Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Влакът летеше право напред, като лъч слънчева светлина в задимена стая. Релсите тракаха монотонно под него, докато Джак зяпаше отнесено размазаните жълти и оранжеви петна, които трябваше да са пустинята. Макар това да не беше първото му пътуване с влак, той всеки път се удивляваше от скоростта на тази огромна машина. Не разбираше напълно как една купчина въглища можеше да задвижи подобен железен бехемот, но и затова не беше инженер.
Както си зяпаше отвеяно през прозореца, сендал тихичко на една от седалките на празния влак, Джак чу някой да го вика.
- Господин Колтън! – във вагона му беше влязъл един гном.
На ръст стигаше едва до кръста на Джак, но беше изтупан в чисто нов копринен панталон и беше окичен с какви ли не бижута. По бялата му риза нямаше и прашинка, а от джоба на черната му жилетка се подаваше златната верижка на джобен часовник.
- Нима трябва да ви викам сто пъти!? Наближаваме тунела, пригответе се.
- Вече съм готов, сър – отвърна Джак и отново се загледа през прозореца. – Готов съм откак потеглихме от гарата на Холоу Крийк.
- Ваша си работа, господин Колтън – отвърна гномът с презрение. Бялата му коса и рунтавите мустаци потрепнаха, когато човечето поклати глава. – Мен ако питате, няма да навреди да проверите дали сте съвсем готов. Все пак, говорим за планински трол.
- Уверявам Ви, доктор Елмаро, готов съм. Сега, ако обичате, оставете ме насаме с мислите си и не ме притеснявайте, докато не пристигнем.
Джак едва беше довършил изречението си, когато спирачките на влака изскърцаха шумно. На лицето на гнома цъфна самодоволна усмивка, когато задължителното люшване назад оповести, че влакът е спрял напълно.
- Простете, че Ви притеснявам, господин Колтън, но мисля, че пристигнахме.
Джак просто изръмжа и стана от мястото си. С мъка сдържа ругатните, които напираха да излязат и да се понесат към нисичкия доктор. Направи няколко крачки и отвори страничната врата на вагона. След това с лек подскок се приземи върху песъчливата земя. Малки вълма прах се понесоха от ботушите му и се завихриха нагоре по джинсите и ръба на дългия кафяв шлифер. Мъжът нахлузи широкополата си шапка и извади един от револверите от колана си.
Влакът беше спрял малко преди един мрачен и дълбок тунел, над който се извисяваше грамадна, ръждиво червена канара. Изглежда на гномите им беше излязло по-евтино да изкопаят тунел, отколкото да заобикалят скалите наоколо. Или просто бяха решили да взривят камъните на парчета, тъй като много обичаха динамит. И в двата случая на Джак не му дремеше особено. Бяха събудили планински трол, който беше направил на парчета две влакови композиции и беше повредил релсите. А за Джак това означаваше работа. Така беше при ловците на чудовища.
Джак се запъти към тунела и извиси глас още преди да е подминал локомотива.
- Ку-ку! Ехо, слабоумник! – гномите гледаха разтревожено, подали глави отстрани на локомотива. – Тролче, ела да си поиграеш с малкия човек!
Джак изръмжа тихо. Отговор от тунела нямаше, а той нямаше цял ден, че да чака някакъв малоумен трол. Мъжът вдигна револвера си и изстреля два куршума директно в тунела. Знаеше, че ако влезе, ще му е много по-трудно да победи съществото, отколкото ако то се появи на открито.
- Хайде, бе, пикльо! Няма до утре да те чакам! – изкрещя ядно Джак.
След като отговор отново не последва, мъжът се обърна към локомотива.
- Дайте ми фенер и стойте тук. Явно пъзльото иска да си играем у тях.
Джак грабна запаленото светило от един от машинистите и се насочи към тунела с пистолет в ръка. Беше направил едва няколко крачки в тъмницата, когато чу оглушителен грохот, съпроводен с дълбок, дивашки рев.
- Така значи... домошарче си, а? – подсмихна се ловецът. След това направи още няколко крачки навътре и застина.
Усети движение от дясната си страна и отскочи назад без дори да се оглежда. Един огромен камък прелетя пред него и се удари в отсрещната стена на тунела. Джак се извърна светкавично и вдигна фенера и револвера едновременно. Но за пръв път от доста време насам, се изненада. Това, което стоеше пред него, не беше планински трол. В никакъв случай. Беше същество, което се състоеше от десетина канари, слепени една за друга с някаква незнайна сила. И със затворени очи щеше да го разпознае. Беше каменен голем. Същество по-силно от всяко оръжие, изобретено до момента и по-древно от всеки камък наоколо.
Мозъкът му започна да щрака бързо. Обърнатите влакове, потрошените релси. Всички бяха решили, че е трол. Никой не бе оцелял, че да каже друго. Големите бяха толкова рядко срещани, че никой не би предположил, че ще има един на едва десет километра от Холоу Крийк. И като пълен глупак, Джак също беше пренебрегнал възможността. Когато спря да мисли и пусна фенера, беше минала едва секунда, но на ловеца се бе сторила като цяла вечност. Той се обърна към влака, с който беше дошъл, и започна да бяга, колкото го държат краката.
- Не е трол, мама ви ниска! Зарежете влака и бягайте, колкото можете! – разкрещя се мъжът.
Ако го беше направил секунда по-рано, можеше и да има смисъл, но сега си беше похабил думите напразно. Още преди да довърши, една огромна канара се отскубна от върха на скалите и се понесе надолу към влака. Беше с размерите на цяла сграда и се стовари върху локомотива с такава сила, че го премаза до половината на предишния му размер. Джак знаеше, че гномите няма как да са оцелели, а и му беше по-спешно да спаси собствената си кожа, затова подмина смазаната машина и продължи да тича право напред без да спира.
***
Жаркото пустинно слънце изсмукваше силите на шериф Нед Уайт, докато той се подпираше пред офиса си в Холоу Крийк. Коне и хора минаваха бавно покрай него. Някои го поздравяваха тихичко, други дори не го поглеждаха. Нещата си вървяха тихо и спокойно, както всеки проклет ден в тази огромна, прашлива фурна. И тъкмо когато Нед си мислеше, че и днес нищо интересно няма да се случи, на едва метър-два от краката му се строполи някакъв мъж. Смъкна шапката си и започна да пие като диво животно от поилката за коне. На шерифа му отне няколко секунди да разпознае човека.
- Господин Колтън, какво, по дяволите, Ви става? Да не изгубихте ума си от слънцето? И къде, да му се не види, са доктор Елмаро и влакът?
- Уайт... кажи на проклетите гноми да заобиколят скапаните скали с тъпите си релси.
Шерифът дори не успя да осъзнае думите на мъжа напълно, преди той да припадне от жега и немощ, с глава в поилката.
***
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил