Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
„О, не тъжи, кога денят изгрей мъглив:
на залез често той става по-красив“
(из популярна класическа песен)
Всичко започна по времето, когато ми надянаха златна халка на безименния пръст и ме направиха безименен. И безгласен. Нямах още двайсет и пет, а ме чакаше сватба, жена ми вече с корем като диня, тъстът ме гледа подозрително, тъщата нещо натяква; нашите, нали си знаят стоката – мълчат си и си гледат надолу. През лятото бях завършил Университета в столицата и се бях прибрал в нашия малък северозападен градец, който сега ми се струваше забравен от Бога. С отчаянието на прогонения от рая се чудех къде да се спасявам от претенциите на всички около мене.
Една вечер тъщата ме прати да поръчам въглища, а преспите до кръста. Студ. Декември, рано се мръква. Треперя и даже си чувам горките зъби как тихичко потракват. И изведнъж гледам насреща си светла будка с новогодишна украса (тогава още не се празнуваше така масово Коледа). Краката сами ме понесоха натам, а топличкото вътре сякаш ми гушна сърцето. Докато се усетя, вече попълвах фишовете, които моите премръзнали пръсти бяха поели от ръцете на усмихнатата жена зад тезгяха… До “Топливо” така и не стигнах. Но ми се размина без скандал: една от комбинациите (фишът беше от тото 1) донесе десятка и спечелих 111 лева. Бяха доста пари за онова време – повече от заплатата на един все още недипломиран висшист, какъвто бях аз! Услади ми се и оттогава не пропускам нито седмица без фиш. И досега всяка вечер се отбивам в любимия си павилион на центъра, вече модерен букмейкърски пункт. Пред жена си, разбира се, отричам, че е всеки ден. И не ми тежи особено на съвестта – къде не отиват по два-три лева. Е, понякога и десет...
Вярно е, че оная първа голяма печалба си остана и последна, но поне па от време на време си връщам парите. Пък и въпросът не е само в парите – тая премълчавана религия на западния човек! Без надежда как се живее?! В началото си водех цели тетрадки със статистики и изчисления и само като ги погледнех, ми се стопляше сърцето. Прибирах се от работа, хапвах набързо и до полунощ сравнявах, пресмятах, предвиждах. После с тия тетрадки жена ми разпали печката, но сега, с компютъра, е по-лесно (и безопасно) – има си специални програми… Ама друго ми тежеше. Не бяха дорасли да оценят труда и интелекта, дето години наред влагам във всичко това... Нямаше признателност, нямаше!
Връщам се оная вечер вкъщи и още неразсъблечен се лепвам на компа и отварям програмата „Резултати на живо“. Отдясно ми е телевизорът, пускам го и него на спортния канал. Англия – Висша лига. Евъртън и Челси играят, засега според прогнозата ми. Идилия! Отзад камината ми грее гърба, от кухнята се носи приятен аромат на нещо печено, в хладилника имам биричка от предния ден… Забравям като нищо и цупортенето на шефа, и интригите на колегите в офиса, и свидливия банкомат, дето вместо пари ми пусна съобщение, че наличната сума е недостатъчна да ми изпълни искането…
Но хората не случайно са казали, че рай на Земята няма! Скоро жената излезе от кухнята и се разфуча с прахосмукачката. Вдигам си краката да не ѝ преча, а тя ми застава пред екрана и ми пъха маркуча в ръцете. Дъщерите щели да идват, а тя била още доникъде с готвенето. А за подаръци бил ли съм изобщо помислил? Е как?! Отвърнах ѝ невинно, че и на двете съм взел фишове от тотото, а тя така се разгорещи, че грабна маркуча от ръцете ми, притисна ме в ъгъла между компютъра и телевизора и дълго и напоително ми заобяснява какво мисли за мен, като при това се мъчеше да надвика бръмченето на прахосмукачката.
И тогава нечестивите довяха тъщата от долния етаж. Вместо да ми се притече на помощ срещу 100-килограмовата си дъщеря, тя се включи в дуета с поредица от реторични въпроси. Какво съм бил направил за семейството си за тия 25 години? Проиграл съм шанса да имаме къща, ами сме живеели в нейната; проиграл съм колата, та сме карали с децата колелета; проиграл съм апартаментите на дъщерите ни, та живеели в София на квартира; проиграл съм си живота; проиграл съм късмета на семейството си, проиграл съм и нейния живот, ега ти късмета, дъщеря ѝ точно на мен да налети!... В това време на вратата застанаха нашите две дъщери – хубави като капки според баба си. Но под изрусените кичури и очните линии на нито едната от тях не видях съчувствие. Обаче не мълниите в гримираните им очи ми изпепелиха сърцето, а голът, който Евертън вкара на Челсир и с това съсипа окончателно светлите ми предколедни надежди…
Половин час по-късно вървях сред неизринатите преспи по притъмнелите градски улици. В джоба ми се гонеха само левчетата, които бях приготвил за коледната баница, а ме бяха пратили да купя брикети за камината. В центъра опитах още веднъж да умилостивя оня банкомат, но той си остана все така непреклонен. Заобиколих по улиците и минах покрай няколкото познати букмейкърски пункта. Измежду коледната украса по витрините се виждаше как на малките масички вътре зъзнеха в якетата си слабовати мъже на различна възраст. Когато отблизо срещнех трескавите им очи, винаги ме пронизваше странното усещане, че надзъртам в огледало… Но сега ми изглеждаха далечни и чужди. Не разбрах кога съм излязъл от последната уличка на крайния квартал. Нещо забравено и все пак толкова познато сякаш ме блъскаше, заедно със зимната виелица, да вървя все на запад, където слънцето неотдавна бе потънало в преспите.
Вече не усещах краката си, нито различавах път сред искрящата еднообразна белота, знаех само, че не бива да спирам. Внезапно чух ситни тихи стъпки след себе си. Черно помиярче с издължени тъжни очички ме настигна и предано тръгна до мене. Не помня колко време сме вървели така под намръщеното небе, когато изведнъж кучето се затича стремително напред. Последвах го и тогава забелязах светлия павилион насреща, сякаш висящ сред снежната вихрушка, обагрена в червено от последните лъчи на залеза. Забързах трескаво напред, а светлото убежище сякаш също се забърза напред и нагоре. Затичах така, че замръзналите ми безчувствени крака се отлепиха от земята и мракът ме притисна от всички страни. С усилие се изтръгнах от прегръдката му и се вмъкнах в светлината на едва открехнатата врата на павилиончето някъде горе. Вътре ме посрещна забравената обстановка на тотопунктовете отпреди 25 години – с масивния тезгях за служителката и рафтовете около стените – за посетителите. И отново, както някога, онова забравено топличко ме прегърна и приласка. А една усмихната млада жена с чертите на Мадоната вече протягаше към мене снопче с фишове. Взех ги с премръзналите си пръсти и се насочих към единствената масичка. И там с изумление видях да седи жена ми, с тънковейното ѝ младо тяло от първите ни години, със срамежливата усмивка, която през последвалия семеен живот рядко разделяше възмутено слепените ѝ устни. Двете ни момиченца до нея, сега пет-шестгодишни, с радостно благоговение срещнаха очите ми и ми намигнаха съучастнически.
Но на средата на малката кръгла масичка ме очакваше най-голямата изненада: незабравимите ми някогашни тетрадки със сметките и прогнозите за мачовете, цели-целенички, сякаш ме заслепиха със златната светлина на Късмета, за който бях живял.
Играта беше свършила. Изгубеният рай, така и непостигнат цял живот, най-после ме чакаше в небето на залязващото слънце.
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил