Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Бях го поканила на неделен обяд, седяхме един срещу друг на дългата маса в кухнята ми. Бяха времена на задължителни разпределения, учителствах в забутано селце в Западна България, а моят гост се подвизаваше там като лекар. Така се и представяше – докторът. Доскоро пътувах всеки ден от града – но вече имах квартира, хубава селска къща, самостоятелна. Хазяйката ми, която живееше в града, заяви, че не иска наем, достатъчно било да наглеждам къщата. "На твое място не бих се радвал, рече докторът, безплатен обяд няма." Е, аз пък бях доволна, че имам къде да живея. Какво – да се карам с жената, че не иска да ѝ плащам? Нямах такива намерения.
Чух шумолене зад гърба си, обърнах се. Гледаха ме дръзки миши очички, и – хоп – мишокът се шмугна зад отворения капак на готварската печка, последно се скри опашлето му. "Тъкмо няма да си сама", каза. Би могъл да направи нещо – да грабне метлата, да потърси мишата дупка... Или поне да ме утеши – това е само едно невинно мишле... Но не. "Тъкмо няма да скучаеш." Толкова.
Звъннах на хазяйката. Мишките прескачали от съседите, те имали лоша канализация. В магазина отсреща продавали отрова, да съм купела непременно... магазинът, от който си пазарувах хляб, кисело мляко и вафли.... Представих си как намирам сутринта изпружената мишка... Не, мерси!
Ето така приех компанията на мишока и наистина усетих дните – и особено нощите си, споделени. Както при всяко съжителство, ние започнахме да се опознаваме. Мишокът омиташе всичко от работния плот до готварската печка и ръсеше в замяна черни твърди следички. Някъде там беше и входът за неговите обиталища. Той ме направи стриктна домакиня – оставех ли му нещо, щеще да бъде изтълкувано като покана – заповядай, разполагай се както ти харесва. Храна слагах в хладилника, във висящия шкаф и върху масата, това си бяха мои територии.
Минавайки нощем край вратата на кухнята, понякога чувах цвърчене и дори – тропане на мънички краченца... Не надниквах – от деликатност. Пък и какво ли щях да видя... ако съдех по шумовете – май не живееше сам моят мишок. Вероятно си имаше жена? Цяла фамилия? Или пък организираше нощни запои: насам, народе, тука е теренът.
В следващите дни той посегна на чувалчето с картофи, оставено в ъгъла. На влизане в кухнята се препънах в нагризан картоф, още два-три се въргаляха по пода заедно с празния чувал. Не им липсваше апетит – бяха унищожили най-малко два-три килограма. Представих си мишоците около масата, мустачките им мърдат, опашчиците им висят от столовете, нагъват пържени картофи и надигат халби с бира... Изхвърлих остатъците и вместо картофи вечерях рибена консерва.
Скоро и кухненската маса попадна във вражи ръце. Сякаш орда някаква беше вилняла – няколко чаши бяха прекатурени; вафлите, ядките и плодовете – всичко опапкано, оплюскано, оглозгано... Но как се бяха покатерили – масата, с идеално гладки крака, беше точно в средата на кухнята? Непонятно... Това наистина вече преминаваше всички граници на добрия тон... Когато по-късно влязох в магазина, пред погледа ми попадна разкривен надпис: ОТРОВА ЗА МИШКИ! Побързах към изхода, понесла вафлите и киселото си мляко.
Същата нощ ми се присъни старият, почти забравен кошмар от детството... аз съм част от огромна, космата, бясно въртяща се топка. Извиках, събудих се и седнах в леглото. Сърцето ми блъскаше лудо. Светнах лампата – два часът беше. Запътих се към кухнята, исках да си направя чай. Лампата светеше, около масата седяха десетина тлъсти мишока, държаха вилици, ножове и чаши, опашките им висяха от столовете. По средата се мъдреше почти празна тенджерата с боб, която снощи оставих на котлона; до нея – тавата с лучника – преди да легна, я прибрах във висящия шкаф; до тавата –купичката със сирене от хладилника. На председателското място важно седеше моят мишок. Погледите ни се срещнаха, гледаше пак така дръзко... Без да сваля очи от мен, той се протегна към ножа пред себе си, муцуната му очерта неприятна усмивка, разкривайки зъби в състояние да прегризат всичко. Изскочих от кухнята светкавично, зад гърба си чух стържещ смях. Изтичах в стаята си и затръшнах вратата. Грабнах телефона: "Докторе... помощ!" Не можех все пак да звънна в полицията и да кажа: окупирана съм от мишки...
– Два и половина е! – възмути се докторът. – Идвам – чакай!
Да чакам, ама не беше много за чакане. Иззад вратата идваше нетърпима олелия, цвърчене, писукане, стържене на нокти о дървото. Те бяха там, на сантиметри от мен и с неясни намерения. Придърпах шкафа и подпрях вратата; награбих някакви неща – тетрадки за проверка, гримове, ютия, и изскочих през прозореца. С огромна радост забелязах в дъното на непрогледния мрак две светещи, приближаващи се точки – фаровете на докторовия спасителен трабант.
Повече никога не влязох в къщата. На хазяйката не дадох обяснения, нито пък тя ги поиска. Получих си багажа по съседката, оная с лошата канализация. Отново започнах да пътувам всеки ден от и до града. Още повече, че единствената забележителност за мен в селото – докторът, окончателно го напусна – поради забременяване. Имам предвид – забременя медицинската сестра, също разпределено в селото момиче. Двамата сключиха брак, който ги отпрати незабавно към така желаната столица. За мишето си приключение предпочетох да мълча. Следващата година не работех там, въпреки задължителното разпределение.
След десетина години минавах наблизо и се отбих в селото. Училището вече не съществуваше, деца вероятно нямаше. Никой не ме заприказва, за моята една година учителстване тук не бях оставила следа. Аз обаче помнех всичко добре. Потърсих квартирата си. Къщата приличаше на изоставена. В градинката растяха бурени, прозорците бяха непочистени, с остарели черчевета и спуснати завеси – същите от моето време. По улицата премина възрастен човек, подкарал магарето си.
– Живее ли някой тука? – попитах.
Той ме изгледа недоверчиво и някак неприятно се засмя.
– Живее, ами! Не виждаш ли? – каза. Проследих посоката, в която сочеше ръката му. Надникнах зад ъгъла – на цялата съседна стена се мъдреше, изрисуван във великански ръст, моят любим мишок. Очите му ме гледаха все така дръзко. Потръпнах.
– Даскалът го нарисува, художникът, дето живя в къщата последно. Като излезе от лудницата, върна се тука един ден и го изрисува.
Човекът подкара магарето си.
Подкарах и аз нататък.
Винаги съм обичала художниците. Казват, че в древни времена ги почитали, както почитали лечителите.
***
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил