Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Влязох и изтръсках наметалото.
– Как мина пътуването? – попита ме сянката, стояща зад бюрото.
– Както обикновено. Никой не ме забеляза. Хората са слепи – отвърнах раздразнено. Защо, по дяволите, всеки път ми задаваха този проклет въпрос? Сякаш не знаеха отговора.
Сянката, досега седяща зад бюрото, се изправи и застана до него. Веднага си пролича, че е доста ниска. Съществото направи крачка напред и попадна в светлината, хвърляна от камината. Вече нямаше как да не се разбере, че е представител на „ниския народ”. Те обаче не понасят да им казват така. И са прави. На кого ще му е приятно да го наричат нисък, когато за стандартите на своя народ е с напълно достатъчна височина?
– Господарят те очаква – кимна джуджето в посока на втората врата в помещението. През първата бях влязла аз. – Не е в настроение.
– Като че някога е.
– Случва се от време на време.
Повдигнах рамене и прекосих стаята. Протегнах ръка към дръжката на вратата. Тя се оцвети в кърваво червено и от центъра на топчето, служещо за брава, изскочи малка игла. Изглежда бяха засилили защитата. Приближих кутрето си до иглата. Тя моментално се удължи и се заби в него. Усетих леко разтърсване. Острието се прибра. Хванах топката и я завъртях. Както и очаквах, веднага почувствах гаденето, предизвестяващо пътуване през пространството. Май са прекалили с мерките.
Светът около мен избледня и след секунда бях в друга стая. В нея имаше огромно бюро, което май не беше от дърво. Зад него се издигаше нещо като трон. Нямаше прозорци, но въпреки това въздухът беше свеж и чист. Естествено имаше и голяма камина. За нас, духовете, камината е нещо полезно. Чрез нея можем да правим призовавания, да гадаем, да се свържем с някого и естествено да си сготвим. На трона, който учудващо не беше осветен от светлина, макар огънят да гореше сравнително близо до него, се различаваше сянка. Този път обаче тя бе висока. Наподобяваше елфски ръст, но крилата, разперени зад нея, издаваха, че собственикът ѝ не е елф.
– О, Велики! Една от твоите дъщери е пред теб, дошла по твоя заповед – изрекох и се поклоних ниско. Естествено не посмях да помръдна, защото не бях получила разрешение.
– Здравей, Огнена. Радвам се, че откликна толкова бързо на повика ми. Изправи се – гласът на Господаря, бе гальовен и мек. Или аз бях сгафила сериозно, или имаше големи проблеми в царството на духовете.
Изправих се бавно. Сега тронът беше осветен. Виждаше се, че съществото, седящо на него, е мелез, ама отвсякъде. Имаше елфски черти, но кожата му бе поне три нюанса по-тъмна от типичната за представителите на красивия народ. Косата му бе чисто черна, също необичаен цвят за прекрасните. От гърба му излизаха черни криле, части от които бяха оцветени в кървавочервено. Вървеше слух, че това е от кръвта на духовете, които е убил, за да се добере до трона. Беше облечен в любимия си цвят, а именно в бляскаво бордо. И беше красив. Вещици, елфки, дори и обикновените жени, които са го срещали и са останали живи, биха дали всичко, за да го имат дори и за един ден. Лицето му излъчваше мекота, но очите му грееха с блясъка на гнева. Красиви зелени очи, но толкова студени и яростни, че направо настръхнах. Побързах да отклоня поглед.
– Какво желаете от покорната си слугиня, Господарю мой?
Гръмкият му смях ме обгърна.
– Както виждам, не си загубила чувството си за хумор през последните стотина години. Моля те, тези работи ги разправяй на някой друг. Ти, Огнена, си известна точно с непокорството си. Може и да си лоялна до смърт, но със сигурност не се подчиняваш, без да протестираш. Е, освен ако не си сигурна, че не е за справедлива кауза. Макар че и това понятие е относително. Както и да е. Стига за това. Кажи ми как вървят нещата при теб?
– Не разбирам въпроса Ви, Велики.
– Добре, да го кажем по друг начин. Какво си правила през времето от последната ни среща?
– Изпълнявах заповедта да се покрия в някое незначително измерение и да го проучвам.
– И къде отиде? Какво откри?
– Предполагам, знаете за измерението В16.
– Да. Единственото измерение, в което духовете се срещат изключително рядко. По последни данни там има около шестима представители на нашия свят. Какво си правила там толкова време, Огнена?
– Проучвах, Господарю. И открих нещо. Това измерение е пълно с духове. Но те не могат да се събудят. На практика духовете са почти 89% от населението. А населението е меко казано заспало и по принцип. Тъй като няма кой да им покаже съседните измерения, те смятат, че са единствената форма на живот в Слънчевата система. Нарекли са планетата Земя, а себе си – земляни. За мен това беше шок. В Слънчевата система на така наречената планета Земя има още 666 измерения. И естествено във всяко от тях има множество форми на живот. И това е само за тази планета. На останалите...
– Да, запознат съм с изследванията. Значи казваш, че духовете на В16 не могат да се събудят. Интересно... – гласът му замря. Звучеше заинтригуван. – Имаш ли представа защо?
– Не, Господарю.
– Хубаво. Връщай се там и продължавай да проучваш. Възможно най-скоро ще ти пратя помощ.
– Разбрано, Велики.
– Можеш да използваш камината.
– Благодаря за предложението, Господарю.
Той не отговори. Хвърлих бегъл поглед към трона. Седеше, подпрял глава на юмрука си, а крилете му потрепваха леко. Размишляваше за нещо. Е, това не ме касаеше. Приближих се до камината, протегнах ръка над пламъците и прошепнах:
– Лита.1
Пламъците поаленяха в отговор на призива ми за подчинение.
– Лес. Лат В16 Ка. Рик.2
От камината се издигнаха седем огнени стълба и се завъртяха около мен. Стаята изчезна. Виждах единствено огнената завеса и чувах само бумтенето на огъня.
Изведнъж всичко утихна. Огледах се. Бях в B16. Небето бе покрито със звезди, което според местните означаваше, че е нощ. Така нямаше никаква вероятност някой да ме забележи. Е, и ден да беше пак нямаше да ми обърнат внимание. Хората наистина са слепи. Ние духовете представляваме силни души, носещи външна обвивка – тяло. А хората са просто тела, в които душата е съвсем слабо проявена. И то само при някои. Другите изобщо нямат души. Затова и не могат да ни забелязват. Ние сме прекалено различни, прекалено силни, прекалени сияещи за тях.
Тръгнах по слабо осветената улица. След две пресечки свих наляво. Бях пред една двуетажна къща. Или поне така изглеждаше на пръв поглед. Вдигнах ръка и казах:
– Ралес лита. Зем сит. Минтер кас.3
Около къщата затрептя огнена завеса, която стигаше до небето. Пред мен се отвори дупка, приела моята форма. Свалих вдигнатата ръка и пресякох линията. Зад мен дупката се затвори. От тази страна всичко изглеждаше различно. Къщата не бе на два етажа, а на седем. И ясно си личеше, че обитателите ѝ не са много, но често практикуват заклинания. През входната врата излетя една фея и се приближи.
– Как мина срещата? – гласът ѝ трепереше леко, но това не му пречеше да звучи изключително мелодично.
– Нека да влезем. Не искам да разказвам два пъти.
– Предполагам.
– Какво е положението?
– Барс и Локс започнаха да се карат преди час. Преди това бяха страшно притеснени за теб. Изглежда не издържаха на напрежението.
– Хубаво. Не са потрошили всичко, нали?
– Не, още не са стигнали до там. Засега само си крещят. Осмелявам се да отбележа, че дойде точно на време, Огнена.
– Благодаря ти, Лиаз. Точна си, както винаги.
– Няма за какво, Огнена.
– Е, да вървим.
Двете тръгнахме по пътеката, която водеше към входната врата. По-точно аз вървях. Лиаз се плъзгаше малко над тревата. Феите никога не ходят, освен ако не е абсолютно наложително. А видите ли фея с откъснати крила, убийте я. Ще ви е благодарна. Те самите твърдят, че ако не летят, се чувстват отвратително.
Лиаз бе оставила вратата отворена, затова направо влязохме. Още от преддверието се чуваха виковете на близнаците. Свалих наметалото и дъщерята на ефирния народ го пое. Аз я оставих и продължих към стаята на първия етаж. Както винаги, щом я видях, се почувствах горда. Бях разкарала стените, които образуваха отделните стаи на всяко ниво, и бях го превърнала в голямо помещение. По същия начин бяха устроени и останалите етажи. В средата на тези големи стаи имаше по един пентаграм. Той беше портал съответно към горното или долното ниво. Нужен бе поради простата причина, че всяко помещение бе в различно измерение. Застанах в средата на очертанието. Пентаграмът ме позна, присветна в червено и ме понесе във вихър от пламъци към шестия етаж. Озовах се в средата на стаята. В единия ѝ край бе Барс, а в другия – Локс. Те са близнаци и са елфи. Красиви елфи. Значително по-красиви от Господаря, защото в тях няма смески от други духове. Макар и разгневени, лицата им излъчваха достойнство. Отне им известно време да ме забележат. И двамата паднаха в нисък поклон и едновременно казаха:
– Огнена, Вие се завърнахте. Радваме се, че сте добре. Надяваме се срещата да е минала спокойно.
– За нея – след малко. Станете. Мога ли да попитам за причината, поради която се карахте?
– След като изтекоха четири часа, а Вие не се бяхте върнали, Барс искаше да започнем да Ви търсим и ако се налага, да Ви спасяваме. Аз бях категорично против, защото Вие заповядахте да стоим тук, колкото и време да мине. Този идиот обаче твърдоглаво настояваше да тръгваме – Ларс гледаше гневно към брат си, но в очите му проблясваше и триумф.
– Огнена, Вие се завърнахте – долетя един груб глас. В стаята бе изникнало джудже. Неговият ръст бе почти същият като на онова, което ме бе посрещнало в преддверието на Господаря.
– Здрасти, Корн. Как си?
– Щастлив да Ви видя и готов да убия тези проклети елфи. Крещят като луди от около час. В момента, в който настъпи тишина, се досетих, че или Вие сте дошли, или те са се избили. Дойдох да проверя и Ви заварих.
– Аха, хубаво. Вземи си стол и седни. Вие двамата също. Обичайния полукръг.
– Разбрано – отвърнаха ми три гласа в синхрон.
В стаята задуха леден вятър и като от нищото изникна сестра ми. Изключителна красавица. Единственият ѝ недостатък е, че е вещица на леда. Това води до студено отношение към останалите. Само към мен показваше нещо като любов. Или по-точно да го нарека приятелско отношение.
– Огнената се завърна. Как си, сестро? – обикновено леденият ѝ тон сега издаваше притеснение.
– Жива и здрава, Карса. Би ли заела мястото си в обичайния полукръг?
– Естествено – тя махна с едната си ръка и в стаята се появи леден стол, който застана на точно определеното място, на което седи сестра ми. Тя се доближи до него и седна.
– Остана само Лиаз, нали?
– Тук съм, Огнена – прозвуча мелодичният ѝ глас и тя изникна в стаята сред ослепителна светлина.
– Сядай, ако обичаш.
След като и Лиаз се настани, обичайният полукръг вече беше готов. Като най-силна в това семейство, ако мога да се изразя така, аз седнах срещу тях. Така всеки вижда всеки. От различни раси сме, но се разбираме по-добре от която и да е от съществуващите такива.
– Така. За срещата. Изглежда, че някой е казал на Господаря, че тук се мъти нещо. За щастие, успях да го успокоя. Казах му, че тук има много духове, но не могат да се събудят...
– Не сте му казали за Камъка, нали? – истеричният въпрос на джуджето беше излишен.
– Корн, съмняваш ли се? Естествено, че не съм! Казах му, че не знам каква е причината. Той бе доста заинтригуван от информацията и обеща в скоро време да ми прати помощ. Докато това стане, трябва да продължа да проучвам.
– Какво ще правим? – очите на Барс грееха с безпокойство. – Не можем да му позволим да разбере за Камъка. Още по-малко му трябва да знае, че той е поставен тук от...
– Барс, млъкни! След като Господарят се притеснява за лоялността ми, има огромна вероятност да подслушват дома ни. Трябва да съберем армиите. Очевидно ще се води нова битка.
– Не избързваш ли малко, Огнена? Той не е изявил желание да започва война, нали? – сестра ми не обича битките. Смята ги за ненужни. Според нея просто трябва да замразиш враговете си и всичко ще е наред.
– Карса, няма да позволя на нито един дух, подчинен и обвързан с Господаря, да стъпи в това измерение. Твърде е опасно. Този камък не случайно е тук. Той не трябва да попада в ръцете му. Поставен е тук от...
– Не!
– Точно с тази цел. Категорична съм. Дори и това да доведе до нова война, аз няма да се откажа.
– Огнена, думите ти са верни. Но и Карса е права – никой не обича да се бие. И все пак, аз ще събера своята войска. Имаш моята подкрепа и го знаеш. Лоялен съм само и единствено на теб особено след като онзи мелез се опита да ме убие.
– Благодаря ти, Карн.
– Същото важи и за мен, Огнена. Както изглежда, феите и джуджетата ще те подкрепят. За останалите не зная, но бих искала всеки от тук присъстващите да си спомни какво е направила Огнената за нас. Макар и изключителна вещица, вместо да се подмазва на мелеза, тя живее по свои правила. Според мен, най-малкото, което заслужава, е да съберем войските си за нея.
– Лиаз...
– Елфите ще бъдат до теб в тази битка. Прекрасният народ никога не забравя благодетелите си. Ние помним твоята помощ, Огнена, и сега е наш ред да ти помогнем – близнаците говореха в един глас. Личеше си, че са развълнувани от предстоящото сражение.
– Е, изглежда, аз нямам избор. Ще ти помогна, сестро. Леденият пъкъл ще се отзове на молбата ти и ще се бие с теб.
– Благодаря ви! Нямам думи, които подходящо да опишат щастието ми от това, че имам такива верни приятели. Предлагам да започваме приготовленията. Внимавайте. Бързайте. Той беше прекалено заинтригуван, за да бави „помощта” дълго.
– Скоро ще се върнем, готови за всичко – четири гласа прозвучаха като един и близнаците, Корн и Лиаз изчезнаха от помещението.
– Огнена, отново те питам. Сигурна ли си?
– По-уверена не съм била, Карса. Нещо ми подсказва, че това е правилното решение.
– Е, ти си знаеш. Трябва да вървя, за да се подготвя.
– Обичам те, Карса. Благодаря ти.
Сестра ми се усмихна и изчезна в леден вихър.
Вече бях спокойна. Нямаше да предам Камъка на Арсия в ръцете на Господаря. Арсия, предишната Господарка, бе достойна за титлата си. Този мелез обаче я омагьоса, а малко след това я уби. И се възкачи на трона. Онези, които не му се заклеха, биваха убити на място. Аз не се заклех, но тъй като се знае, че съм изключително силна, той не посмя да си играе с огъня. Знаеше, че ще се изгори.
Сега събирах армия. Нямаше да дойдат всички от расата на джуджетата. Нито от феите или елфите. Не, щяха да са само онези кланове, на които съм помогнала да избегнат смъртта. Не са многобройни като неговата постоянна армия, но не са и малко. Ще му се опълчим достойно. Ще му дадем повод да се замисли. Огненият и Леденият ад ще се изсипят на главата му. Той няма да има нито B16, нито Камъка. Особено Камъка. Неговата сила е прекалено голяма, за да попада в неправилни ръце. По заповед на Арсия този Камък е приспал всички духове в измерение B16. А някога, тук са били най-големият брой и най-голямото разнообразие от духовни поданици. Определено няма да дадем Съкровището на Арсия на този мелез. Ще го победим!
---
1. "Подчини се!" – език на огнените вещици – Б. а.
2. "Обгърни ме. Заведи ме в B16. Бързо." – език на огнените вещици – Б. а.
3. "Бариера, подчини се. Разпознай ме. Пусни ме да премина." – език на огнените вещици – Б. а.
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил