленти масивни дървени врати, закованите капаци на прозорците от долните етажи, а стеснени и преградени с метални прътове на по-горните нива - всичко това създаваше усещането за наличие на множество крепости в крепостта. И разбира се, варелите за съхраняване на дъждовна вода, които можеха да се забележат навсякъде – наредени върху покривите, прилепени към стените или увиснали от високи корнизи.
Само едно нещо беше се променило – плахият послушник, пристигнал тогава заедно с други като него, за да изтърпи едногодишното обучение при тукашния Мъдър, вече беше пълноправен член на Конното Братство – ментално свързани бойци, грижещи се за безопасността на жителите в Територията.
Дъждът постепенно намаля, преминавайки в кротък ръмеж.
Конникът излезе на широк площад, покрит с ромбовидни червени и сиви каменни плочи. На места сред тях като опразнени очни орбити зееха назъбени дупки, а в други участъци адски огън бе разтопил камъка, придавайки му уродливи форми, наподобяващи кели от лошо зараснали рани.
Когато след Анархичното Петвековие Мъдрите бяха поели контрола в общностите, прецениха, че ще е добре да не заличават изцяло разрушенията от Греховните конфликти. ”Нека останат следи, за да бъдат нашата памет”, казаха, ”Нека никога не забравяме ужасите на онова поголовно изтребление!”
Външният вид на постройката, която беше крайната му цел по нищо не загатваше, че в нея живее най-влиятелният човек в общността. Мъдрите бяха пословични със своята скромност и простичкият каменен куб, издигнат в единия ъгъл на площада сред китно островче от вечнозелена растителност напълно потвърждаваше това. Пред тесния вход не се забелязваха охранители и в стъкленото око на малкото незащитено прозорче весело проблясваше светлинка, ала конникът усети могъщата енергия, обвила като в пашкул мястото.
Скокна от коня и го потупа по лъскавата шия:
– Потрай, Звезден! Скоро ще се погрижим и за теб!
Ако паметта не му изневеряваше, в една от преките улички зад площада имаше питиепродавница със стаи за отсядане и малка стопанска пристройка, където щяха да подсушат и нахранят коня му.
Разговорът с Мъдрия обаче не търпеше отлагане, конникът трябваше да разбере защо е бил призован. Звезден покорно изпръхтя, оставайки на място, а мъжът се насочи към входа на ниската сграда.
В главата му се появи познатото тихо бръмчене, сякаш рояк мухи се завъртя там. Чувството съвсем не беше неприятно, а приличаше на гъделичкащо опипване с възглавничките на пръсти. Без съмнение Мъдрият вече знаеше кой се кани да прекрачи прага на обиталището му. Косъмчетата по откритите части на тялото на конника доловимо настръхнаха в мига, в който леката дървена врата се приплъзна встрани и един звънлив глас се промъкна откъм вътрешността на каменния куб.
– Влизай, братко Билиан, очаквах те!
Къс сумрачен коридор с варосани стени го изведе към единствената стая, обзаведена съвсем аскетично. Тесен дървен нар, покрит с груба вълнена завивка, опрян до стената, овална ниша с книги над него, до отвора на която закачена на пирон висеше маслена лампа, паянтова масичка под прозорчето на срещуположната стена с разпилени по нея късове груба хартия и мастилница със забучено в гърлото ѝ перо, и две трикраки столчета, върху едното от които беше приседнал Мъдрият Арион.
Билиан се приведе в поклон и постави свития си юмрук от лявата страна на гърдите:
– Призова ме, Мъдри, нека Светлината винаги озарява разума ти!
Косите на Арион бяха сършено бели, разделени на път по средата и свободно падащи по раменете над опърпаната му вълнена туника. Брадата, също бяла, се диплеше пред въжето, с което беше пристегнал дрехата върху мършавия си кръст. Очите му – сиви и малки, весело блеснаха над издължения и извит подобно на клюн нос, докато се надигаше с думите:
– Остави официалностите, синко, ами ела тук да те прегърна!
***
– И така – започна Арион след като сложи пред госта си панички със сушени плодове, козе сирене и глинена кана с преварена дъждовна вода. – От около месец получавам видения. Малко селище, според това, което ми се подава, скътано в долина в самата сърцевина на Изпепелените планини на запад…
– Но…
– Знам, изглежда невъзможно при оная вулканична активност… Търсачите ни преди десетилетие са описали три действащи Гърла по протежние на планинската верига, но от друга страна, мога да се доверя на вътрешния си взор!
– Кой се е свързал с теб? Мъдри от другите общности уловили ли са сигнали? – Билиан вече бе повярвал в истинността на думите, макар и учуден от факта, че някакъв живот е оцелял сред негостоприемните условия в планините при Западния Разлом. Все още обаче не схващаше с какво това е толкова важно за Територията. Защото Мъдрият не го бе призовал току-така.
– Изгаря те любопитство, нали – подсмихна се Арион, сякаш прочел въпросите в очите му. – Никой от другите Девет Мъдри не е приел образи от Скътаната долина, така я наричат жителите й, но знаеш, че това е напълно в реда на нещата. Макар да сме най-силните уловители сред членовете на Братството, нямаме власт над връзката с умове, които не са влезли в Кръга. Връзката с такива, хм, свободни умове, се установява по свои закони, все още неизвестни нам. Но това не е най-важното! Момчето, изпращащо ми образите, името му е Дерт, ми показа селището – не повече от петнадесет-двадесет колиби в тясна долина, затворена от гигантски черни зъбери като в свит юмрук. Препитават се с отглеждане на кози и зърнени култури върху парцели, вкопани и терасирани в основите на самите скали. И слушай сега – в единия край на долината блика извор, хитроумно уловен чрез система от дървени корита, от който черпят вода за питейни и напоителни нужди!
– Извор?! – Билиан хлъцна от почуда. – Извор?!
– Да, ученико, Извор, пробил си път през земните недра, вероятно столетия преди първите заселници да открият това безопасно кътче! Извор, незамърсен от гули!!!
– Мислиш, че вечно тлеещият огън в сърцевината на Изпепелените планини осигурява чистотата на тази вода? – Билиан още не можеше да осъзнае добре чутото.
– Нищо не мисля и нямам отговор на нито един от въпросите ти! Точно затова призовах любимия си ученик! Мина времето, в което сам аз бях търсач. Сега провождам други да дирят вместо мен. Отдъхни си тази нощ, а утре потегляш на запад! Искам да откриеш селището с незаразения Извор, може би в него се крие разковничето за унищожението на гулите…
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил