"На запад стават чудеса" от Николай Симеонов

Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"

~~~

Офисът на Нощния патрул се помещаваше в една шестетажна сграда, строена преди Втората световна война. Освен щабът на оперативните работници, лабораторията на аналитиците и офисът на програмистите, тук също се намираше училището на Патрула. Там, където новоинициирани Различни се подготвяха да станат магове, лечители, прорицатели и пр. Някои от тях избираха да останат в Патрула и да служат на делото на Светлината. Други се записваха в прекия запас, а трети – отказваха каквато и да е работа, свързана с Нощния патрул. Естествено, ние никой не упреквахме – всеки може да направи какъвто иска избор… все още можеха така да направят.

Тъй като не бяхме държава с голямо население и Различните не бяха много, съвсем спокойно учениците се сместваха на втория етаж, че дори оставаха няколко свободни стаи, които бяхме причислили към хотела на Патрула. Учителят на новоинициираните Различни беше Светльо. Колко странно, не мислите ли? Човекът, който те възпитава в делото на Светлината, носи нейното име. В човешкия си живот той също бе учител. На по-старите Различни ни беше ясно, че не можеш да избягаш от призванието си. Военният в човешкия свят ставаше боен маг, лекарят или човекът с хуманитарна работа ставаше лечител, а пък ученият ставаше част от аналитиците. Естествено, имаше и изключения, но нали именно те движеха света?

След като един Различен приключи началното си образование в самото училище, идваше ред на избора – в Патрула ли си или не? Разбира се, това не бе евфемизъм на въпроса „С мен ли си или против мен?”. Просто имаха сходно звучене. Тези, които избираха да се присъединят към Патрула, им се даваха право на минимални магически действия – битова магия, както често я наричаха. Останалите Различни, които оставаха на служба в Патрула, им се назначаваше личен учител. Той продължаваше тяхното обучение, докато не се стигнеше до момента за специализация. Там вече ги прехвърляха в съответния отдел.

И тук идваше т.нар. пубертет при Различния – в този период се виждаше наистина пълноценната Сила, както и ограниченията, които трябваше да спазваме заради Договора, подписан още преди хиляди години от защитниците на Светлината и Мрака. Именно тук се задаваха безброй въпроси, чиито отговори почти никога не се харесваха на новаците и така ставаха леки сътресения в офиса. В архива имаше стотици описани случаи на Различни недоволни от статуквото, от примирието между Тъмни и Светли, от липсата на каквото и да било по-сериозно действие от двете страни. Имаше случаи, когато и съдиите измежду нас се намесваха – Инквизиторите. Много и много истории има, всяка толкова различна, колкото и еднаква със съседната, но този случай малко се различаваше от останалите.

Беше лято. Старият, но сравнително слаб маг, Светослав Илиев изчете речта, която винаги изнасяше пред завършващия клас. Освен учениците тук бяха и няколко колеги от службата – Спас, маг от трето равнище на Сила, иницииран преди достатъчно време, за да добие опит в полевата работа. Галя, вълшебница-лечителка от второ равнище на сила, живееща вече втория си век живот. Иво, маг от второ почти първо ниво на Сила, изключително стриктен и строг Различен, отговорен много към работата си. Освен тях и аз самият щях да взема ученик. „Мина много време – каза ми шефът, когато ми съобщи новината. – Мисля, че трябва отново да се върнеш към обучаването. Различен с такъв опит като теб не трябва да стои без ученици.” Младите, които бяха говорили с шефа на софийския Нощен патрул, оставаха с впечатлението, че чувството му за хумор е толкова старо, че вече не можеха да го разберат. Е, аз не бях толкова стар, колкото него, но със сигурност виждах тънката ирония, която въобще не ми харесваше.

Светльо приключи с речта си, която я беше наизустил от годините преподаване, и се оттегли, за да може учителите да заемат неговото място. Аз пристъпих напред, за да направя своя избор. Поради нивото си на Сила имах това право и се възползвах. Сканирах Различните пред мен. Виктория – двадесет годишна студентка в Художествената академия, преди да бъде инициирана мечтата й е била да стане фотограф. Честно казано, таванът на възможностите й бяха трето ниво, но от тук присъстващите само аз можех да сканирам потенциалната Сила на един Различен. Не… тя щеше да се постарае в полевата работа, но само до там. Нейното призвание беше при аналитиците. Даже не загледах Мартин – кардиолог с дългогодишен опит. Практиката ме бе научила, че докторите си стават доктори, независимо дали в човешкия или сумрачния свят. Останалите двама бяха Георги и Кристиян. Моят съименник се бе оказал военен. Въпреки че за мен свързочникът не бе точно военен. И последният от учениците беше Кристиян – успял в живота млад бизнесмен, доста уверен в себе си, съдейки по непроницаемото лице. Вгледах се в него през Сумрака – виждах добри способности на оперативен работник, таван на Силата около второ ниво, което беше доста добре за нашите ширини. Вече добивах представа защо шефът ме изпрати тук:

- Кристиян Иванов, ще станете ли мой ученик? – тривиален въпрос, който не се използва във всеки Патрул.

- Да – простичко отвърна той.

И тук започна моята част от работата – през Сумрака напипах съзнанието му, като същевременно разкрих себе си и създадох Нишката, която свързва учител и ученик. За един-единствен момент тя стана видима и за останалите, след това потъна в Сумрака. Нишката може да бъде забравена, когато учителят или ученикът се отхвърлят от създалия се съюз. Тя се унищожаваше, ако някой от нас напусне света завинаги. Сега вече усещах много по-добре ученика си. Като по-опитен и по-силен маг аз успявах да усетя не само неговото присъствие, но и неговите чувства и емоции, независимо къде се намира. Разчитах с по-голяма лекота линиите на вероятностите при него заради връзката, която току-що бяхме създали.

- Хайде, ученико, предстои ни доста работа.

На четвъртия етаж беше офисът на шефа. Вратата бе дебела и дървена, остъклена в горния край. Но преди самия кабинет имаше предверие, където бе застанала личната секретарка на шефа – Катя. Светла, пето равнище на Сила. Тя ме погледна с нескрит интерес и съобщи:

- Шефът го няма, но той нареди да влизаш в кабинета и да го чакаш там.

- Добре, благодаря, Катя.

В погледа ѝ имаше едно малко пламъче, което искаше да разбере защо съм му потрябвал на шефа. Обикновено не идвах в кабинета му дори когато ставаха произшествия с Тъмните. Все пак младата секретарка не издържа /може би защото и в момента прекият ѝ началник го нямаше/ и ме попита.

- Извинявай за колегиалния въпрос, но нещо станало ли е? Имам предвид, ако трябва да бъда нащрек, да будя оперативните?

Ако беше на мое място шефът, лицето му би останало непроницаемо, без следа от усмивка. Но слава Богу, аз все още не бях толкова стар, колкото него, и затова върху лицето ми се разля една добродушна усмивка. Колко несръчно, колко детски, но все пак се опита нещо да измъкне от мен младата секретарка. Като по-старши в Патрула, трябваше да ѝ изчета лекция на тема „Бива ли Светла вълшебница да разпитва колегите си за техните работни срещи с шефа?”. Не, сега не ми се занимаваше. По-късно. Когато всичко мине. А то тепърва предстоеше.

Влязох в празния кабинет и се настаних на креслото, на което съм седял твърде много пъти. Без секретарката Катя да разбира, че въобще съм бил тук. Странно, естеството на проблема беше сериозно, а шефът не закъсняваше просто ей така. Имам предвид, че за първи път от… доста години не съм го виждал да закъснява.

Все пак не ми се наложи да чакам твърде дълго. Ето че пред мен точно на стола в строг, официален костюм се появи шефът на софийският Нощен патрул. Алексей Докадинов както бе познат в човешките среди и не само. Огромен брой служители на Нощния и Дневен патрул го знаеха именно така. Сумрачното и рожденото му име го знаеха твърде малко хора. Ето например аз така и не знаех рожденото му име. И се съмнявах, че има Различен, който го знае:

- Е, Георги, каква каша ни е забъркал нашият млад сътрудник? Да не е поредният шухарт?

Шухарт беше измислица от московските патрули, като така наричаха побъркани Светли, които не взимат предвид Договора и започват да творят добро. И то не само със собствена Сила, а започват да черпят и от самите хора. Естествено те бяха слаби Различни – пето, може и четвърто ниво на Сила и са отскоро в Патрула. Но пък доста бързо се справяхме с такива частни случаи. А този не бе такъв.

- Не, ако беше даже, нямаше да се съветвам с вас. Както ми бяхте наредили – шефът ме погледна косо и аз се поправих. – Както ме бяхте помолили, аз взех за ученик един от подготвящите се Различни. Всичко вървеше добре, момчето се учеше сравнително бързо, допускайки само обичайните грешки. Когато успя да усвои началната бойна магия, той излезе на патрул с мен по софийските улици. Успя да се справи с развилнял се върколак, с неиницииран тъмен Различен, който отчасти бе отключил способностите си. Естествено и аз помагах. Оставаше съвсем малко на момчето преди да го причисля към оперативната група на Патрула. Но на едно дежурство дойде… променен. Дни наред чел из архивите за Тъмните и за Светлите. И за Инквизицията е също. Много информация му се е струпала изведнъж и… той рухнал. За разлика от другите не постъпил глупаво – не станал шухарт или някакъв дивак, който започва да избива Тъмни. Просто изпаднал в депресия. Последното, което ми каза е, че се оттегля от Патрула, след като положи последния изпит за влизане в оперативната група.

- Знаеш ли, Георги, той ни трябва. И нямам предвид някаква банално равновесие между Тъмни и Светли. То си го е имало хиляди години и още толкова ще го има. Нямам предвид и че имаме липса на сътрудници в оперативната работа. Той е важен по-друга причина.

Значи му предстоеше да участва в операция на Нощния патрул. Шефът нямаше нужда да ми казва каква е, аз и без това действах доста спонтанно и не следвах планове. Няма как, знаех какво трябва да се направи.

- Трябва да му покажеш нещо. И не нещо човешко. Но не и нещо Различно, което е в архивите. Досега уреждах от Северноамериканското бюро на Инквизицията да разреши да погледнете към едно забравено Сумрачно чудо.

- Все си мислех, че на изток ще ни отведете, шефе.

- И на запад има забравени неща, Георги.

Вече се сещах за какво става въпрос и се възхитих от шефа. Макар и стар, той продължаваше все така лесно да чете човешката душа, защото Кристиян, макар и Различен, си оставаше човек. Трябваше да минат доста години, докато не стане пълноценен такъв.

- Билетите ви – бяха от първа класа. – Утре сутринта в осем ви е полетът. Разчитам на теб.

- Няма да ви проваля, шефе – искаше ми се да кажа „Кога съм ви провалял”, но за толкова години е имало такива случаи.

Срещнах се с Кристиян към полунощ, когато трябваше да започне дежурството ни. Той съвсем бавно се приближи към заведението за бързо хранене, където го чаках. Седна срещу мен, като си взе само една вода. Представях си, ако го беше напуснала любовта на живота му, как щеше да изглежда. Погледнах го в очите – той се бе отказал, нямаше никаква следа от интерес към каквото и да е. Когато погледнах през Сумрака, видях сивите ивици, които значеха единствено безразличие, апатия към света. Ако не бе Нишката, доста трудно щях да ги забележа – самият Сумрак беше сив. Някой по-неопитен би могъл да се излъже да каже, че в момента нищо не чувства, но това не би било възможно. Само мъртвият няма аура, където да видим чувства.

- Сега, какво ми предстои, учителю?

- Нормален патрул, ученико. Обхождане и наблюдаване на района, който ни е даден. Но се съмнявам, че днес нещо ще ни се случи.

Кристиян повдигна вежди. Не съм чак толкова предвидим, млади човече.

- Аз пък си мислех друго. Внезапно вдигане на бойна тревога, лов на нерегистрирани вампири, спасяване на човек от фуния, която още малко и ще пробие инферното.

- Не, Крис, това само в Москва се случва. При нормалните Различни като тук в София ежедневието ни е по-нормално. Вярно, и ние си имаме своите сдърпвания с Дневния патрул, но те са по-редки, сам видя, че рядко се налага да използваме уменията си.

- А аз си мислех, че сте намерили време да организирате нещо – доста откровено ми каза.

- За да може един бъдещ сътрудник на Нощния патрул да се опомни ли? – попитах учудено.

- Ами… да. Не се правя на някоя важна клечка – и тук беше откровен. А и какъв Светъл щеше да е, ако мислеше така. – Но все пак сме Светли и би трябвало да си помагаме.

Аха! Ето, че още нищо не е изгубено. Значи иска да се бори въпреки сивите нишки на апатия в съзнанието му. Тогава имам доста голям шанс.

- Между другото Спас и Вили ще поемат дежурството ни – обърнах палачинката аз.

- Как така?

- Изпращам ни в командировка – шефът ми бе казал изрично да не го намесвам. Сякаш не знаех какво да правя в такива ситуации…

- Къде? – леко любопитство обзе ученика ми.

- На запад. Ще видиш.

Прекарахме остатъка от нощта в празни приказки. Явно моят ученик не е бягал много-много от училище, защото сега се чувстваше неудобно, знаейки, че сега трябва да дежурства вместо да безделнични в заведение за бързо хранене. Когато стана време за тръгване, конфискувах една кола. Крайслер доста новичка.

- Имаш ли право?

- А и да нямам, ще ни прикрият – отвърнах аз и се качих в колата.

Сравнително бързо стигнахме летището и се качихме на самолета без никакъв проблем. Крис се учуди, че има проверка от Различни в летището. Тъмният, когото ни провери, сложи първия Различен печат върху паспорта му. След това успешно успях да приспя моя ученик в безсмислени приказки, докато летяхме. Все пак преди стане Различен, той е търгувал с жито, пшеница и сродните им. Когато Саргасово море беше почти под нас, аз прекъснах Кристиян и неговия монолог за това, как трябва правилно да се оглежда ръж:

- Ставай, спирката ни идва.

- Ще скачаме с парашут ли? – шеговито ме попита.

- Досетлив си – хванах изненадания си ученик и тръгнахме към люка.

За последното денонощие успях да изненадам ученика си достатъчно. Пропусна дежурството си, конфискувах кола, което беше в разрез с правомощията ми, в момента пътувахме към Щатите, въпреки че трябваше да бъдем в офиса и да пишем отчет. А сега му подавах парашут и му казвах, че ще скачаме в Сарагосово море:

- Добре, а какво ще правим? Каква ни е работата? – Крис нарами парашута и ме погледна недоумяващо.

- Работата ни, млади ученико, е да ти върна волята за живот. Ти си една бъдеща част от Нощния патрул. Ти си бодрата смяна, която трябва да ни смени. Така че хайде – отворих люка и го бутнах от ръба.

След това и аз скочих. В предишни години съм се занимавал с парашутизъм и то не като хоби, а изцяло професионално. Крис също имаше опит – бях проверил преди да тръгнем. Погледнах го и мислено се свързах с ученика си. Хубаво е да има здрава връзка между учител и ученик.

„Сега ще се гмурнем в Саргасово море. Там има нещо, което би могло да ти хареса. Но ще трябва да бъдем без въздух доста време. Не се притеснявай, ето“ – приложих едно екзотично заклинание на мен и ученика си – „Амфибия”. Сега и аз, и Крис можехме да останем доста дълго време под водата.

Самото ни гмурване беше като по учебник. Въпреки че нямахме водолазни костюми, това не ни пречеше особено. Силата на Различния не е само магия. Ние можем да бъдем по-силни физически от хората. Стига, естествено да си преминал през такова обучение. Преди няколко месеца Крис успя да изучи и да положи изпит, който лично аз проведох. Наистина талантливо момче.

Известно време плувахме безцелно, докато не усетих малка концентрация на Сила. Мислено благодарих на Северноамериканското бюро на Инквизицията, която бе оставила следи, по които да достигнем до желания обект.

„На пръв поглед една обикновена подводна пирамида, нали?”

„Това Различни ли са го правили?”

„Да, разбира се. Но погледни и през Сумрака.”

Реалните размери на пирамидата бяха доста по-големи от Хеопсовата. Но все пак нека види момчето. Честно казано хубаво, че бях приложил „Амфибия” върху него, защото устата му зейна и започна да диша тежко. От любопитство и аз погледнах към пирамидата през Сумрака. Вече я бях виждал веднъж, не можеше да ме изненада втори път. Но да ме удивлява – винаги. Все пак това беше едно от малките Сумрачни чудеса, които и до днес оставаха мистериозна загадка за нас.

„Как?” – беше единственият въпрос.

„Ако знаех, ученико, бих ти казал. Наистина. Но не знам. Това е едно от неразкритите за нас Сумрачни чудеса. Всеки Различен знае, че почти всеки предмет си има сумрачен двойник на първия слой. Но това тук е точно обратното. Пирамидата е била построена в самия Сумрак. На първия му слой. И от вложената енергия се създало двойник – в човешкия свят. Немислимо. Невероятно – след кратка пауза добавих. – Е, Крис, с нас ли си?”

„С кой?”

„С Нощния патрул, естествено” – тук нямаше интонация, всичко беше в главата ни.

„Пишете ме дежурен за следващата седмица.”

„Така и ще направим” – усмихнах се.

Хубаво е да се ходи на запад. И то на забравени и от човек, и от Различен места.

Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.