Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
,,Текстът, който се е пренесъл от мислите ми в съзнанието на сестра ми и тя е записала. Надявам се да разберете какво имам в предвид:
Аз бях ангел. Да, ангел. Същество на светлината, което се учи да помага на хората и да върши добро. Но... аз някак не си падах по тези неща. Аз обичах да се забавлявам, да се вихря, да изливам себе си и всичко това върху чуждите гърбове. Обичах да гледам чуждото страдание, да убивам. Обичах да съм... както хората го наричат зъл. Обичах да съм нещо, за което никой не подозираше, че съм. До един момент, когато...
Е... проблемът е, че не беше само един момент, а много, стотици, хиляди пъти. За какво става дума ли? Ами за безкрайните пъти, когато ангелската ми сестра Деметра ме е хващала в изневяра на Божиите закони. Деметра беше в моята пълна противоположност и това беше нещото, което ни свързваше. Допълвахме се взаимно и любовта ни един към друг беше... неописуема, страхотна, някои дори говореха за нея със страхопочитание. Но да се върнем към прегрешенията ми, тъй любимите ми прегрешения. Когато крадях прасковите от градините на простосмъртните, карах син да убива баща си за пари, дори веднъж дадох способността на лечител да превръща скъпите си предмети и лекарства в магически. Но Деметра никога не ме бе издавала пред Бога. Винаги заравяше видяното в задънените гори и безкрайните океани на съзнанието си. Още нещо, заради което аз обичах сестра си. Моята любима, която ме накара не по-късно да се стресна и да спра да върша злините си...
Тъкмо се връщах от поредната пакост, когато тя ме спря в Градините на Злото от Забравния Запад – така наричахме райските градини, всъщност няма определена причина. Деметра хвана лицето ми в шепи, надигна се на малките си пръстчета на стъпалата, обути в бели сандали, обсипани с диаманти и впи устните си в моите в тежка целувка. Аз отвърнах жадно на нея, но бързо се отдръпнах от нея.
- Какво става, скъпа ми сестро, любов моя, ангел мой? – попитах я, вперил влюбения си поглед в нейните очи с морскосин цвят, в които ако се вгледаш, можеш да дочуеш морските вълни и да усетиш бриза.
- Опасявам се, скъпи ми братко, любов моя, ангел мой, че... – думите не можаха да излязат от устата ѝ. Тя се страхуваше да ги произнесе, не искаше да ме нарани и аз знаех това. Познавах я, откакто Божията ръка ни беше създала от светлината.
Придърпах кичур от златистата ѝ коса, прибрана зад ушите, и започнах да го въртя около пръста си. Вгледах се в червените ѝ устни, които тя прехапа, стисна силно, после ги освободи и ги облиза. Издишах тежко и я дарих с бърза, но много, много страстна целувка.
- Говори, любов, слушам те. Не се плаши. Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен. Ти си моята избрана, моята сродна душа. Моето друго аз. Ние сме едно. Обичам те. Не се плаши! – Думите ми излизаха с много истина. Обичах да споменавам това, което ни свързваше. Аз я обичах! Обичах я! Спуснах ръцете си и ги поставих на раменете ѝ, които бяха голи, защото тя носеше копринена, искрящобяла рокля с тънки презрамки.
- Трудно ми е, Майкъл. Думите са толкова гнусни и отвращаващи. Не мога да ги произнеса, любов моя. Проникни в съзнанието ми и разбери сам. Само когато си помисля за това, което разбрах, ти ще се вмъкнеш в мислите ми и ще го осъзнаеш. Направи го, любов. Обичам те! Обичам те с цялото си ангелско сърце. Направи го!
Не се опасявах какво имаше да ми каже. Не че бях безстрашен или нещо такова, но просто не можех да очаквам нещо страшно и покъртително да излезе от прекрасните устни на сестра ми. С нейния прекрасен, напевен ангелски глас. Ах, как копнеех да го чуя отново!
- Пей ми, любов! – казах и докоснах върховете на пръстите си до слепоочията ѝ.
Деметра започна да пее за смърт и разруха, а аз вече прекосявах портата на спомените ѝ, а това, което открих отвъд тях, това, което покриваше всичко в съзнанието ѝ, ме ужаси и аз не можах да кажа и дума, когато се отдръпнах от нея, излизайки от мислите ѝ.
Тя завърши песента си с пронизителен писък на страх и ужас, а аз стоях срещу нея с разширени от почуда устни.
- Оо, любов моя, ужасяващо е! Не исках да ти го казвам, защото знаех, че ще се изплашиш и не ще помръднеш повече, но... исках да го разбереш от мен, ангел мой, отколкото от някого другиго, или когато часът на екзекуцията ти настъпи. А и исках да споделя сетната си целувка с теб. Да те целувам до края на съществуването ти. Да те милвам, да те галя, да докосвам всеки сантиметър от оформеното ти мускулесто тяло...
Деметра продължаваше да произнася красивите думи с красивия си глас, а аз осъзнах, че правя това, което тя споменаваше и също правеше. Бяхме в прегръдките си, вплетени с ръце, устни, съзнания... Обединявахме душите си за сетен път. Това щеше да е последният път, когато щяхме да се любим. Това щеше да е последният път, когато...
- Оо, Майкъл!
- Оо, Деметра!
- Обичам те, скъпи ми братко, любов моя, ангел мой, ще те обичам до края на съществуването си. Когато душата ми се пръсне на милиони парчета, които да образуват новите граници на Градината на Злото от Забравения Запад. Позволи ми да те освободя. Позволи ми да сложа край на съществуването ти, тук. В прегръдките ми, преди да са те отвели към екзекуцията ти за злините, които извърши, за пакостите и убийствата ти. Позволи ми! Позволи ми!
- Позволявам ти! Позволявам ти! Оо, Деметра! Позволявам ти! Освободи ме!! Пусни ме да си ида, Деметра!!! Пусни ме да си ида!!! Обичам те!!!!! ...‘‘
***
,,Следващият текст попадна в съзнанието на Красивата Непозната. Мисля, че и той е бил записан.
Деметра, сестра ми, моята любов, сродната ми душа, моят ангел, ме освободи от ангелското ми съществуване и аз се озовах пред портите на Градините на Злото от Забравения Запад и осъзнах накъде трябва да тръгна. Към Изгнанието на Забравения Запад. В това място се събираха всички паднали ангели, чийто край е бил сложен. Тези паднали ангели се наричаха Катропи. Същества с идеали като моите. Те обичаха да вършат това, заради което бях изгонен аз. Да осакатяват, да тероризират и убиват. Те бяха всичко, което аз мечтаех да бъда. Може би щях да се почувствам сред свои? Може би щях да се превърна в пълноценен Катроп, който най-сетне върши това, което му е било казано и не крие повече тайни? Може би, а може би щях да се променя?...
Мислите и въпросите се преплитаха в главата ми по пътя ми надолу от Градините на Злото от Забравения Запад към Разрушените Земи, Изгнанието на Забравения Запад. Пътят бяха хиляди, безброй стълби, изковани грубо в скалата на високия връх.
След изморително дългия път надолу се озовах в Разрушените Земи, Изгнанието на Забравения Запад. Всичко тънеше в разруха и огън. Съществата, които живееха тук, оцеляваха по законите на джунглата. Изяж или бъди изяден. Интересно място за Катроп като мен.
Стъпих върху черния пясък, който на не повече от няколко крачки пред мен, започна да се извива и надига със спираловидни движения, а сетне се превърна в човешка фигура. Лъхна ме студен вятър, от който потръпнах и косъмчетата по врата ми настръхнаха. За първи път от цялото ми съществуване, откакто бях създаден от светлината чрез Божията ръка, усетих страх и немощ. Не знаех какво ме очаква в тези земи. Не познавах никого и... нищо. Очаквах да бъда разкъсан на мига, но уви...
Черните прашинки на пясъка се спуснаха, сякаш изсипани от торба по формите на пищната жена, която стоеше пред очите ми. Огледах я цялата от главата до петите и усетих как панталоните ми в мигом отесняха. Първото същество, което срещнах в Разрушените Земи, Изгнанието на Забравения Запад, ме накара да се разгоня като котка в оплодителен период. Изчервих се, но не успях да сваля поглед от тялото ѝ.
Тя притежаваше всичко, от което една жена се нуждаеше. Големи, но стегнати гърди, оформени и завладяащи сърцето на всеки мъж, крака и прекрасен плосък корем. Косата ѝ беше кадифено черна и се преплиташе с прозрачната сива рокля, която покриваше тялото ѝ. Лицето ѝ беше като на богиня. Високи скули, пухкави устни и очи с дълги мигли. Погледът ми все още оставаше върху прелестната непозната. Гледах я в продължение на... векове, хилядолетия? Или бяха минали само няколко секунди?
- Какво си ме зяпнал, Катропе?! – процеди тя през зъби. – Мразя! Мразя да ме оглеждат сякаш съм предмет, разкарай си погледа от мен и ме последвай. Трябва да те въведа в правилата на Разрушените Земи, Изгнанието на Забравения Запад. Чуваш ли ме, перверзнико?!
Перверзнико? Защо ме нарече така? Защо...? За миг оместих погледа си и успях да видя, че съм поставил ръка върху чатала си. Какво се опитвах да сторя?
- Аз... агх! Из... Гръхх!
Не можех да накарам никоя смислена дума да излезе от устата ми и просто се взирах в новопоявилата се. Ах, тези устни, млечнобял врат, стегнати гърди, оформени бедра! Ах, ах, ах!
Не можех да се сдържам повече и просто положих ръка върху бузата ѝ и впих изсъхналите си устни в нейните. Целувах я жадно и я притисках в прегръдките си. Плъзнах ръка и заграбих косата ѝ в юмрук, а другата положих върху кръста ѝ. Но...
Тя ме избута назад и докато се чудех в какво съм се забъркал, тя ми зашлеви шамар. Шамар? Никога не бях зашлевяван. Никога! Дори не знаех какво означаваше тази дума. Но болеше! Адски много болеше! Не само физически, а и духовно. Аз се влюбих в Красивата Непозната, а тя ме отблъсна.
Парливи сълзи започнаха да се стичат по страните ми и аз положих ръце върху очите си. Почуствах истинско унижение, но нараняването от непознатата беше по-болезнено. По-... по-...
Свих се предпазнически, отстъпих няколко крачки от нея и седнах на стълбата, по която бях дошъл.
Не чувствах нищо освен... освен... Нямах думите... просто нямах думите... Ала... Не знам... Може би чувствах омраза? Но нали се бях влюбил? Как можех да чувствам едновременно любов и омраза към някого? Защо я мразех? Защо?
Изхлипах, непосилен да сдържам повече тъгата си, а главата ми започна да пулсира. Да пулсира! Имах усещането, че всеки момент тя ще се пръсне по шевовете и ще излее всички мои мисли...
И сякаш някой чул какво се случва в съзнанието ми, превръна тъгата ми в агресия. Чиста и неподправена агресия! Агресия!
Изправих се рязко, а сълзите ми се разлетяха навсякъде, побърквах се!
- И мислиш, че можеш ей така да ме отхвърлиш, а?! Ти, Красивата Непозната! Красивата Непозната, която обикнах от първия момент, в който я зърнах? Мислиш си, че можеш да се държиш с мъжете, както ти скимне?! Да се отнасяш с тях сякаш са... сякаш са едно нищо!?! Какво си мислиш изобщо?! Не... всъщност не ме интересува какво си мислиш! Защото... защото... Мразя те! Да... точно така! Мразя те! Мразя всеки един сантиметър от теб! Голите ти стъпала, които сякаш не докосват пясъка!? Бедрата, които отблъскват мъждивата светлина на затуленото в облаци слънце и тънат в мистериозна сянка?! Коремът ти с малките косъмчета, наелектризирани от помръдващата се рокля?! Гърдите ти?! Големите ти гърди, които усетих до своите, когато те целунах?! Оо, а устните?! Оо, тези устни!! Не мога да избия спомена от мекото усещане на влажните ти устни по моите – изсъхнали!! Мразя те, прекрасна непозната!! Мразя те! С цялото си Катропско сърце, мразя те!!
- Оо, Катропе... Не знаех, че мислиш по този начин! Не знаех, че изпитваш подобни емоции към мен! Оо, Катропе! Мислех, че си поредният перверзник, дръзнал да изнасили първата красавица, която срещне! Мислех, че си поредният загорял тъпанар, който ще разкъса дрехите ми и няма да ме остави, докато... Докато...
Очите на красавицата се насълзиха и тя изхлипа от ридание, а аз мигновено съжалих, че ѝ наговорих онези думи! Съжалих, че нараних своята любима. Моята... Отново се приближих до нея и я награбих в прегръдките си, продължавайки прексънатата целувка отпреди малко. Целувах я, галех я, обичах я! Сливах душата си с нея! Превръщах моята Катропска същност в хибрид с нейната... нейната... Няма значение какво е тя, защото я мразех! Вече знаех защо я мразех! Защото думата омраза означаваше любов в Разрушените земи, Изкуплението на Забранения Запад! Омраза означаваше любов!!!
- Оо, красива непозната, моя сродна душа, омраза моя! Мразя те! Мразя те с цялата си душа, която сега обединявам с теб! Мразя те! Мразя те!! Хиляди пъти, мразя те!!!‘‘
***
,,Последният текст е запомнен като Войната на Забравения Запад. Той не е записан никъде, защото... Е по-добре разберете сами защо.
Красивата Непозната, която се казвала Гейбриъл, която също така била демон от второ равнище – почти дявол – и аз Майкъл, падналият ангел, Катропът, се изкачвахме към Замразените води от Забравения Запад. Земя, както подсказваше името, изцяло изградена от лед. Лед, който покриваше целия Световен Океан, който пък от своя страна се разпростираше навсякъде между Градините на Злото от Забравения Запад и Разрушените Земи, Изгнанието на Забравения Запад. Други наричаха Замразените води от Забравения Запад, както Световния Океан от Забравния Запад, така и Средните Земи от Забравения Запад.
Гейбриъл, която беше възприела демоническата си форма чрез черния пясък, каряйки лицето ѝ да почервенее и да изкриви формите си в изродска муцуна, водеше след себе си орди от милярди демони, дяволи, свръхестествени същества и Катропи. Аз стоях редом до нея и вървях с бодра крачка.
Ледът под краката ни нямаше как да се пропука дори и малко, защото беше образуван от началото на Света и все още продължаваше да се изгражда.
Ордата пристъпваше с оглушителни звуци на животни, птици, чудовища. Навсякъде се разнасяха разнородни, но винаги отвратителни миризми. Все пак бяхме Армията от Разрушените Земи, Изкуплението на Забравения Запад или Ада!
Изведнъж всички замлъкнаха и се приковаха в синхрон на едно място, колкото и да беше трудно орда да се спре едновременно.
Небето се разкъса от ослепителна светлина и се разтвори като гигантските Божии шепи, създаващи нови ангели. И точно това стана. Легиони от безброй ангели се спуснаха, понасяйки след себе си белотата на тяхното изящество. Бяха облекли златните брони, които някога и аз бях носил. Използваха белите си птичи ангелски криле, за да се приземят благополучно под изупречен строй. Всеки един ангел заемаше отреденото си място и не помръдваше дори и на милиметър.
Изродите на Ада, от които и аз, се принижихме, закривайки очи от светлината, но миг по-късно вече протестирахме с гърлените си отвратителни звуци. Гейбриъл измъкна кинжалите си, които беше закачила на гърба си, завъртя ги и стисна здраво дръжките им. А аз, който бях свикнал да върша зло, сега се смущавах да държа дългата катана, но само засилих хватката си и зачаках началото на края.
Миг преди небето да се затвори и светлината да изчезне, от там се спусна най-висшият ангел. Тя държеше в ръцете си изящно изкована сабя, увита с бели ленти около цялата ѝ броня, изградена от камъка лапис лазули, наподобяващ цвета на очите ѝ. Златистата ѝ коса се спускаше по гърба ѝ, изплетена в солидна плитка.
Кралицата на Ангелите се спусна по-ниско до легионите си и сега на притъпената светлина тя излъчваше своето превъзходство само с начина, по който държеше изправен гърба си и наблюдаваше цялата орда на Ада с безизразен поглед.
- Аз, Кралицата на Ангелите, Жрецът от Храма-Божии, Най-Висшестоящит и Най-Почтаният от Господ Ангел, се изправям пред вас под името Деметра, за да започна дългоочакваната Война на Забравения Запад между Градините на Злото от Забравения Запад и Разрушените Земи, Изкуплението на Забравения Запад. Съгласна ли си да дам началото на най-великата война от самото Сътворение, о Демонична Принцесо, Дъще на Луцифър? О, Велика Гейбриъл, съгласна ли си да дам началото?
Гласът на Деметра изпя думите и само след вика на Гейбриъл...:
- Атака! Хвърлете се върху тези низши създания! Унищожете ги!
... Войната на Забравения Запад най-сетне започна. Битката между двата свята. Битката между моите две същности. Битката между предишния и сегашния ми живот. Битката между моите две любови. Битката между Ангела Деметра и Демона Гейбриъл.
Чудовищната Орда се спусна напред срещу Ангелския Легион и мелето настана. Хвърчаха кръв, предсмъртни викове, глави, нейде и смях! Може би истеричен, но смях.
Но схватката, която интересуваше мен, беше между Деметра и Гейбриъл. Призовах Катропските си, Гарванови криле и се издигнах, за да мога да наблюдавам случващото се от по-добър ъгъл. Естествено имаше ангели, които излитаха и препречваха изгледа ми, но аз бързо се справях с тях и веднага насочвах погледа си обратно към двете жени.
- ... начинът, по който ме гледа... – изруга цветисто Гейбриъл към Деметра, които водеха спор, докато замахваха с остриетата си и танцуваха неповторимо красив танц, нанасяйки тежки рани на противницата си. – Той ме обича, Ангелска Кралице! Ти го прогони от Градините на Злото и го прати в нашата, демонската земя. И аз ти благодаря за това. Единственото нещо, заради което изпитвам благодарност към теб. Ти го изпрати, ангелът Майкъл, Катропът, право при мен. В моите обятия, в моя живот, в моето съзнание, в моята душа, в моето същество!
- Разбери, Гейбриъл! Той обича мен, но аз бях длъжна да го освободя! Той беше съгласен с това! Предпочиташе моето освобождаване пред екзекутивното освобождаване от Архангелите! Той ми позволи, Демонска Принцесо! Майкъл ми позволи да го освободя! Позволи ми!
- Лъжкиня! Каква любима си му била?! Ти си го освободила! Същото е като да си го била убила! Неговото сърце вече не ти принадлежи, Деметра, Ангелска Кралице! Неговите сърце, съзнание, душа, същество... Те са изцяло мои! Майкъл е моята любов!
- Не! Майкъл е моята сродна душа, ние обединихме душите си! Той обича повече мен! Аз съм му сестра! Той ми е брат! Ние се обичаме!
Гледах ги как спорят за това коя повече обичам, с чие сърце съм повече свързан, с чие съзнание съм обменил повече спомени! С чия душа съм повече обединен! И докато ги гледах, бавно започвах да чувствам безразличие и към двете. И към Ангелската Кралица, сестра ми, сродната ми душа, ангелът мой, моята любов, Деметра от Градините на Злото от Забравения Запад, и към Демонската Принцеса, Красивата Непозната, демонът, Гейбриъл от Разрушените Земи, Изкуплението на Забравения Запад! Да, безразличие! Нито любов към Деметра, нито омраза, която значи любов, към Гейбриъл от Разрушените Земи! Нищо! Просто празна мисъл! Абсолютно нищо! Празнота!
- Безразличие... – смотолевих, докато се спусках между двете, които се готвеха да се нахвърлят една към друга в кръг, ограден от мъртви изродски и ангелски тела и сражаващи се върху тях такива! Деметра и Гейбриъл, Ангелът и Демонът, Любимата ми и Омразната ми, двете се обърнаха към мен и ме погледнаха учудени. – По-добре ме чуйте! – казах с по-висок и стабилен глас. – Чуйте ме, защото не ще повтарям повече! Чуйте ме, защото това ще са последните думи, излезли от мен! Последните ми думи на този свят! Чуйте ме!! Чуйте ме!!!
Изкрещях последните си думи и усетих как всеки един ангел, всеки един демон, всеки един дявол, всяко едно свръхестествено чудовищно същество, всеки един Катропски, всеки един поглед, дори и Божия се приковаха в мен!
- Чуйте ме! – повторих за пореден път! – Аз изпитвам безразличие! Не ме интересува дали Кралицата от Градините на Злото ме обича или Принцесата от Разрушените Земи ме мрази! Не ме интересува, защото нищо няма значение! Дори и Светът да продължи да съществува, а той ,,ще‘‘, мен не ме интересува! Не ме интересува това, че бях ангел и се любех с родната си сестра! Не ме интересува, че съм Катроп и се любя с дъщерята на Адския Господар! Не ме интересува! Не ми пука!!
Изпсувах най-мръсните ругатни, за които се сетих, и Тъмнината, извираща от съзнанието и съществото ми, право от душата ми, започна да се разпростира и да обгръща всички от Легиона и Ордата. Сетне навсякъде настана пълен мрак и проглушителна тишина! А на мен не ми пукаше! Не ми пукаше!!
- Не ми пука! Безразличен съм!! – започнах да дера гърло, от което излизаха синоними на ,,безразличие‘‘!
Мракът се разотиде и аз погледнах надолу през астралното си тяло! Моето истинско тяло и всички други – ангелски и демонски – всички тела от Ордата и Легиона лежаха мъртви в Замразените води от Забравения Запад, Световния Океан от Забравния Запад, Средните Земи от Забравения Запад. Тази картина делеше място и с пустотата на други две. Картините на празните Градини на Злото от Забравения Запад и Разрушените Земи, Изгнанието на Забравения Запад. Всичко беше погинало след Войната на Забравения Запад! Всичко! Абсолютно всичко!
- ТОВА Е КРАЯТ, МАЙКЪЛ! – прогърмяха двата гласа на Дявола и Бога, преплетени, обединени в един общ. – ТУК, КЪДЕТО ЗАБРАВЕНИЯТ ЗАПАД ИЗЧЕЗНА И НЕ ЩЕ СЕ ВЕЧЕ ПОЯВИ! ТУК, КЪДЕТО ДОБРО И ЗЛО, ВСИЧКО И НИЩО, ДЯВОЛА И БОГА, ТУК ТЕ ПРИКЛЮЧВАТ СЪЩЕСТВУВАНЕТО СИ ЗАВИНАГИ! ТУК В ЗАБРАВЕНИЯ ЗАПАД СВЕТЪТ СВЪРШВА ТАКА, КАКТО Е ЗАПОЧНАЛ! С НИЩО И ВСИЧКО! С ВСИЧКО И НИЩО! И ГОРДЕЙ СЕ, МАЙКЪЛ, ЗАЩОТО ТИ СЪЗДАДЕ ТОВА! ТИ СЕ ПРЕВЪРНА В НОВОТО ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ НА ХАОСА И РЕДА, НА РЕДА И ХАОСА! ТИ! ТИ!! ТИ!!!
И така всичко приключи, както беше започнало!‘‘
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил