Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Пред погледа се бе ширнала златиста мъгла, която от време на време се разделяше, за да открие някой пирамидален връх, изникващ от маранята като стълб на времето. Ездачите, яхнали хвъркатите си алаши, криволичеха край зъберите, потъвайки в бялата пропаст, за да се издигнат отново високо в небето, следвайки пътя на залязващото слънце.
Изведнъж гледката рязко се смени и вместо непрогледната мъгла се разкри ослепителен пейзаж от разпръснати зелени плата, върху които бяха накацали бели къщурки, приличащи на птичи гнезда. А долу в подножието се разстилаха сладководни блата, покрити с цветовете на водни лилии, проблясващи от тъмнозелени листа на водна леща и ароматни водни зюмбюли. Тези блата разделяха зелените хълмове, наподобявайки малки островчета. Всеки един от тях бе свързан помежду си с дървени мостове, изградени от естествените стъбла на царските дървета, чиито стволове, растейки хоризонтално, се преплитаха един в друг. Пъстрите им жълтеникави корони трепереха нежно от всеки порив на западния вятър и при съединяването си образуваха тунел.
Изумление се четеше в очите на Ездачите. Какво беше това убежище сред тази пустош?!
Пътят до Заветната равнина, към която летяха, не трябваше да показва признаци на живот. Това бе място, потънало в забрава от стотици години, но предстоеше да оживее скоро. Никой не знаеше причината за събуждането на Равнината, но новите учени, забелязвайки някаква последователност в този процес, възбудиха любопитство, което граничеше с истерия в Скалния дворец. А появата на пъстроцветна дъга по залез в деня на равноденствието беше като знамение. Ездачите бяха изпратени на разузнаване преди два пъти слънцето да се скрие зад хоризонта и уморените вече алаши едва загребваха въздушните струи с огромните си криле, преглъщайки избиващата пяна от устата си.
Изведнъж последният от хвъркатите алаши се наклони, показвайки нестабилност в маховете на крилата си, и усилието, с което го правеше, пролича при писъка, който издаде. Една стрела блестеше забита сред белите лъскави пера.
Ездачът на ранения алаша се провикна.
– Зера, трябва да се приземим незабавно.
Останалите ездачи започнаха да кръжат край него. Първият от ятото, Зера, образува символа на одобрението, докосвайки с дясната ръка мястото гърдите там, където биеше лудо сърцето му.
– Нан ще слезе с тебе! – извика той с парлива нотка в гласа си. Сребърните му коси се заплитаха от силното въздушно течение и влизаха разпилени в очите. Със строг поглед се взря в Ездача на ранения алаша и продума опитвайки се да надвика бурния западен вятър:
– Ние нямаме право да спираме, Илче. Нужно е да продължим, не остана много.
Младият Ездач кимна, разбирайки, че трябва да се отдели. Разделяйки се с братята си, усети как чувството на горчивина се приплъзва между устните. Докосна отривисто с дясната длан гърдите си, дръпна поводите на алаша и незабавно го насочи към долината на гнездящите. Възрастната ездачка помаха на останалите и го последва. Ятото образува първоначалната си форма с Главния ездач отпред и продължи полета си.
***
Илче и Нан се спуснаха над Блатата, търсейки място за кацане. Ездачите забелязаха, че на едно място листата на царските дървета бяха опадали и короните бяха изкривени и пречупени назад. Така се разкриваше целият мост и можеха да се приземят неканени.
Никой не бе пристъпвал в тази далечна, забравена земя дълги години. Хрониките разказваха за пустота и прах, който изпълва дробовете и изцежда последната капка въздух. А обитателите – гнездящите бяха толкова неуловими, че хората до скоро не вярваха в тяхното съществуване. От време на време през годините се разнасяше слух за появата на гнездящ, но и той изчезваше така, както се бе появил, оставайки във въображението на разказвачите като приказка за лека нощ. Преследвачите, тези поклонници на Старите владетели се бяха опитвали да хванат гнездящи, дебнейки ги край Пазарния път. Дали имаха успех? Старите бяха потайни и истината не можеше да се различи от лъжата в техния измамен свят.
И ето сега без никой да предполага тук, под мъглата съществуваше не прах и пустота, а обетована земя.
***
Двойката Ездачи не искаше да рискува да ги изплаши с ненадейната си поява и затова решиха да използват шанса си върху счупения мост.
Илче слезе от алаша и огледа крилото му. Струйка кръв се процеждаше през копринените пера.
– Малко ще те заболи, приятелю – обърна се към животното Илче и го помилва по дългата бяла грива, спускаща се по якия гръбнак. Кадифените тъмни очи на животното зарониха едри сълзи. Илче не се поколеба и рязко издърпа стрелата. Последва жален стон, напомнящ вълчи вой, преливащ в мъчително пръхтене. Ездачът изхвърли ядно сребърната стрела и погали успокояващо алаша си по топлата бяла муцуна. Животното докосна с влажния си нос челото на стопанина. Алашите бяха едри и силни, единствената им слабост се криеше в крилете, защото на земята бяха по-уязвими с фините си, иначе жилави крака. Лапите им завършваха с криви нокти, пригодени за захващане, но не и за препускане.
– Скоро няма да може да отлети.
Нан се бе приближила и оглеждаше раната. Извади торбичка със стрити на прах билки и започна да я почиства.
– Ще му трябват няколко часа.
– Нямаме толкова време – отвърна ѝ Илче и ядно отметна червеникавите си коси от челото. После се огледа наоколо и цялата гледка го порази с красотата си. Блатата излъчваха неописуем аромат, цветята сред тях се движеха, сякаш бяха живи, и като че ли му се причуваха звънчета от някъде.
– Не ти ли прави впечатление обстановката, Нан?
– И аз забелязах, че е много тихо – рече му тя, приключвайки с превръзката на раненото животно.
– Очаквам скоро изненади.
Само що бе изрекъл думите Илче и една стрела се заби в счупения клон до него, преминавайки на сантиметри от главата му. Друга профуча край Нан, одрасквайки ръката ѝ през тюркоазения ръкав на туниката. Жената отстъпи назад, същото направи и Илче.
***
От двете страни на дървесния тунел изникнаха хора с големи теменужени очи, с шарени шапки и коси. Тънките им изваяни тела, облечени в лазурно сини одежди, плавно пристъпваха по моста. Други се приземяваха, прибирайки шарени крила за гърба. Дългите им бели ръце бяха създадени сякаш и за прегръдка, и за отбрана. Бяха насочили стрели към новодошлите и въпреки страха, който излъчваха, нямаха намерение да свалят оръжията си.
– Моля ви, не стреляйте! – извика Нан. Бялата ѝ коса, вързана на опашка, се метна край шоколадовата кожа и се стече по рамото като ручей.
– Някой рани алаша и се принудихме да кацнем. Иначе не бихме ви обезпокоили.
Единият от стрелците с шарена шапка погледна животното с превързано крило, после погледна към неканените гости и промълви студено:
– Може и така да е, а може и да не е. Напоследък сме доста подозрителни, особено след случилото се. Виждате ли разрушения ни мост?
– Шпионирате ли, грабите ли, търсите ли нещо специално! – извика друг носител на шарена шапка. – И да знаете, че е напълно невъзможно някой да успее да ни открие! Трябва незабавно да напуснете или ще смятаме присъствието ви за незаконно.
– Което ще рече, че имат право да стрелят по-точно – обърна се Илче към Нан и внимателно докосна пояса си, където стърчеше дръжката на сребърен меч.
Гнездящите хора закимаха утвърдително, сякаш за да потвърдят думите му. Повечето бяха разперили разноцветните си криле и махаха с тях учестено, показвайки своята нервност и уплаха, висейки на сантиметри от земята.
– Ние сме Ездачи – обърна се Нан към тях с равномерен глас, – и сме се запътили към Заветната равнина. Нямаме нищо общо с разрушения ви мост. Някой стреля по нас и това е причината да се срещнем тук.
Гнездящите замълчаха.
– Какво знаете вие за Заветната равнина! Тя спи вече над сто години. Как ви е хрумнало изобщо да дойдете в тази забравена от всеки земя?
Гневните думи бяха на стар човек с жълто-синя коса и червени мустаци, ненадейно изникнал сякаш от нищото пред слисаните Ездачи. Лицето му бе прорязано с остри бръчки, които се очертаваха дълбоко, щом направеше някоя гримаса. Крилата висяха неподвижни от двете му страни като прекършени клони, а цветовете по тях бяха почти избледнели.
– Разбрахме, че Заветната равнина предстои да се събуди скоро, и се отправихме към Забравения запад по поръка на Новите владетели, за да бъдем първите, които ще наблюдават.
– Ха, това не може да е вярно! – отвърна старикът, почесвайки се по шареното теме. – Още е рано за събуждането ѝ.
– Дядо, на колко години си всъщност?
Въпросът бе зададен от млада жена с къси зелени коси, стърчащи в различни посоки, в които бяха забодени жълти пера. Над черния шал, с който бе омотано лицето ѝ, гледаха огромни теменужени очи. "Странно, къде са ѝ крилете?" запитаха се Ездачите.
Старият човек я погледна, почеса се и отвърна:
– На сто шестдесет и девет, скоро ще стана на сто и седемдесет и… Боже! Наистина ще се събуди!
Изумлението му се предаде сред множеството. Всички мигом свалиха лъковете си и прибраха стрелите в колчаните. "Време е!" зашепнаха помежду си. Старецът изпъна рамене и тромаво тръсна крилете си, за да се издигне тежко над всички. От устата му излезе тъжен вопъл. После кацна отново на земята и кимна на пърхащите хора. Всеки мина край него, докосвайки нежно ръцете му. После един по един полетяха наоколо и изчезнаха така, както се бяха появили. Ездачите безмълвно проследиха странното действие.
При тях останаха само старецът и младото момиче с жълтите пера.
– Аз съм Койна – представи се тя. – А дядо ми е роден в деня, часа и годината на заспиването на Заветната равнина и според времевото изместване тя трябва да се събуди точно след сто и седемдесет години. А това ще стане съвсем скоро, нали, дядо?
Старецът кимна и изпъшка.
– Значи затова Преследвачите се въртят наоколо… Ах, как можах да забравя… От годините ще да е.
Старият човек се подпря немощно на ръката на внучката си.
– Преследвачите?! – извика Нан.
– Жалките патрули на Старите владетели! Единственото, което умеят най-добре, е да шпионират и да крадат – изсумтя Илче и сви устни.
– Дълго време пазехме в тайна вероятността Заветната равнина да се събуди, но сега Старите владетели, благодарение на алчните си стремежи, ще доведат живота на всички до упадъка, от който се боим толкова много.
Ездачът трепереше от гняв и се взираше гневно към ясното небе. Къде остана мъглата?
– Безсмислено е да се ядосваме, Илче – опита се да го успокои Нан, виждайки как капчици пот се стичат по лицето му. – Нека да помислим как ще настигнем ятото.
– По-добре не мислете за това, а как да се скрием бързо, вашите братя сигурно са попаднали вече в капан – каза им Койна, оглеждайки се боязливо.
Илче и сам се бе досетил за тази възможност, но сякаш не бързаше. Нан трепна и посегна към поводите на своя алаш.
– Трябва да ги предупредим – каза тя, – преди да е станало късно!
– А може би има причина да сте тук при нас, точно в този момент от времето...
Думите на старика спряха действията на Ездачите, решили да последват братята, и Койна се видя принудена да остане до дядо си.
– Какво имаш в предвид, старче? – Илче се почувства заинтригуван не толкова от въпроса, а от интонацията, с която бе зададен, нетърпяща възражение и с някаква болезнена загадъчност, кръжаща наоколо. Като по заповед сякаш Ездачите пуснаха поводите на алашите и застанаха лице в лице срещу стареца.
– Май не започнахме добре. Чували сте за нас като за гнездящите хора от Забравения запад, но истината е, че ние сме Пазителите – старецът настоятелно улови погледа на Илче.
Нан настръхна при думите му.
– Пазители на кое? – попита го Нан.
– Ние сме Пазителите на Заветната равнина и дядо е нейният Инде – отвърна нервно вместо дядо си Койна и птичите пера щръкнаха.
– Инде ли?
Ездачите гледаха с недоумение. Старецът въздъхна, усетил приближаването на сетния час.
– Означава предел – прошепна той. – Край. Всеки път, когато Тя заспива, се ражда дете, което е обречено да бъде неин Инде. И когато Инде достигне възрастта на събуждането, трябва да отиде при нея и да поеме по пътя на провидението, за да може да изпрати на хората жива вода. И така до следващото заспиване. Ние ще напуснем мястото, на което живеем, за да открием ново, на което да съхраним съществуването и добруването на това дете, докато порасне, докато стигне своя предел и последва предначертания си път.
– А сега Преследвачите искат да намерят Инде и да го унищожат преди да е настанало неговото време.
Нан усети някаква предопределеност, но не знаеше каква. Погледна младия си другар и потръпна. Срещна погледа му. Имаше същите теменужени очи! Значи така. С него е свързано всичко това. Спомни си спонтанното му избиране за групата ездачи, шушукането на новите учени около скалната писта. Пазител, сякаш шепнеха те. И онзи поглед на Зера преди потеглянето, в който се четеше… обреченост.
– И така ще спрат събуждането, а с него и живата вода няма да бъде достъпна за съществата, за нас и всичко, което диша и обитава тази планета.
Нан чу гневните думи на Илче като в полусън. Стресна се от немощен вик.
– Койна!
Думите на стареца прозвучаха като болезнен стон. Треперещото му тяло се разтърси за миг и олюлявайки се приседна на средата на моста. Койна притича до него и ласкаво го прегърна.
– Спомних си, точно днес е денят, днес навършвам сто и седемдесет години!
– Знам, дядо, цял ден отлагах да ти припомня, прости ми.
– Не можеш да ме задържиш вечно при себе си, малката ми.
Старецът хвана ръката ѝ и подсуши сълзите, които капеха от големите ѝ очи.
В този миг от небето се чуха писъци и изневиделица в топлите води на Блатото с трясък се стовариха алаша с Ездач. Водата забуча и след миг всичко стихна.
Илче без да се замисли свали мъхесто сивия си жакет и скочи през моста, плувайки сред зеленикавото блато към потъващия ездач, омотавайки се в корени на водна леща. Беше Зера. Хвана го под мишците, дърпайки го към брега. В основата на хълма имаше малка ивица земя и Илче завлече изнемощелия си другар на нея.
– Свършени сме, Илче. Попаднахме в засадата на биковете. Никой не оцеля.
Илче стисна зъби и прошепна:
– Причаквали са ви. Преследвачите. Разбрах какво искат, Зера – да ни отнемат водата, поне за следващите сто и седемдесет години. Но сега знам какво трябва да направя.
– Няма време за помощ – Зера погледна към Илче и потърси очите му.
Изпитваше неописуема болка.
– Радвам се, че си на сигурно място – промълви той с усилие. – По-важен си, отколкото предполагаш, Илче! – ездачът говореше несвързано.
Младият мъж се сепна. Какво, по дяволите, му говореше Зера!
И тогава чу гръмотевичен тътен. Не бе тътен това, по-скоро звук от предупреждение за нападение. Преследвачите идваха, яхнали крилатите си черни бикове. Бяха толкова многобройни, че покривайки небето създаваха илюзията, че залезът предстои.
Тогава ги видя – пъстроцветното сияние на крилата им отразяваше слънчевата светлина. Гнездящите се изправяха в последната си битка! "Имаме време", помисли си Илче и погледна Зера. Беше издъхнал, с поглед, взрян нагоре. Затвори очите му, стисна със зъби и се покатери към хълма. Докато стигне до алаша си и Нан, от небето бяха започнали да се сипят стрели. Видя как Койна завлече дядо си към един от хълмовете. Проследи я и тичешком се забърза след нея. Настигна я преди да изчезне сред храстите на хълма.
– Чакай! Мисля, че трябва да отведем дядо ти при Равнината.
Койна застана пред дядо си в отбранителна позиция.
– Няма да излагам на смърт дядо в последните му дни на земята. Той заслужава по-добър край.
Койна избягваше погледа на Ездача. Не искаше да я вижда уплашена, а сега и ужасена.
– Ти каза това. Край. Такъв ли ще е той, ако остави хората жадни, след сто и седемдесет години. Дядо ти няма нужда вече от твоята закрила. Койна, ти си бъдещето, не го проваляй.
Илче се опитваше да убеди момичето, но напразно.
Тогава старият човек се опита да я отмести и да застане до Ездача. Койна упорито се съпротивляваше. В стремежа си да я успокои, Илче я хвана за ръката, но от рязкото ѝ отдръпване черният шал се разтвори. В този миг лицето на Койна се откри – цялото на червени петна от изгаряне, само теменужените ѝ очи блестяха, плувнали в сълзи.
– Това ли искаше да видиш през цялото време! – извика разплакана тя и развърза наметката си. Тогава Илче видя отрязаните ѝ криле и прехапа устни. – Когато ме заловиха миналата пролет и не успяха да изтръгнат информацията за съществуването на Инде, ми оставиха спомен преди да избягам от Черните обори. Приятелите ми не успяха. Това е цената да запазя дядо си от тях!
И сочейки нагоре отново забради лицето си.
– Не съм искал да ти навредя – Илче я гледаше право в насълзените очи. – Искам да ти помогна.
Сърцето го заболя от мъка. Смело момиче. Нещо го жегна като с нагорещено желязо и силна топлина се разля във вените му.
Младата жена изведнъж се отпусна, свеждайки глава, сякаш бе свалила тежък товар от плещите си.
Старецът целуна внучка си по челото.
– Аз съм Инде, детето ми, и трябва да изпълня задължението си. Преди залез.
Койна се разплака и прегърна дядо си. Не можеше да спре събитията.
– Вземи ме със себе си, Ездачо! – сякаш не молеше, а настояваше тя.
Илче кимна и тримата се отправиха към разрушения мост. Там ги чакаше Нан, държейки двата алаша за юздите. Животните пръхтяха нетърпеливо, размахвайки огромните си бели криле.
– Ще издържи ли? – попита я Илче, кимайки към раненото животно.
– Трябва! – отвърна Нан и скочи върху хвъркатия си алаша. Бе наблюдавала сцената край хълма с лека усмивка, запърхала върху пресъхналите устни. После грабна стария човек за ръкава и го метна зад себе си.
– Дръж се, Инде! – извика тя и полетя нагоре, избягвайки стрелите и летящите черни бикове.
След миг и Илче възседна своя алаша, усещайки ръцете на Койна около кръста си. После сръга хвъркатото животно в ребрата и с усилие постепенно се издигнаха към небето.
С маховете на черните си крила биковете създаваха силен вятър, който повличаше Ездачите във вихрушка. Свистене на сребърни стрели се носеше из въздуха. В този миг гнездящите направиха защитен кордон и двойката Ездачи премина, оставяйки след себе си надеждата, че повечето от тях ще оцелеят. Теменужените им очи го изпращаха с надежда. Сякаш са ме чакали!
– Ще ни преследват дълго – извика на глас Илче и се наведе над бялото ухо на алаша, – трябва да издържиш, приятелю!
***
Когато пристигнаха, събитията се развиха мълниеносно. Заветната равнина представляваше пустинна земя, напукана от жажда като сбръчкана кожа на столетник. В средата ѝ се открояваше тъмно петно, което проблясваше от време на време, пречупвайки слънчевите лъчи. Хвъркатите алаши се приземиха до тъмното петно, което се оказа всъщност бездънен кладенец.
Изведнъж старият човек придоби свежи сили и без да чака скочи от гърба на животното. Нан успя само да извика в изненадата си.
– Чакай!
Но той погледна към спътниците си и в миг се покатери на ръба на кладенеца. Стъпваше като младо момче в разцвета на силите си. Започна да обикаля по ръба балансирайки, а около него се носеше странна мелодия. Инде пееше:
„Ти си в сърцето ми, ти си в ума ми, ти си в душата ранима
и ожаднял ще поема натам, дето в дълбокото има
век подир век като пристан незван малка надежда без име…”
Преди да скочи се извърна към слисаната Койна, недоумяваща и разплакана.
– Измий лицето си! – извика ѝ той и погледна към дъното на дълбокия кладенец. После изведнъж разтвори сивите криле и полетя, оставяйки след себе си ехото от заветните думи: „ Инде идвааа!”
Койна свали черния шал и остави вятъра да брули свободно лицето ѝ. Зарея поглед към прашния хоризонт, където слънцето целуваше за пореден път западната земя преди да потъне в нощта. Грозните белези напомняха сякаш участта на тези, които се жертват за оцеляването на семейството, на любимия, на живота.
В ушите ѝ кънтяха последните думи на стария човек.
Погледна към кладенеца и с изненада откри, че водата в него вече прелива и бързо попива в напуканата от жажда земя наоколо. Наведе се и грабна с шепи от нея, измивайки лицето си с хладната течност. В миг червените петна се свиха бързо, докато накрая съвсем изчезнаха. Всички ахнаха. Нан помилва свежото лице на момичето. Илче усети парене в очите. Хвана ръцете ѝ и ги целуна.
– Всичко си струваше – каза ѝ той.
После без да се колебае грабна в манерката си вода, за да измие раната на алаша. И тя светкавично заздравя. Алашите дълго пиха и силите им се възвърнаха. Усети свеж полъх край себе си и тогава я видя – Койна, разперила пъстроцветните си криле като нежна дъга по залез. "Знамение!" усмихна се той.
Изведнъж земята се разтресе. Започнаха да отстъпват все по-назад и по- назад. Тогава водата избликна като гейзер и започна да образува водовъртеж, от който извираше все повече и повече вода. Възседнаха алашите и полетяха в мига, в който разбеснялата се пяна не докосна острите им нокти, за да видят как мястото на Заветната равнина се изпълва с толкова вода, че сега долу имаше не равнина, а езеро. Заветното езеро се появи отново след жадните сто и седемдесет години. Преследвачите се пръснаха на север с писъци и небето светна. Време беше да се връщат, за да разкажат на Новите владетели добрите вести. Имаше вода за хората и всички живи същества. Жива вода.
***
Няколко месеца по-късно мястото, където живееха гнездящите, изглеждаше пусто. Блатата бяха пресъхнали и царските дървета лежаха изкоренени край пожълтелите хълмове. Преследвачите се бяха постарали да унищожат селото на Пазителите и мученето на летящите бикове огласяше небето наоколо. Не намериха нито един оцелял, дори спомен от съществуването му.
А някъде още по на запад, преминавайки през гъста на талази мъгла, където човешки крак не стъпва и птица не прелита, там, където Заветното езеро плиска вълните си в наскоро появилите се тревисти хълмове, сред ароматите на блатни цветя млада жена с теменужени очи и жълти пера в косите галеше нежно корема си през светлата дреха, седнала в тревата, зареяла поглед в ясното синьо небе. Залезът целуваше белите облаци и превръщаше небето в пожар. Погледът ѝ премрежено се местеше от младите фиданки на царските дървета, преплитащи крехките си стволове един в друг към прелитащите бледи създания с шарени крила, довършващи къщите по хълмовете наоколо.
Нещо закри слънцето и тъмна сянка се спусна надолу. Хвъркат алаша кацна на поляната, създавайки приятен бриз с маховете на силните си криле. От него слезе млад червенокос мъж, прекоси пътеката край къщата-гнездо и приседна на меката трева до младата жена, обгръщайки я топло през раменете и пъстрите крила, свити зад гърба ѝ.
– Добре дошъл, Ездачо – нежно му каза тя и отметна червен кичур от челото му.
– Вече съм Пазител, мила – отвърна ѝ той, – на теб и на следващия Инде. Сега знаеше. Пазителите знаеха, че Инде идва, за да понесе на раменете си търпението и да утоли жаждата на тези, които вярват, че надежда има.
– Скоро ще се роди и Заветното езеро ще изчезне – промълви младата жена, докосвайки отново корема си.
– Затова ще го пазим, а после и тези след нас, и така до края…
– Той няма да помни водата – въздъхна младата жена.
Какво е да живееш с тази участ? Нещо задращи в гърлото му. Смелост, драги – сякаш прошепна вятърът. Инде преглътна. Трябваше да опази тайната до сетния си час. Когато се канеше да отлети от Двореца, завари Нан да го чака на скалната писта, стиснала устни, със сълзи на очи. Тя знаеше, че съдбата на Илче е там, където е оставил сърцето си. Никога нямаше да им разкаже къде е отишъл, съществуването му щеше да остане спомен, който да избледнее, докато всички забравят, докато не дойде моментът Ездачите пак да тръгнат към Забравения запад. Епохите се сменят, но историята винаги се повтаря.
– За това ще има нас, мила. Ние сме споменът, и настоящето.
В гласът на младия мъж се усещаше онази загадъчност, която ѝ напомняше на един скъп за нея човек.
Койна се усмихна. Илче също. Теменужените им погледи се сляха. После Ездачът присви очи, погледна нагоре към прелитащия през мъглата бик, отправил се на запад и се изправи. Затъкна меча в ножницата, възседна хвъркатия си алаша и се понесе смело след Преследвачите, за да брани това, което съдбата най-неочаквано му донесе – семейството.
---
бележки:
*инде – на друго място, старобълг. дума
***
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил