Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
В сумрачната таванска стаичка цареше небивал безпорядък. Навсякъде се въргаляха мръсни чорапи, още по-мръсни чаши и особено мръсни кутии от китайска храна (повечето пълни поне наполовина с недоядено съдържание, в което вече се бяха развили и завъдили потомство нови форми на живот). Насред цялата тази неразбория, наричана с умиление от домакина „творчески хаос“, а от сестра му, с презрение и иззад кърпичката, с която гнусливо запушваше устата и носа си още от входната врата – „безподобна кочина“, се мъдреше старо разнебитено бюро, а на него – компютър. Възстаричък, наистина, здравата поочукан и с технически характеристики, които може и да са били връх на високите технологии преди петнайсетина години, но едва ли, той все пак си оставаше най-ценното притежание на обитателя на стаичката. Над него въпросният обитател се потеше и в момента, сътворявайки поредния шедьовър на писателското изкуство – и с повечко късмет, първия, който вместо да събира прах на етажерката при десетината по-ранни шедьоври, щеше да заеме полагаемото му се място на рафта на някоя книжарница, подвързан с твърди корици и с лъскава снимка на автора отзад.
За момента обаче книжарницата си оставаше непостижим блян, защото авторът на бъдещия шедьовър беше запецнал здравата – пардон, страдаше от временно поуталожване на въображението – по средата на втора глава. Вече пета сутрин той уверено се настаняваше на паянтовия си стол, запретваше ръкави, вдигаше с отработено движение ръце към клавиатурата, досущ като някой обигран концерт-пианист... и застиваше. После въздъхваше тежко, макар и не отчаяно, зачиташе последните няколко абзаца и започваше умислено да клати глава и да се чеше от дясната страна на носа, където неотдавна го беше ухапал комар. С изтъркулването на часовете въздишките ставаха по-чести и по-отчаяни, а чесането – по-настървено, но листът си оставаше все така полупразен. Музата му изглежда безвъзвратно го бе напуснала.
Което наистина беше жалко, защото беше напълно сигурен, че този път вече е напипал нещо. "Нещото" носеше амбициозното заглавие "Синът на Ловеца на бизони" и си поставяше още по-амбициозната задача да възроди позабравения – и според мнозина, с право – жанр, известен като каубойски роман. Любителят на китайска храна и творчески хаос обаче не се съмняваше, че читателите на тълпи ще се върнат към този тип литература, че и ще викат за още, щом влязат в досег с неговата уникална творба – и тя, разбира се, моментално щеше да оглави класациите за най-продавани книги и да го превърне в мултимилионер и медийна звезда. Холивуд, естествено, щеше начаса да откупи филмовите права, а Шварценегер да зареже губернаторстването и да се върне на екран, за да изиграе главната роля. И смирено да му поиска автограф.
– Височко се целиш, друже – дочу се насмешлив глас откъм ъгъла на стаята и стреснатият писател така подскочи, че се стовари на паркета с все паянтовия си стол.
След като прекара няколко мига в трескаво опипване на пода около себе си, докато успее да открие отхвръкналите си очила – и междувременно смути обитателите на поне две кутийки ланско китайско – напъпващият автор най-накрая късогледо се взря в източника на гласа.
Мъжът беше едър, широкоплещест, небрежно брадясал и издокаран в карирана риза, кожени бричове и високи ботуши с шпори. На главата му, игриво килната на една страна, се подвизаваше бяла широкопола шапка, а в ъгълчето на устата му се полюшваше незапалена цигара. Накратко, беше като изваден именно от ония класики на каубойската литература, на които слисаният му домакин се беше заел да подражава.
– Да ти се намира огънче? – продължи невъзмутимо новодошлият, сякаш да изскочиш от нищото насред чужда квартира беше най-естественото нещо на света.
– Ама... – заекна сащисаният писател, който от смущение чак забрави да стане от пода. – Ама вие как си позволявате, господине, така да нахлувате в чужда собственост?
Звукът на собствения му глас сякаш му помогна да се окопити и той достопочтено се надигна, с, надяваше се, подобаващо изражение на наранено достойнство. Непознатият обаче само се захили още по-нагло.
– Я не се пени толкоз, мой човек, че ще вземе да ти побелее косата. Пък ще е жалко, нали, все пак оная снимка на задната корица...
Ченето на писателя съвсем недостопочтено увисна, а бузите му придобиха цвета на януарски парникови домати. Даже се ощипа здравата по ръката, за да се увери, че не сънува. После сбърчи чело в опит да си спомни какво ли може да е ял, че да му се привиждат телепортиращи се каубои, способни да четат мисли? Отровни гъби навярно? Сестра му завчера му пробута едни, дето определено имаха странен вкус...
– Ти пък, то ако имаше такива гъби, народът щеше да се избива за тях... Но както и да е, де, аз дойдох да ти дам един приятелски съвет – каубоят махна небрежно към бюрото с компютъра. – Зарежи я тая работа с романа, няма да я бъде.
Бузите на автора отново пламнаха, този път от справедлив гняв.
– Вие за какъв се мислите, да не сте литературен критик случайно? Ако искате да знаете, романът ми притежава всички предпоставки да се превърне в първокласно четиво и, смея да твърдя, дори класическо.
В благородния си стремеж да защити предстоящата класика, създателят ѝ за момент забрави, че дори не знае от чии нападки я защитава. Това обаче не му попречи да се впусне в задълбочен анализ на съвременния читател, засипван отвсякъде с долнокачествена бълвоч, зажаднял за истински стойностни книги, жадуващ да открие отговор на своите житейски търсения в…
Пламенният му монолог беше най-безочливо прекъснат. Непознатият избухна в гръмък, несдържан смях, който не стихна цели три минути и заплашваше да продължи и още, но внезапно каубоят се задави. Кашляйки и бършейки очите си, той се обърна към събеседника си:
– Ей затова, друже… от тебе писател… няма да излезе. Виж, за политик… може и да се пробваш… там много се харчат… високопарни дрънканици.
Успял най-сетне да укроти дишането си, той продължи, вече по-свързано:
– За твое добро ти казвам – не си губи времето с тия диво-западни истории. Вече никой не ги и поглежда, честно, даже да са що-годе кадърно написани. Пък това твойто… – той презрително изсумтя. – Не се обиждай, обаче, така както си го представяш тоя сюжет, вътре има повече дупки от швейцарско сирене. А и героят един… плосък да го нарека, ще си е направо комплимент.
– И какво право имате, ако смея да попитам, да ми говорите така? Да не сте издател? И как изобщо – сети се домакинът да зададе ключовия въпрос, – как изобщо влязохте в жилището ми?
Каубоят въздъхна.
– Е хубаво де, щом толкова те тормози. Това ми е работата – аз съм нещо като… Абе ти не ме ли позна, всъщност?
Писателят отново се вгледа в събеседника си и след като подробно го изучи от глава до пети иззад петте си диоптъра и половина, намръщено поклати глава. Гостът му само махна с ръка.
– Ама и вие, „интелектуалците“, телевизия не гледате ли? Това тука нищо ли не ти говори? – той размаха все така незапалената цигара. – Аз съм тоя от рекламата на Марлборо.
– Актьорът? – не разбра набеденият интелектуалец.
– Не бе, каубоят. Така де, идеята за каубоя, сърцевината му – коравият мъжага, символът на Дивия запад… Изясни ли ти се картинката?
Писателят усети, че се е опулил по особено красноречив начин. "Картинката" си оставаше от мътна по-мътна.
– Добре де, представи си идеалния каубой, въплъщението на всичко по-по-най-каубойско... Ей това са направили и тия от "Марлборо" и така съм се пръкнал аз.
– И какво точно търсите в дома ми, господин... Марлборо?
Каубоят отново въздъхна, този път с неприкрита досада.
– Нали ти казах бе, човек, дойдох да те светна да зарежеш тая история с каубойския роман. Умряла работа, честна дума. Като искаш да пишеш, вземи напиши... Чакай да видим... един сценарий за сапунка например. Като топъл хляб се харчат, а нито кой знае какво въображение се иска, нито нищо. Пък и там Жетварката е мой човек, ще ѝ кажа някоя добра дума за тебе и може и да ти мине номерът.
– Жетварка? – на писателя му се стори, че веждите му ще се срастнат от постоянното свъсване.
– Ами да, всеки жанр си има Сеячи – тия, дето постоянно ви пълнят главите с купища нелепици и стискат палци все нещо да хване дикиш, и по един Жетвар, дето после отделя зърното от плявата. Затова така ти се закучи гениалният роман – щото съответният Жетвар, това ще рече моя милост, реши, че по-добре отрано да му дръпне шалтера, да не се хабиш напразно. И понеже гледам, че тъпо и упорито продължаваш да се кумиш над тая простотия, се довлякох да ти кажа в прав текст как стоят нещата.
Авторът на романа, на който очевидно не беше писано да бъде гениален, внезапно осъзна, че от пет минути се чеше от лявата страна на носа, и поправи грешката си. Около минута след това си спомни, че може да говори.
– И значи... повече няма да мога да пиша? Музата ме е напуснала?
Каубоят се плясна по челото.
– Да, да, да, именно. Усети се, че само налива от пусто в празно, и реши да се чупи. Е, наложи се да я понатисна, но нали ѝ наближава време за пенсия, не се опъва много-много. Ама няма страшно, де – изведнъж смени тона той, явно най-накрая забелязал обречената физиономия на събеседника си, – какво си увесил нос. Ти пак си пиши, никой не казва да не пишеш. Просто го забрави тоя Запад, хвани нещо друго... Не съм Сеяч, идея не мога да ти дам, обаче някой от колегите в най-скоро време ще се заеме, нямай грижи. Няма да... – самоопределилият се "Жетвар" внезапно млъкна и сякаш се заслуша в нещо. – Ще прощаваш, братче, ама някакво студентче се е нахъсало да пише "Ловци на скалпове 2", току-що му усетих основната идея и направо... Абе с две думи, трябва да бягам – айде успех с писането и дано не се налага пак да идвам насам, че трафикът е направо...
И с отвратена гримаса, каубоят просто... се стопи във въздуха.
– А, за малко да забравя – долетя отнякъде безплътният му глас. – Като не гледаш телевизия, поне вестници чети. Шварценегер от сума време вече не е губернатор.
Писателят си свали очилата, разтърка очи, после за всеки случай поизтърка и очилата с края на ризата си, и пак ги сложи. Нищо. В ъгъла, където допреди секунди се беше подпирал брадясалият мъж с широкополата шапка, нямаше нищо. Е, поне нищо одушевено. Добре де, нищо, достигнало степен на развитие, която да му позволява да ходи, да говори и да носи широкополи шапки.
Очилаткото тъжно се взря в трептящия си монитор. Поредният шедьовър, на който не му беше писано да види бял свят...
После изведнъж лицето му се озари от блажена усмивка, а дивашкият поглед, който сестра му така добре познаваше и от край време мразеше, отново засия в очите му. Той припряно отвори нов документ и с трескави, запотени пръсти зачатка по изтърканата клавиатура. Раждаше се "Вдовицата в цикламено" и заедно с него щеше да се възроди и позабравеният жанр на латиноамериканската сапунена опера...
Само че от този ден нататък писателят се закле да не консумира гъби. За всеки случай.
***
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил