Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Историята започва, както всяка друга, с песен...
Жриците пееха. Пееха вече трети ден. Песента за забрава, песента, която лекува рани – на плътта и на душата. Песента, която цели. Всичко трябваше да се забрави. Всичко трябваше да се помни само от тези, които имаха силата да помнят.
В края на третия ден, с изгрева на нащърбената месечина, жриците замлъкнаха и се оттеглиха изтощени. Същата нощ нишките им се прекъснаха и трите се пренесоха в света на Сахме.
Животът продължи както досега, слънчево завъртане след слънчево завъртане и можех отново да спя, спокоен за народа си. Но понеже нищо не е вечно, в годината, когато децата на децата ми създадоха свое потомство, Анук се завърна.
Помнех го като младеж, висок като планина и силен за петима. Ръката му можеше да хвърли копие на триста стъпки и да улучи мишената си. Можеше да превърже ранено сибиу и да плаче, ако животинката не оцелее. Не бих могъл да искам по-добър син на племето от Анук.
Сега копнеех да беше сбъркал пътеката към дома.
Не бях сред посрещачите. Чувах радостната глъчка на стеклия се да го посрещне народ, но не излязох от шатрата си. Седях и поглъщах дима на мусин, пълнейки лулата отново и отново. Щеше сам да дойде при мен. И той не закъсня.
Наблюдавах как го въведоха. Не беше загубил нито височината, нито силата си. Косата му беше по-къса и прошарена тук-там. Около очите му пълзяха тънките линии на времето.
Той коленичи и извърши ритуалния поздрав. Ръкавите на чуждоземната му дреха се нагънаха до лактите. Кожата му бе загубила бронзовия си оттенък и сега приличаше на прясно сирене. Извърнах поглед.
- Велики татко, хубаво е да се върнеш. Очите ми се радват да видят отново родния край.
- Родният край винаги ще е тук да те посрещне, Анук – оставих настрани лулата и ръцете ми извършиха поздрава за добре дошъл.
Анук заоглежда шатрата, сякаш търсеше нещо. Очите му е присвиха. Настръхнах.
- Тук нищо не се е променило. Не ви ли навестиха мисионерите на Запад? Очаквах да заваря сателитната мрежа на Империята и децата с комтабла в училището – той посочи конопения ловец на кошмари, полюшващ се над главите ни. Засмя се. – Все още ли ги използвате?!
- Нищо от казаното от теб няма смисъл за мен. Нямало е мисионери. Няма нищо от Запад тук. Приказваш безсмислици – Анук примигна и понечи да каже нещо, но явно размисли. Погледът му се сведе. Отпуснах стиснатите си юмруци и ги извадих от диплите на робата. Посегнах към чайника. Добре, че се бях подготвил предварително, трябваше да действам бързо. – Ще пиеш ли тарек?
Анук поклати глава. На челото му се появи вертикална линия. Като видя, че съм се втренчил в оголените му ръце, веднага смъкна ръкавите.
- Благодаря, Велики татко, но сърцето ми копнее да съм със семейството си. Да видя приятели и роднини. Да им се порадвам и да ги оставя да ме поглезят – усмивката отново се върна на лицето му.
Скрих разтрепераните си пръсти в джобовете и кимнах.
- Ела пак да поговорим, синко. Ще те чакам.
Анук се поклони и се изправи. После се спря до изхода с гръб към мен.
- Ако натиснеш лулата от дясната страна на дръжката, Велики татко, тя ще се почисти сама. Западнийците ги бива в такива механизми – и излезе.
***
- Какво означава, че не можете?
Трите жрици се свиха в белите си роби. Бяха млади, твърде млади – а откак станах на сто и петдесет, всички ми се струваха деца – и все още не познаваха живота.
- Велики татко, песента не се използва по такъв начин. Насочим ли я към един човек, ще увредим тъканта на съзнанието му – жрицата в ляво – в кестенявата ѝ коса проблясваха бели нишки – погледна сестрите си за потвърждение. Другите две кимнаха.
Представих си как ги хващам за косите и ги разтърсвам достатъчно силно, за да се излее песента от тях, да се устреми като копие и да достигне до него.
- Вашите предшественички щяха… – млъкнах. Старите жрици притежаваха мъдростта на годините и опита, знаеха какво е полезно да остане и какво е най-добре да бъде изтрито. Но как да го кажеш на деца и да ги накараш да разберат?
- Те са били велики певици – промълви втората. – Помним историите. Учим се от примера и мъдростта им.
- Но не бива да правим това – довърши третата жрица. – Откъснем ли нишка, всичко ще се разплете. Правилното ще стане грешно, грешното – правилно.
Глупави, глупави момичета. Можех да ги пронижа с една дума – и аз поназнайвах малко от изкуството на песента. Аз също знаех една песен. Колко по-лесно щеше да бъде, ако разплета мислите им като килим и изтъка нова реалност. Овладях с мъка тъмния импулс и излязох от шатрата.
Вдишах дълбоко. Въздухът носеше приближаващия дъжд. Тежки сиви облаци препускаха над шатрите от запад, така както преди толкова слънца летящите къщи бяха дошли с огън и непозната мъдрост.
По пътя към моята шатра избягвах да гледам лицата на хората, които ме поздравяваха. Кимах без да обръщам внимание дали ми задават въпрос и продължих напред. Трябваше да остана сам. Трябваше да спра Анук. Забравеното трябваше да остане забравено.
Щом се прибрах, запалих само една свещ. Откачих ловеца на кошмари от куката му и го скрих. Седнах пред свещта и с нож дарих няколко капки от кръвта си на пламъка. Започнах тихо да пея.
Думите бяха като жарава. Изгаряха и поглъщаха. Заплитаха и разплитаха. Агония и екстаз се сляха в яростно червено зарево. Устремих ги напред, към единствения, когото трябваше да стигнат. И те полетяха.
За миг се реех заедно с тях, а после нещо силно и непреклонно ме блъсна и аз се строполих назад. Свещта угасна. От лютивия дим очите ми засмъдяха, но не толкова силно, колкото от разочарованието.
- Анук – прошепнах. Силен беше той. Странството не го беше отслабило, както смятах, напротив. Западнийците явно притежаваха и други умения освен да създават лъскави играчки. Юмруците ми удариха няколко пъти твърдата земя. – Анук. Анук! – за първи път усетих всяка една от годините си и леденият им дъх смрази кръвта ми.
Имаше още един начин да спра събитията. Единственият начин.
***
Никога не съм се боял от гората. Като дете, а толкова отдавна ли беше това, тичах по поляните и се катерех по същите тези дървета, които сега плашеха младите. Познавах всяко кътче. Ето защо, когато трябваше да се скрие нещо, знаех къде бе най-подходящото място.
Никой не идваше при дерето. Историите разказваха за появяването на Сахме от влажното, тъмно дъно и как изяжда очите на осмелилите се да посетят владението ѝ. Идвал съм на това място достатъчно пъти, така че ако наистина се появяваше, щяхме да сме станали най-добри приятели.
Един бухал прелетя ниско и се настани над главата ми в очакване на вечерята си. Казваха, че бухалите са любимци на Сахме. Може би затова тук не се мяркаха други птици.
Намерих пътеката за надолу почти веднага. Дъждовете бяха измили стъпалата, които бях вкопал, правейки я почти отвесна. Заслизах бавно.
Там, на дъното, където не растеше нищо освен рядка трева, лежеше скрито моето спасение.
Разрових меката земя, както би я ровило животно. Пръстите и ноктите ми почерняха и ме заболяха. Не спрях. Щом дупката стана дълбока колкото дължината на ръката ми, го напипах.
Беше непокътнато както в деня, в който го скрих. Другите неща успяха да изгорят, да се разложат и стопят, но това остана. Мразех гладката му повърхност, издължената му странна форма. Небрежния начин, с който позволяваше да скъсаш нишката на когото поискаш. Сега това щеше да ми послужи добре.
Изправих се и започнах трудното изкачване нагоре.
***
Първото нещо, което забелязах, беше Анук. Застанали пред шатрите си, всички от племето го бяха наобиколили и ме гледаха.
Тези погледи. Тези погледи. Те знаеха.
- Казал си им! Не осъзнаваш какво говориш! Никой няма да ти повярва. Не вярвайте на лъжите му!
Лицата им – до едно – не трепнаха. Гледаха ме, както ме гледаше и Анук, без да се поколебаят. Западнийското оръжие тежеше под робата ми. Не го бях планирал така. Всичко се разпадаше.
Анук заговори:
- Няма нужда да казвам или да лъжа, Велики татко. Нужна е само една песен, за да си спомнят – зад него като една пристъпиха трите жрици. Вече не изглеждаха млади. Очите им горяха върху лица като застинали маски. – Отнел си на тези хора спомените. Това е достатъчно лошо. Но си ги ограбил и от възможностите, които им дава Западнийската империя. Възможностите на бъдещето.
- Бъдещето на тяхната поквара! – в гърдите ми нещо клокочеше. – Това искаш ти! Да забравим традициите си, да забравим песните. Да се превърнем в роби с бели кожи, непознаващи гората и реката, затворени в кутийки! Не ни трябва тяхното бъдеще!
Огледах лицата на другите, докато говорех. Стори ми се, че по-възрастните ме подкрепяха. Но после Анук каза:
- Не ти определяш посоката на бъдещето, Велики татко. Времето го прави – той си пое дъх. Очите му се сведоха. – Племето реши, че времето ти на водач е свършило. Нужна е промяна.
Гръм да беше разцепил земята под краката ми, нямаше да почувствам такава болка.
Ръката ми сама посегна и издърпа оръжието. Насочих го към Анук.
- И ти да заемеш мястото ми ли?! Няма да позволя! – въздухът се превърна в огън в гърдите ми. Болеше и ме изгаряше. Ето какво правеше западнийската мъдрост. Първо проклетите мисионери, сега и Анук.
- Пусни го, Велики татко. Ще нараниш някого – ръцете му се протегнаха напред в молба.
- Глупак! Теб искам да нараня! – натиснах малката издатина. Нищо не се случи. Натиснах отново. И отново. И отново.
Светът избухна в светлина.
***
Понеже не пожелах да се преместя заедно с другите, една западнийка идваше в шатрата ми да се грижи за мен. Така поне твърдеше. Сигурен бях, че си вре носа във вещите ми и ѝ го казвах много пъти. Като си бях загубил очите, не значеше, че и слухът ми го няма. Тя само сумтеше и ме наричаше под нос досадно старче. О, само да владеех още песента!
Сега при мен се навъртаха дечурлига да ги плаша с историите си. Все искат нови. Имам само стари истини, за които вече никой не го е грижа.
- Ей, дядо, разкажи ни приказка! Приказка, дядо!
Е, добре. Ето ви една.
- Историята започва, както всяка друга, с песен…
***
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил