Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"

~~~

Огромният катранено-черен жребец изпръхтя сърдито и тропна с крака. Ездачът му – висок мъж, облечен в дълъг черен шлифер въпреки топлото време и скрил лицето си под периферията на шапка, го потупа успокояващо по шията.

– Стига, Луцифер, вече сме близо до Силвърлейк. Потърпи още малко.

Конят изпръхтя в отговор и тръсна глава, карайки сребърната юзда да зазвънти. Ездачът го сръга леко и конят се понесе лениво по пътя, вдигнал нервно потръпваща муцуна. Вятърът подухна, носейки влажния аромат на езеро. Конят пак тръсна глава и премина в лек тръс.

Тесният път се изви през рехавата гора от кленове, носеща следите от скорошна сеч, и ездачът подръпна юздите преди коня да е препуснал. Последните няколко дни бяха минали в почти непрекъсната езда, а торбата с ценната зоб отдавна висеше празна на седлото и един бесен галоп като нищо можеше да осакати животното.

Кленовата горичка свърши сред малко море от пънове, което се плъзгаше надолу по хълма и стигаше до града, разпръснал се по дъното на плитка долина. Огромното езеро блестеше като сребро, разливайки се чак до хоризонта. Няколко парахода цепеха спокойната му повърхност, бълвайки облаци дим към синьото небе.

Ездачът плъзна поглед по стотиците дървени сгради, разхвърляни хаотично в ниското. Над всичко се издигаше двете кули на храма на Пастирите и на кметството – единствените тухлени постройки в целия град. Можеше да види четирите дока, вбили се навътре в езерото. На три от тях плиткогазещи платноходки, чакаха да бъдат натоварени, а на четвъртия стоеше параход. Дори оттук можеше да види тълпата, събрала се около големия кораб. Желаещи да прекосят Силвърлейк винаги имаше и откакто влаковата линия стигна до града ставаха все повече и повече. Заселническата програма на Империята, завладяла тези земи преди повече от сто и петдесет години, най-накрая бе започнала да дава плодове. Стотици хиляди безимотни имперци тръгваха на запад, подмамени от обещанията на имперските емисари за безкрайни земи, които чакат да бъдат заселени. Същите емисари пропускаха да споменат за болестите, мизерията, глада и варварите, които убиваха един на всеки трима заселници. Западът се бе съпротивлявал успешно повече от век, оставяйки планини от кости, разпилени из прерията, но влаковете, параходитеи телеграфите накрая го пречупиха. И точно тогава няколкото самотни посесища, разхвърляни на дни и седмици път едни от други, с обитатели едва оцеляващи под убийствения натиск на холерата, глада и варварите, се превърнаха в проспериращи градове.

Ездачът се усмихна. Помнеше Силвърлейк сити, когато беше само двадесетина къщички, скрити зад плитък ров и ограда от заострени колове, чийто жители оцеляваха само благодарение на рибата, давана им от езерото. Но сега наричаха Силвърлейк сити Перлата на Запада, въпреки че на Изток, където Империята властваше от векове, имаше села в пъти по-големи от него.

Ездачът леко сръга с пети хълбоците на коня.

– Хайде, мързеливецо, заслужи си зобта, най-накрая.

Конят изпръхтя обидено и тръгна надолу по хълма, опъвайки юздата, която господаря му стискаше здраво. Пътят се плъзгаше надолу по хълма, огъвайки се покрай няколко канари, щръкнали от земята. Скалите, по-високи от човешки бой, бяха изгладени с каменарски чукове, оформяйки малки площадки. Насипите отдавна бяха запълнени, а острите колове – извадени, но си личеше, че местата са били използвани за отбранителни постове. Ездачът неволно се извърна и погледна нагоре по-хълма. Някога кленовата гора – далеч по-гъста, го беше покривала целия, служейки за прикритие на варварите, които често атакуваха слабонаселените имперски поселища като Силвърлейк сити. Влаковете и параходите обаче доведоха още хора и още оръжия, с които племената не можеха да се справят. Накрая Империята спечели и набързо стъкмените отбранителни съоръжения като тези бяха забравени... поне на места като Силвърлейк сити. В много други градчета жителите им все още си лягаха със заредени пушки и револвери, незнаейки дали ще видят изгрева. Западът убиваше винаги когато можеше.

Черният път мина покрай градското гробище, оградена от ниска ограда, покрай което пасеше някакво муле. Животното вдигна глава към самотния ездач и без да спира да дъвче стиска трева изрева. Сякаш очаквал точно това свирката на големия параход на пристана изпищя пронизително.

Шумът на Силвърлейк сити го заля в мига, в който влезе между първите сгради. Десетки каруци и файтони се носеха по улиците, гласовете на стотици хора се смесваха с рева на коне, мулета и волове, във въздуха се носеше миризмата на влага, прах и конска тор.

Ездачът подръпна леко юздите, за да направи път на натоварена с чували каруца. Побелелият мъж на капрата докосна крайчецана  шапката си за поздрав. Каруцата изтрополя надолу по улицата, вдигайки облаци прах. Ездачът кимна на минувач, повел под ръка млада жена, която се пазеше от слънцето с чадърче.

– Извинете, къде мога да намеря легло и топла храна?

Мъжът учудено повдигна вежди при вида на дръжките на двата меча, подаващи се през прорези на шлифера на мъжа. Махна надолу по улицата.

– Пробвай в хотела на Грегъри. Леглата са чисти, храната е добра, а от уиските му няма да ослепееш – той присви очи, опитвайки се да види лицето на новодошлия под широката периферия на шапката. – А вие, мистър, изглежда, че идвате отдалеч.

Ездачът леко повдигна глава и под ръба на шапката блеснаха две сребристи очи. Усмихна се.

– Направо си нямате представа.

Мъжът ахна и скри уста с ръце, за да подави писъка си. Жената до него изгледа учудено:

– Уолтър, какво има... да не си видя призрак.

– Точно при Грегъри отидете. Там... точно там... – избъбри Уолтъри забърза по улицата, почти повличайки жената.

Ездачът кимна и сръга коня си. Животното изпръхтя и пое по улицата, махайки с опашка, за да изпъди няколко досадни мухи. Така и не се обърна да види как Уолтър хлътва между две къщи, подпира се на стената и избърса с ръкав потното си чело.

– Пазач... – изхриптя той.

Жената мигаше стреснато срещу него, забравила за чадърчето си.

– Какво, скъпи... какъв пазач? Познаваше ли го онзи?

– Не, не го... не го познавам – каза Уолтър, опитвайки се да преглътне. – Веднъж като... като дете видях един като него. Той е... той е Пазач на гробове.

Тънките вежди на жената се извиха в учудване.

– Пазач на гробове? Но те не съществуват. Баба ми ме плашеше с тях като бях малка. Детска приказка и нищо повече.

– Не, съществуват, виждал съм с очите си. Бях дете, но помня... нощта, когато удавниците излязоха от езерото. Същите сребърни очи и бяла коса. Същите два меча на гърба. Може дори и този да е бил. Казвам ти, Ингрид, видиш ли Пазач на гробове трябва да знаеш, че злото също е наблизо – той измъкна от яката си сребърно медальонче на две ръце, вплетени в молитва. – Пастирите да ни пазят дано.

Хотелът се намираше на площад, около който бяха струпани повечето важни постройки в Силвърлейк. Тук бяха храмът на Пастирите и кметството с тухлените си кули. Встрани от тях се издигаше шерифството. Имаше още няколко магазина, бръснар, шивач и нещо наречено „Емпориума на Дъсти“ и изглежда въобще не страдаха от липса на клиенти. Хотелът се оказа изненадващо масивна двуетажна сграда, направена от грубо издялани трупи. До него бе долепена конюшня, от която се носеше цвилене на коне. Над широката врата висеше табела „При Грегъри“. Пазачът на гробове се смъкна от седлото и хвърли юздите на изскочилото от конюшнята момче. Сребърен коронад изхвърча във въздуха с мелодичен звън и конярчето стреснато подскочи, за да го улови. 

– Погрижи се за него, момче – каза среброокият Пазач на гробове. – Има нужда от хубаво сено и малко зоб. Казвам „малко“, защото не е ял от доста време, а не искам да се презоби – той шляпна прашния хълбок на коня. – Луцифер си пада малко лакомник.

Конят изпръхтя сърдито и тръсна глава, вдигайки облаче прах. Пазачът се усмихна.

– А, и не забравяй да го разтриеш. Ако утре го видя доволен, сит и отпочинал, ще получиш още една от тези, разбра ли?

Момчето гледаше стреснато тежката сребърна монета в дланта. Това беше седмичната му надница. На лицето му изгря усмивка:

– Както кажете, мистър. Уверявам ви, че утре на вашето конче направо няма да му се тръгва оттук. Ще трябва да го носите на гръб до края на града, обещавам ви.

– Е, дано не се наложи.

Момчето изведнъж се поколеба, надничайки под широката периферия на шапката на мъжа.

– Извинете, мистър, но да не ви има нещо на очите?

– Защо мислиш така?

– Ами... таковата... не са... имам предвид...

– Просто се погрижи за коня, момче.

– Да, мистър... както наредите, мистър... ей сега, мистър. А... таковата... на чие име да го запиша? Мистър Грегъри държи много на отчета, сещате се, заради зобта, сеното и така нататък.

– Данте. 

Момичето отвори уста за друг въпрос, но веднага я затвори.

– Приятен престой в „При Грегъри“, мистър Данте.

То бързо пое към конюшнята и Луцифер го последва, усетил миризмата на пресен фураж. Данте бутна люлеещите се врати и за миг спря на прага. Помещението беше голямо, добре осветено. Имаше дузина маси, празна сцена, до която стоеше пиано. Стълби водеха към втория етаж, където бях стаите за гости. Широк бар със столове се плъзгаше покрай стената. Зад него стоеше висок слаб мъж в бяла риза, чийто ръкави беше запретнал. Тъкмо наливаше уиски на раздърпан брадат старец.

– Това ти е последното за днес, Роналд, и после се прибираш вкъщи при Телма, като се разбрахме, нали? – каза барманът.

Старецът показа щърбава усмивка:

– Как'о ка'еж, Г'егъ'и.

Барманът вдигна поглед към новодошлия.

– Добре сте дошъл в „При Грегър“. Аз съм Джо Грегъри, но всички ми казват Грегъри. Нещо за пиене?

Данте прекрачи прага и вратите се затвориха след него. Дъсченият под дори не изскърца под ботушите му.

– По-скоро си мислех за нещо за ядене, гореща вана и топло легло, по възможност в този ред.

Съдържателят се ухили, показвайки два реда едри жълти зъби:

– Първото идва веднага, за второто и третото малко ще трябва да почакате.

Данте само кимна и седна на масата до прозореца, откъдето можеше да наблюдава улицата и вратата. Десетината клиенти само вдигнаха погледи към него, но видът на двата меча на гърба му ги накараха бързо да се върнат към прекъснатите разговори. Момче на годините на конярчето донесе на Данте чиния с едри късове говеждо в сос, четири големи филии хляб и чаша бира. Кафявите очи на момчето пробягаха с любопитство по дръжките на двата меча.

– Не сте местен, нали, мистър? Щото аз местните ги познавам, а пък вас щях да ви запомня.

– Идвам от... – Данте се поколеба за миг, – ... далече.

– Мечоносци като вече почти не се срещат, мистър. Почитател на традициите ли сте?

Данте вдигна поглед към момчето – висок и кльощав хлапак, в чийто очи блестеше нестихващото любопитство на буден ум, израснал в скука.

– Може да се каже. Всъщност май наистина съм почитател на традициите.

При вида на сребристите очи на мъжа момчето примигна учудено. Страх обаче нямаше.

– Казват, че добрият мечоносец може да отреже главата на стрелец още преди онзи да е измъкнал револвера си.

– И аз така съм чувал.

– А вие можете ли, мистър?

– Ами извади револвер и можем да проверим.

– Били-Рей, не притеснявай човека – подвикна Грегъри от бара.

Погледът на момчето се плъзна по кожения колан на кръста на Данте, шлиферът се беше отместил, показвайки кобур с втъкнат в него револвер. Очите му светнаха.

– Това пийсмейкър ли е, мистър?

Данте подръпна шлифера, за да скрие оръжието.

– “Калахан Индъстри“ спря производството им преди тридесет години – продължи да бъбри момчето. – Петдесеткалиброви са и отката направо чупел китките на стрелците. Казват, че самият Обедая Калахан осакатял като стрелял с един от тях и затова спрял производството им. Повечето ги пийсмейкъри ги претопили и от тях направи снарядите, които Империята използвала при Бунта на десетте племена. 

– Били-Рей – подвикна пак Грегъри, – казах ти да оставиш човека намира.

– Боеприпаси също не се произвеждат за тях. Сами ли си правите патроните, мистър?

– Всъщност рядко ми се налага да ги използвам – каза Данте, а ъгълчетата на устните му потръпнаха в усмивка.

– Мечовете – кимна момчето с блестящи очи. – Да си призная, мистър, досега не бях виждал мечоносец, който да носи два меча, а оттук минава сума народ – ловци на глави, рейнджъри, наемници. И с двата ли можете да си служите или...

– Уилям-Реймънд, казах ти нещо!

Момчето хвърли поглед през рамо. Грегъри го гледаше изпод вежди.

– Добре, вуйчо. Само си говорех със господина и...

– Ще си говориш после. Сега занеси поръчката на отец Донеган в храма, че ако изнесе още една проповед трезвен, ще трябва да извикаме някой Очистител от Макалистър Сити да го изгори на клада. Хайде, отивай.

– Да, вуйчо – измрънка момчето, хвърли тъжен поглед на Данте, грабна бутилката с уиски, която стоеше на бара, и изхвърча от бара.

Грегъри се приближи до Данте, бършейки ръце в парцал.

– Извинявам се, мистър. Майка му, моята сестра... Пастирите да дадат покой на душата ѝ, много държеше да го изучи както трябва и отрано го прати в училището на отец Донеган. Старият му напълни главата с какви ли не глупости – то не бяха математики, химии и не знам още какво си. Само обърка момчето. Та оттогава Били-Рей все пита и разпитва.

– Образованието е хубаво нещо – отвърна Данте.

Грегъри се намръщи сякаш бе усетил вкуса на нещо горчиво:

– Може да чете и пише, повече не му трябва. Един ден ще поеме хотела... не е много, но няма да си ляга гладен, ще изхранва семейство си с почтен труд.

Данте не отговори и Грегъри се поколеба. Не му харесваше да не вижда лицето на събеседника си. Всъщност единственото, което успяваше да зърне, бе дългата бяла коса на мъжа, която стигаше до раменете му. И дрехите, в това топло време с този шлифер сигурно се давеше в пот, както и тези кожени ръкавици. А и двата меча...

– Опасявам се, че за стаята и банята ще трябва да платите предварително, мистър – каза Грегъри внимателно. – Такава е политиката на хотела.

Една монета се плъзна по масата и Грегъри инстинктивно я захлупи с длан преди да е паднала на пода. Отмести ръка. Сребърен коронад.

– Това стига ли за всичко?

На лицето на Грегъри се разля усмивка. Като всеки бизнесмен в Силвърлейк сити най-много обичаше платежоспособните клиенти. 

– Абсолютно, дори стига за закуска. Какво ще кажете?

Данте свали шапката си и я сложи на масата. Впери сребристите си очи в Грегъри.

– Ще кажа, че нямам търпение да се видим сутринта.

Изскърца стол, който падна на пода с трясък. В салона се възцари тежка тишина. По-възрастните клиенти гледаха Данте с широко отворени очи, а младите се кокореха учудено, чудейки се какво става.

– Пазач на гробове – изхъхри изтрезнелия Роналд, вкопчил побеляла ръка в бара. – Пастирите да са ни на помощ!

Пребледнелият Грегъри си пое свистяща глътка въздух:

– Нали...

Данте вдигна ръка:

– Просто преминавам оттук. Имам нужда от кратка почивка преди да продължа на запад. Това е.

Грегъри бавно издиша. Постави сребърната на монета обратно на масата.

– Заведението черпи, сър. Ще е чест... чест за мен да ми гостува Пазач на гробове... ако... ако нямате нищо против, разбира се. Като за вас – „императорската стая“, държа я за специални гости. Останете колкото искате, сър.

– Само една вечер, Грегъри. Утре ще съм напуснал града.

– Не, не ме разбирайте погрешно, сър, ние нямаме нищо против Пазачите на гробове, дори напротив. Като бях дете един като вас спаси този град, но просто... просто...

– Видиш ли Пазач, значи злото е наблизо – каза спокойно Данте. – И аз съм го чувал и честно казано истината не е чак толкова далеч.

– Но сега просто преминавате? – каза Грегъри с надежда.

– Сега просто преминавам – повтори Данте. – Една вечер и си тръгвам.

Грегъри кимна, облизвайки устни. Ръцете му шаваха сякаш се чудеше какво да прави с тях. Накрая ги скръсти пред гърдите си.

– Веднага ще се погрижа да приготвят стаята ви, сър.

Данте само кимна и насочи цялото си внимание към обяда си. Грегъри се качи на втория етаж, почти тичайки по стълбите. По-възрастните клиенти побързаха да се измъкнат навън и младите ги последваха един след друг. Момче на около двадесет с вид на фермер мърмореше „какви са тия пазачи“, но посивелият му спътник мълчеше и вървеше толкова бързо, че младежът подтичваше до нея. От горния етаж се чу приглушеният глас на Грегъри, който тъкмо казваше на някоя си Мария да смени завивките в императорската стая и да сгорещи вода за ваната.

Подът под нечий стъпки изскърца и когато Данте вдигна поглед от чинията си, видя Роналд. Опърпаният, вмирисан на уиски и конска тор старец протегна мръсна длан:

– Позволете да стисна ръката на един Пазач на гробове, сър.

Данте протегна ръка и стисна неговата. В очите на стареца – изненадващо сини, въпреки годините и алкохола, блеснаха сълзи.

– Спасихте ми живота, сър и не само моя. Преди трийсет и пет години, когато удавниците излязоха от езерото. Още ги виждам нощем – посинели, разложени, с увиснали вътрешности. Неколцина даже ги познавах. Един от тях беше братовчед ми – Нед, който се удави докато ловеше риба с лодката си. Бедният се оплете в мрежата си, падна в езерото и се удави. Като изпълзя от езерото заедно с другите, се опита да отнесе във водата мойта Тес, беше бебенце още, когато един като вас ги връхлетя. Бога ми, насече ги като коса – сено с мечове като ей тия вашите. Не знам какво е направил, но оттогава не съм виждал удавник да броди по бреговете. Затуй и града още го има. Младите не знаят и така е по-добре. Нека туй нещо си отиде с нас в гробовете.

Данте кимна, пускайки ръката на стареца.

– Затова съществуваме, Роналд.

Старецът махна с ръка.

– Ако някой път пак минете през Силвърлейк и няма къде да отседнете, елате у нас. Питайте за Рон Шонеси, всеки ме познава. Не е лъскаво като тука, но за вас винаги ще се намери легло и храна. Ще ви покажа моята Тес. Ръката ѝ още я наболява от време на време, но е голяма жена вече, омъжена, с четири хлапета и петото на път. Ако не беше онзи Пазач...

– Прибери се у дома, Роналд. Ще дойда, когато минавам следващия път, обещавам.

Старецът кимна, избърса сълзите, потекли по изпитите му бузи и излезе от хотела. Данте поклати глава. Помнеше онази нощ, както и много като нея. Мъртвите излязоха от водния си гроб и плъзнаха в Силвърлейк сити, убивайки всичко по пътя си – мъже, жени, деца, млади и стари. Куршумите не помагаха срещу мъртвата плът и ужасените хора ги сечаха на парчета в опит да опазят домовете и близките си. Нощта се озаряваше от пламъците, които поглъщаха сгради, живи и мъртви. Писъци, молби за помощ, вой на пламъци отекваха из целия град... и плач на бебе и ужасените крясъци на младия му баща. Удавник с посиняла кожа, висяща на парцали от костите му стискаше в прегръдките си дете и вървеше през брега на езерото, а водата се вдигаше до коленете, до бедрата ми... дори не забеляза стрелналото се към него острие. Отсечената глава потъна с плясък в черната вода, а след нея и насеченото на парчета тяло. Бебето потъна под развълнувалата се повърхност, плачът секна, но тогава Данте бе уловил една малка ръчичка и я счупи, измъквайки детето на повърхността. Пищящото дете потъна в прегръдките на разплакания си баща, а Данте се върна, тръгна към брега, където го чакаха още удавници за унищожаване.

Мъртвите бяха унищожени, но ужасът превърна Силвърлейк в един от многобройните призрачни градове в Запада. Слънцето едва бе изгряло, когато хората започнаха да товарят имуществото и оцелелите си близки на каруци и да потеглят по-надалеч от езерото. Единственото, което спаси града, бе железницата, която стигна до него няколко месеца след нападението. Заедно с нея дойдоха и стотици заселници, които не помнеха удавниците, и Силвърлейк сити отново разцъфтя.

Данте поклати глава. Хубаво беше, че поне старецът не го позна. И без това мълвата за Пазача на гробове вече пълзеше из града. Последното, от което имаше нужда, беше тълпа от жадуващи да чуят историята за удавниците, излезли от езерото и да зърнат съществото, което ги беше унищожило преди тридесет години без времето да остави и една бръчка на лицето му.

Данте преглътна последното натопено в соса парче говеждо, допивайки бирата си. Тогава се върна и Грегъри, който го отведе до стаята му – изненадващо просторно помещение с тежки пердета, голямо легло и резбована тоалетка. Подът беше застлан с дебел килим. Във въздуха се носеше миризмата на сапун за пране. 

– Казах на Мария да приготви ваната ви, така че когато ви е удобно заповядайте в банята – каза хотелиера и се оттегли, оставяйки Пазача сам.

Банята беше тясно помещение, по-голяма част от което заето от голяма пълна с гореща вода медна вана. Във въздуха се стелеха облаци пара. В помещението го чакаше младо мургаво момиче, което му се усмихна стеснително. В кафявите ѝ очи обаче нямаше страх.

– Заповядайте, сеньор – каза Мария с напевния акцент на жителка на Юга. – Водата е готова. Ако ви трябва още, само ме повикайте. Сложила съм един котел на огнището. 

Данте смъкна тежкия шлифер и във въздуха се пръсна облак прах.

– От коя част на Юга си, Мария? – попита Данте. 

Момичето му се усмихна, показвайки бели и равни зъбки.

– От Силвърлейк съм, сеньор.

– Първо поколение западнячка?

– Второ, сеньор. Баба ми и дядо ми са живели в Санта Ескандида, когато Аугусто Хименес се вдигнал на бунт срещу Империята. Дядо се присъединил към неговите пистолерос и се сражавал срещу войските на легат Худ – усмивката ѝ се разшири, а в очите заблестя гордост. – Дядо ми и другарите му не отстъпили дори когато имперците проникнали в Санта Ескандида. Тогава Худ се принудил да даде на бунтовниците своята Милост. Тогава дядо и баба напуснали Санта Ескандида и поели на Запад.

Данте кимна. Милостта на Худ, така я наричаха. Бунтовниците от цялата провинция Виляроса, включително град Санта Ескандида, получиха правото да напуснат домовете си без срещу тях да бъде вдигнато имперско оръжие при условие, че се заселят в Запада. Южняците гледаха на това като на победа, но победата всъщност беше за Империята. Виляроса беше омиротворена веднъж завинаги, на място на напусналите дойдоха верни на Железния трон заселници, а повечето виляросци измряха от глад и болести по дългия път на Запад. Онези, които оцеляха, бяха толкова разпръснати из безкрайните прерии, че и да искаха нямаше как да се бунтуват. 

Данте закачи шлифера си на куката на стената. Усети как погледът на момичето се плъзга по двете ножници на гърба му с втъкнатите в тях мечове. Той я погледна, но тя не извърна очи.

– Знаеш ли кой съм, Мария?

– Да, сеньор, знам, че сте Пазач на гробове.

– Не се ли страхуваш от мен? Всички хора, които видях днес... всъщност без един, бяха готови да побегнат. 

– Ми абуела... – момичето тръсна глава, – баба ми е говорила за вас, Пазачите. Наричаше ви Анхелес де плата. Разказваше ми приказки за вас. Как Пастирите търсели добри хора, които били убивани несправедливо... хора, които били толкова силни, че дори смъртта не можела да вземе душите им и да ги отнесе в Рая. Затова Пастирите ги връщали на земята, за да се борят със злото по света. Давали на всеки пазач по два меча – един, който да поразява мъртвите, и друг, който да убива живите. Баба е виждала Пазачи. Зърнала един като момиче в Санта Ескандида, когато некромант вдигнал насила мъртвите войници на Худ, за да ги използва срещу града, други двама видяла по пътя през прерията. Татко също видял един като дете, когато удавниците изпълзели от езерото. Мен нямаше да има, ако не бяха Анхелес де плата, сеньор. Благодаря ви, Пастирите да ви благословят.

Момичето се поклони и излезе от банята, шумолейки с полите, оставяйки Данте сам. Данте само поклати глава. Анхелес де плата... сребърните ангели. А вече бе започнал да си мисли, че е чувал всичко.

Съблече се без да бърза. Свали двете ножници с мечовете и ги закачи на кука на стената. Двата револвера ги сложи на столчето, което придърпа до ваната. Надали някой щеше да го нападне насред Силвърлейк сити, но старите навици умираха трудно. Пъхна се гол в пълната вана. Горещата вода го обви, облегна тил на заобления ръб и затвори очи с тиха въздишка на наслада. Не помнеше кога за последно си взе вана.

– Анхелес де плата... – измърмори той и бавно отвори очи. – Вече можеш да се покажеш.

Парата в ъгъла на стаята се сгъсти и се след миг се пръсна във фин облак. Гъвкава човешка фигура стъпи безшумно на пода. Мъж, в средата на тридесетте, с фини мустаци и обикновени дрехи, кожа помургавяла от слънцето. Кобура на кръста му беше празен. На джоба на ризата му блестеше емблемата на „Трансимпириъл“ – железницата, превзела Запада.

Мъжът се усмихна леко:

– Кога разбра, че съм тук?

Данте облегна лакти на ваната и вода се разплиска по пода.

– Още откакто влезе.

– И въпреки това остави оръжията си?

– Досега не съм чувала имперска Ръка да е нападала Пазач. Доколкото помня, вашият интерес към нас е по-скоро научен. Противното би означавало, че императорите Дюк пак са решили да правят армия от Пазачи на гробове, нали?

Мъжът поклати глава, а усмивката не слизаше от устните му.

– Поне аз не знам, въпреки че до тук официалните инструкции стигат със закъснение от няколко месеца до няколко години. Сигурен съм обаче, че Нейна светлост императрица Аурелия помни историите за трагичния край на своя прапардядо, вкарал Империята в десетгодишна гражданска война. Ако не друго, Дюк нямат навика да повтарят грешките си, особено когато в основата им са Пазачи на гробове.

– Тогава си тук защото?

– Бих искал да си поговорим, когато... се освободиш. Ела в гарата и питай за началник Джеймс Халоран. Ще те чакам.

Мъжът отвори вратата и в задимената баня нахлу прохладен въздух, карайки мъглата да затанцува. Спря на прага и се обърна:

– Само за справка – ти си Пазач на гробове номер 38 – Данте, нали?

– От плът и кръв... доколкото е възможно.

Мъжът кимна и вратата се затвори зад гърба му. Данте взе парцала, който стоеше на ваната, натопи го в горещата вода, сложи го на лицето си и се отпусна по гръб.

– Имперската тайна полиция пък какво иска сега? – измърмори той и затвори очи. 

Каквото и да искаше, Халоран щеше да почака.

***

Джеймс Халоран погледна часовника на стената точно срещу отрупаното мус документи бюро. Стрелката лениво се плъзгаше по напукания циферблат, показвайки, че шест вечерта отминава. Слънцето, нахлуващо през тесния прозорец на втория етаж на гарата, оранжавееше. Беше наострил слух в очакване на стъпки, изкачващи тясното скърцащо стълбище към втория етаж на гарата, където се помещаваше администрацията, състояща се допреди три седмици от петима души, а вече – само от него.

Халоран се намръщи. Търпението беше нещо, което не му липсваше. Имперската тайна полиция, известна като Ръцете, бе известна с това. Умееше да чака не просто дни и месеци, а години и десетилетия. Друг беше въпросът, че седемгодишният престой в Запада бе изчерпал по-голяма част от същото това търпение. Той стана и отиде до прозореца. Огромният черен корпус на локомотива стоеше на релсите, притихнал като звяр, който чака бъде събуден. Товарните вагони бяха почти натоварени със стоки, които влакът щеше да отнесе на север към Галвестън, за да се върне с други, за да поемат през езерото. Ехтяха гласовете на носачите, които товареха последния вагон със сандъци осолена риба. От време на време се разнасяше ревът на нетърпелив кон от впряговете, докарали сандъците или псувнята на носач.

Халоран седна пак зад бюрото и отвори лежащата там папка. В нея имаше само три пожълтели от времето листове. На тях личеше почерка на поне дузина души – мъже и жени. Повечето бяха цивилни сътрудници на Ръцете от ранните години, когато Империята плахо пристъпваше през безкрайната прерия на Запада, а в по-късните и редове агенти. За последните сто години имаше десетки зачерквания на името на онзи, на когото принадлежеше това досие, за да се стигне до „Пазач на гробове №38 – Данте“. На Ръцете им бе трябвало повече от седемдесет години, за да разберат, че сто четиридесет и трима Пазачи, виждани из цялата Империя и Запада, са всъщност един.

Ръцете събираха информация за тях от самото си създаване преди повече от триста години и за това време не бяха напреднали кой знае колко в изучаването им. Знаеха, че в момента съществуват около сто Пазачи, знаеха имената на повечето от тях... и с това знанията им се изчерпваха. Как ги създаваха Пастирите, как убиваха мъртвите, защо бяха толкова силни... всичко това си оставаше мистерия. Присъстваха в легенди макар и под други имена много преди да се роди Империята. Със сигурност се знаеше, че изтребват мъртвите, върнали се на земята по една или друга причина, което беше дало и името им. Въпреки това не се ограничаваха само до тях. Избиваха демони, мутанти и въобще всичко, на което мястото му не е сред хората. Именно Пазач на гробове изкла мутиралите миньори в Пърл майн и после срина галериите. Друг Пазач уби последната речна хидра в Ривърдейл, на практика унищожавайки вида. Легендите твърдяха, че именно те са избили и аптораните – митичната змиеподобна раса, обитавала някога планините на Юга. Беше трудно да се отсеят факти от легенди, но нямаше спор за едно – Пазачите на гробове бяха на този свят много преди да се роди Империята и щеше да ги има дълго след като тя стане на прах.

Халоран взе втория лист, който беше изпълнен със също толкова кратки бележки – „осъществил в Операция №1120; вероятно осъществил Операция №1125; вероятно осъществил Операция №1450, съвместно с вероятно ПнГ №16 – Хелена...“. Тези записки изпълваха и третия последен лист. Над деветстотин описани сражения между Пазач на гробове №38 – Данте и различни немъртви и всички те внимателно описани и класифицирани от Ръцете през годините. Самите досиета за всяка една операция се намираха в централата на Ръцете, дълбоко в безопасното сърце на Империята и описваха само малка част от дейността на Данте през последния век.

Погледът на Халоран се плъзна по записка направена с красив, женски почерк – „вероятно осъществил Операция №1560“.Думата „вероятно“ беше задраскана. Зад Операция №1560 се криеше убиването на личния некромант на легат Нейтън Худ – Белизариус Кайтел, магьосника вдигнал мъртвите имперски войници и изпратил ги срещу пистолеросите на Аугусто Хименес в битката за Санта Ескандида. Това правеше Данте враг на Империята, но Ръцете така и не бяха получили заповед да го открият и ликвидират. Пазачите на гробове никак не харесваха некромантите, имайки предвид работата, която им създава, затова и ги избиваха превантивно без значение на кого служат.

– Рисковете на професията – измърмори Халоран.

– Не бих могъл да го кажа по-добре.

Ръката на Халоран се стрелна под плота на бюрото, където беше залепен кобурът с пушка с рязани цев, сочещи право към вратата. Замръзна, когато срещна сребристите очи на Данте, гледащи го изпод периферията на шапката му. Халоран бавно отмести пръст от спусъка на пушката и внимателно сложи длани на бюрото.

– Виждам, че любопитството на Ръцете не стихва. Вече колко станаха, триста години? – каза Данте.

– Май толкова.

– И за толкова време имате само три листчета с цифри – Данте спокойно взе единия лист от папката. – Какво ще рече „осъществил Операция №1321“?

– Би трябвало да става въпрос за изчадието в Сан Аугусто от преди петдесетина години.

– „Изчадието“ беше един воин тер'раханаи и той никога нямаше да нападне Сан Аугусто, ако малоумният му жрец не бе решил да прави храм на Пастирите с камъни от руините до града Те бяха част от светилище на племето арапаи, към което принадлежеше войнът тер'рахани, когато е бил жив. Немъртви или не, хората стават много чувствителни, когато някои идиот се гаври с предците им. Убих го не защото исках, а защото се налагаше – Данте сложи листа обратно в папката и седна на стола срещу бюрото на Ръката. – Сега ми кажи защо ме извика, лишавайки от възможността да прекарам още малко време в първото цивилизовано място, което виждам от четири месеца.

Халоран се поколеба за миг. Трябваше само да плъзне ръка под плота и да натисне двата спусъка, свързани с метална скоба един за друг. Шепата ситни сачми щяха да се забият в корема и гърдите на Пазача и да го перфорират като лист хартия. Щеше да му трябва много по-малко от секунда, за да го направи, но много, много преди това главата му щеше да се търкаля на пода. Не си правеше илюзии за това. Сключи пръсти и подпря лакти на ръба на бюрото.

– Проблем и то много сериозен.

Данте се усмихна слабо.

– Би трябвало да знаеш, че проблемите на Ръцете не ме интересуват.

– Така е, затова ти предлагам сделка. Ти ми помагаш за моя проблем, а аз ти помагам за твоя.

– Повярвай ми, въобще не си в състояние да ми помогнеш за каквото и да е било. Не го взимай навътре, но моите проблеми са малко над нивото на оперативен агент на Ръцете. Нищо лично, просто факт.

Халоран се усмихна леко.

– Под „твоя проблем“ имах предвид, нещо далеч по-тривиално. Според данните на нашите сътрудници пътуваш в западна посока. Вече си минал през Карсънвил, Сан Мигел и вече си в Силвърлейк сити, което означава, че ще продължиш в приблизително същото направление. А единственият път минава през Ковенант вали, която в момента е зона с ограничен достъп.

– Защо?

– Защото варварите пак са се раздвижили и се опитват да си върнат земите, които Империята най-честно и почтено заграби от тях. Етоола, вала и карака са се обединили в достатъчно опасно подобие на военноплеменен съюз, за да накарат имперски наместник Хейдън да изпрати срещу тях пет хилядипехотинци и взвод артилерия, начело с полковник Ласаро. Официалната версия е, че честта на Империята трябва да бъдат защитена и къс безполезна земя опазена от набезите на варварите. Неофициалната е, че през Ковенант вали ще мине новата линия на „Трансимпириъл“, за да осигури бърз достъп на „Херетик майнингс“ до Ковенант маунтин, където наскоро откриха значителни златни залежи. Естествено господарят Хейдън няма да позволи нещо толкова дребно като териториални претенции на шепа варвари да смутят икономическия възход на Империята, още повече, че е в борда на директорите на „Херетик майнингс“. В момента Ковенант вали е бойно поле и Ласаро, като всеки чистокръвен имперски офицер е тъп до посиняване и няма да допусне никой без специално разрешително от наместник Хейдън.

– Или от Ръка.

– Не каква да е Ръка – Халоран вдигна пръст, – а Ръката, която е началник на Териториален сектор 14, в който влизат всички територии в радиус петстотин километра, включително и Ковенант вали. 

Данте повдигна вежди:

– Ти си началник на цял сектор на Ръцете?

– Да не очакваше оркестър, шарена униформа и голяма табела?

– Не, очаквах поне да имаш подчинени. 

– Аз имам подчинени. Силвърлейк сити и въобще Териториален сектор 14, за разлика от доста други в Запада, може да се похвали, че разполага с напълно окомплектовано оперативно полево звено на Ръцете. Дължим това на езерото и железницата, които увеличиха циркулирането на неблагонадеждни елементи през сектора. Разполагам на практика с цял юмрук.

Данте кимна. Юмрук, така наричаха оперативните звена на Ръцете, което означаваше петима агенти – един ръководител, който беше Халоран, и четирима полеваци. В слабо населена територия като Запада напълно окомплектованите юмруци бяха рядкост. Обикновено изпращаха само един агент, който в повечето случай се оказваше достатъчен, за да осигури спокойствието на имперските наместници. В по-чувствителните региони обаче изпращаха пълни звена, които вече представляваха сериозна сила.

– Предполагам това значи, че си прикрил хората си из града.

– Не, мъртви са – отвърна Халоран, – и точно в това се състои едната част от проблема ми.

– Някой е унищожил почти цяло звено оперативни Ръце?

– Не знам, и точно това е друга част от проблема ми.

В кабинета се възцари тишина, нарушавана от гласовете на носачите отвън.

– Предполагам това означава, че проблемът ти има и трета част?

– Да, има и тя е още по-неприятна, да не кажа направо странна.

Данте се облегна на стола. В сребристите му очи заблестя интерес.

– Слушам те.

– Администрацията на Силвърлейк сити има една интересна и много практична традиция. Веднъж на три месеца шерифът изпраща един от заместниците си заедно с още няколко доброволци да обиколи отдалечените селища на север оттук. „Селища“ е силно казано, по-скоро ферми. Хората отглеждат овце и говеда и веднъж годишно карат добитъка в Силвърлейк сити, за да го продадат. Групата обикаля фермите и ако срещне някакъв проблем – варвари или бандити, го оправя. Ако е нещо по-сериозно се връщат тук, където се окомплектова по-сериозен отряд, който процедира по същия начин. Този път тръгна по-набързо, защото се разнесе слух, че някакви иманяри грабят руини на варварите в района. Племената са чувствителни като стане дума за техни старини, а никой не иска онова, което се случва в Ковенант вали, да се разпространи.

– И какво се обърка последния път?

– Не знам. Заместник-шерифът и петимата, които бяха с него – способни мъже, които знаят как да си служат с оръжие, не се върнаха. Шерифът с тридесет от най-добрите стрелци на града тръгна да ги търси.

– Нека да позная – и те не са се върнали.

– Именно. Да се справиш с шестима мъже е по силите на всяка банда били то от местни или от варвари. Но тридесет въоръжени и подготвени мъже обаче... това вече е тревожно.

– Затова изпрати хората си.

– Именно. Никога не съм си падал по хазарта, затова ги пратих и четиримата. Под „четиримата“ нямам предвид някакви чиновници, които стоят на бюро. Става въпрос за способни мъже с доста успешни операции за гърба си. Един от тях дори беше магьосник и няма да повярваш колко хартия трябваше да изпиша, за да бъде разпределен точно в моя сектор. На този свят няма варвари или бандити, които да могат да се справят с тях, не и с четиримата. Инструкциите, които им дадох, бяха повече от ясни – ако срещнат заплаха, с която не мога да се справят, да не влизат в контакт с нея, а да се върнат и докладват на цената на всичко.

– И нито един от тях не се върна.

– Точно. Излишно е да ти казвам, че не се сещам за нещо, което е състояние да се справи с четирима Ръце, и то толкова бързо, че никой от тях да не може да се измъкне.

– Ковенант вали не е далеч, а там има пет хиляди пехотинци.

– Мислиш си, че не ми хрумна ли? Поисках на Ласаро петстотин мъже, но той ми отговори, че не може да отдели повече от десет души, защото позициите му в Ковенант вали били под непрекъснати атака от варварите. Всъщност Хейдън го притиска да приключи с тях, защото от „Херетик Майнинг“ стават нетърпеливи, но имперският наместник е доста над моята категория. Затова използвах фонда за непредвидени случай и като използвах кмета Морисън за посредник ангажирах... нека ги наречем външни сътрудници.

– Наемници.

– Осемте от най-добрите дула за продан, които се намират в Силвърлейк сити. Блейн Дейвис, Роналд Ел, Чака Варварина, Лусинда Торес и цялата фамилия Хенеси – Дерек, Джо, Питър и...

– ... сестра им Канди Хоу – неволно се усмихна Данте. – Не знаех, че фамилията Хенеси се навърта толкова на юг. За последно ги видях чак в Силвър каунти, където охраняваха сребърните мини.

– Е, щом имената са ти познати значи знаеш на какво са способни.

– На Канди ѝ се носи славата на най-добрата самоука магьосница в Запада. Ако се беше родила на Изток, имперските Очистители вероятно щяха да я изгорят на клада като вещица. Познавам и Чака Варварина. Беше шаман преди племето му да го прогони за нещо, за което той не говори. Колкото до Дейвис, Ел, Торес и момчетата Хенеси, славата им на стрелци се носи из половината на Запад и то напълно основателно.

Халоран въздъхна и прокара пръсти през косата си.

– Изпратих ги на север преди десет дни и досега нямам никаква вест от тях. Вече започвам да си мисля, че им се е случило същото, което и на останалите.

– Десет дни е малко време, имайки предвид, че става въпрос за площ от около двадесет хиляди квадратни километра. Цяла армия не би могла да го обходи за по-малко от месец, какво остава за осем души.

– Може и така и да е, но работата ми е да се подготвям за най-лошото. И с оглед наличните оперативни данни на север оттук има неизвестен враг, способен да унищожи и най-добре подготвената бойна група. Това от своя страна означава, че Силвърлейк сити е под заплаха, което пък означава, че целият контрол на Империята върху езерото Силвърлейк е застрашен.

– Не виждам навън да има ужасени тълпи.

– Няма, защото убедих кмета да не вдигна тревога. Той така се беше паникьосал, след като не се върна шерифа, че беше на ръба да свика цялото градско опълчение и да го прати на север. Засега официалната версия е, че на север върлува банда и най-вероятно покойният шериф Марстън ги преследва и не се очаква да се върне в близкия месец. Естествено вече има няколко вдовици, които мърморят на кмета, че мъжете им ги няма, но засега той се държи. Въпросът е докога е продължи това. Излишно е да ти казвам, че последното, от което има нужда Силвърлейк сити, е куп ужасени граждани, които си мислят, че зад ъгъла дебне варварска войска.

– Може да е точно така.

Халоран оголи ситните си зъби в нервна усмивка.

– Аз се надявам да е така. С тълпа разбеснели се диваци мога да се справя.

– Но ако е нещо друго?

– Това е големият въпрос, на който се надявам ти да ми отговориш.

– Значи да се изясним – аз отивам да север, за да намеря хората ти или поне труповете им, а ти ми осигуряващ пропуск през Ковенант вали.

– Кратко, точно и признавам – не особено справедливо, но Ръцете не ни бива много в пазаренето.

– Тогава да изравним мизата. Ще направя това, което искаш, но освен пропуска за Ковенант вали, ще получа и разрешение за достъп до Сън маунтин и по-точно пещерите на Сън маунтин.

Халоран настръхна:

– Сън маунтин... тази територия е под специален режим вече повече от осемдесет години. Дори аз не знам какво има вътре, но знам само, че пещерите са запечатани с магия. Достъпът се дава лично от императрицата. Дори на имперските наместници не им е разрешено да стъпват там.

– Затова искам ти да ми осигуриш този достъп. Пусни връзките си в Ръцете. Ти си началник на цял териториален сектор, което означава, че познаваш точните хора на точните места. Можеш да го уредиш, за времето не се притеснявай, не е спешно. Стига ми думата ти на Ръка, че ще ми осигуриш това, което искам. Мога да почакам няколко години, не е проблем.

– Виж, това е много над моето ниво и не знам как...

Данте стана от стола.

– Тогава няма смисъл повече да говорим. Когато твоята варварска армия дойде да срине града, кажи им „здрасти“ от мен. А ако не е варварска армия, не се притеснявай, някой от нас ще дойде да прочисти руините на Силвърлейк сити, но надали ще стане бързо.

Ръката на Данте легна върху дръжката на вратата, когато Халоран скочи от стола си.

– Чакай! Добре, съгласен съм. Ще опитам да ти осигуря достъпа до Сън маунтин, но не мога да ти обещая, че ще стане скоро.

Данте се обърна. Сви рамене.

– Казах ти, времето не е проблем. Утре тръгвам на север, ако не се върна, бягай колкото се може по-надалеч от Сълвърлейк сити. И не тръгвай по суша, мини през езерото. Нещата, които могат да ме убият, никак не харесват водата и това ще ти спечели малко време.

Вратата се затвори безшумно зад гърба на Данте и пребледнелият агент остана сам, окъпан във светлината на умиращото слънце.

***

Час по-късно Данте се отпусна в мекото легло в „При Грегъри“, обвит в миризмата на сапун за пране. Двата револвера стояха под възглавницата, а мечовете – под чаршафа до него. От първия етаж на хотела се носеха гласове на десетки хора, дрънчене на зле настроено пиано и женски глас, който пееше „Хубавата Ани“, почти заглушаван от ритмичното тропане на ботуши. Нощният живот в Силвърлейк сити тепърва започваше и най-вероятно щеше да приключи около полунощ с няколко разбити прозореца и строшени носове.

Данте погледна през прозореца, към мастилено–синьото небе, окъпано във звезди. Луната грееше кръгла и ясна, очертавайки сребриста бразда в спокойната повърхност на езерото. В далечната горяха сигналните фенери на два парахода. Небето беше толкова ясно, че се виждаха ръбовете на колосалната яма в сребристата повърхност на Счупената луна. Облакът от скали се носеше около нея сякаш готов всеки миг да се срине върху града и целия Запад, но така си беше от векове. Ако можеше да се вярва на Четирите книги, свети Алверо Неверния се бе усъмнил в съществуването на Пастирите. За да преборят заблудата му, те ударили по Луната и я счупили, показвайки на целия свят колко голяма е мощта им. Империята с охота подкрепяше тази версия, имайки предвид, че вярата в Пастирите бе сложила край на религиозните войни, тормозили Железния трон векове. А и жреците им винаги са били щедри към императорите Дюк и тяхната хазна. Затова имперските Очистители старателно изкореняваха всяка друга вяра като ерес.

Истината беше далеч по-проста. През десетки поколение Пазачи на гробовеминаваше историята за огромната комета ударила Луната, почти събаряйки я върху Земята. Последният човек, който беше опитал да каже това на всеослушание, приключи живота си в пламъците на клада, запалена от Очистителите.

Данте завъртя глава и погледна тъмния таван на стаята. Това го подразни, беше свикнал да вижда звездите и Счупената луна над себе си, а не рендосани дъски.

– Цивилизация – измърмори той с въздишка и затвори очи за съня, от който нямаше нужда.

Стаята около него потрепери и изчезна. Мракът се разля, безкраен и непрогледен. В него една след друга пламнаха десетки малки светлини и бледото сияние около тях оформяше извивки на хълмове, долини, реки и морета.

Данте се протегна през безкрайния мрак и най-близките светлинки потръпнаха.

„Данте. Кой е наблизо?“

Четири светлинки веднага потръпнаха в отговор, сиянието пръсна около тях ярко и живо, очертавайки хълмове, гори и една река.

„Алистър“ – отвърна беззвучен глас. – „Колко близо?“

„Не повече от седмица път“.

Светлинката помръкна и гласът на Алистър се стопи в мрака. Другите три обаче се разгоряха още по-силно.

„Хелена“ – отвърна беззвучен глас. – „Здравей, Данте.“

„Джейс“ – каза друг. – „Не знаех, че ще се отбиваш насам.“

„Грегъри“ – отвърна трети. – „Помощ ли ти трябва?“

„Все още не знам. Да сте усетили присъствие на север от Силвърлейк сити?“

„Не.“

„Не.“

„Не. Открил си нещо?“

„Аз – не, но в района са изчезнали четири отряда, включително оперативен екип на Ръцете. Никакви тела, никакви следи.“

„Племената? Активизирали са се в Ковенант вали.“

„Племената не биха унищожили цял екип на Ръцете, Хелена.“

„Ръцете не са застраховани от некомпетентност, Джейс.“

„В последната група са били Чака Варварина и Канди Хоу Хенеси.“

„Канди Хоу? Трудно се забравя доброто старо минало, а, Данте?

„Не сега, Хелена.“

„Познавам Чака откакто беше шаман. Той е беглец по вятъра.“

„Колко добър, Грегъри?“

„Поне колкото тер'раханаи.“

„Значи бойна група, промъкнала се в тила имперците е изключена. Няма как да спрат беглец по вятъра колкото и силен шаман да имат.“

„Някой велик шаман би могъл да се справи с Канди Хоу Хенеси, но щяхме даусетим ако наоколо се навърта такъв. Момичето е твърде костелив орех, нали, Данте?

„Казах ти, Хелена, не сега. Има ли нещо по-особено в района, северно от Силвърлейк сити?“

„Гола прерия.“

„Само ферми, Данте“.

Тишина.

„Джейс?“

„Момент, сещам се за нещо. Беше преди известно време, петдесет години може би, когато ги видях. Руини, много отпреди колонизацията.“

„Племе?“

„Не мога да ти кажа със сигурност, Данте, знаеш, че племената са били в движение преди да дойде Империята. Оттам може да са минали дузина за последните хиляда години.“

„Руините?“

„Гробница. И преди да попиташ – нямаше присъствие, когато минах оттам.“

„Или е било толкова слабо, че не си го усетил. Случва се.“

„Слабо присъствие не може да се справи с четири Ръце, Чака Варварина и Канди Хоу Хенеси, Алистър.“

„Да, така е“.

Тишина.

„Данте?“

„Ще отида да видя руините. Ако няма присъствие ще продължа из района, докато не намеря нещо. Хелена?

„Подкрепления?“

„Да.“

„Добре, ще ми трябва малко време.

„Тръгвам утре.“ 

„Добре. Ще те пресрещна.“

Данте отвори очи и е взря в тъмния таван. Значи гробница... не е много, но все отнякъде трябваше да се започне. И ако Канди беше жива, щеше да я открие.

Главния машинист на влака, който трябваше да отпътува в осем сутринта за Галвестън, се позачуди, когато началник на гарата Халоран му нареди да освободи малко място в един от препълнените товарни вагони. Няколко сандъка с осолена езерна скумрия бяха свалени и на тяхно място се качи някакъв мъж с черен шлифер, заедно с коня си – едър абаносов звяр. Машинистът не посмя да възрази – линията Силвърлей Сити – Галвестън беше спокойна, минаваше далеч от населените с бунтовни варвари територии, а и разписанието му осигуряваше спокойни почивки в сравнително чисти легла и понякога дори с компания. Началник Халоран му намекна, че скоро „Трансимпириъл“ ще прекара трасе до Ковенант маунтин и със сигурност ще имат нужда от някой способен машинист, който не страхува от варварски рейдове и петдесет часови смени без почивка. Затова с охота се съгласи да свалят от вагона сандъците, предназначени за търговец в Галвестън. Можеше да преживее един спор с онзи кожодер, но облаците запалителни стрели, които диваците имаха навика да използват срещу влаковете – надали.

Съмненията на машиниста съвсем се изпариха, когато зърна бялата коса и сребристите очи на непредвидения пътник. Когато началник Халоран му каза да спре влака на стотина километра след Силвърлейк сити, направо насред нищото, не издаде дори звук. Беше чувал разни истории за Пазачите на гробове и никак не държеше да научи колко от тях са истина. Секунди след като работниците затвориха тежката странична врата на крайния товарен вагон, главният машинист скочи в локомотива, разкрещя се на двамата си подчинени да не щадят въглищата и за огромно тяхно изумление сам хвана лопатата, за да пълни бумтящи котел. По-късно, в Галвестън, двамата мъже си говореха, че шефът им изглеждал така сякаш ще слезе да бута влака, за да върви по-бързо.

Огромната машина, бълвайки облаци дим стигна двадесет минути по-рано от обичайното до малкия железопътен мост, който прехвърляше плиткото корито на вливащата се в Силвърлейк Прешъс крийк. С вой на метал, триещ се вметал и бълвайки облаци искри тежката композиция спря. Главният машинист кресна на хората си да не мърдат от местата и слезе от пухтящия локомотив без да обръща внимание на любопитните хора, подали глави през прозорците на трите пътнически вагона. Чудеше се как ще помръдне тежката плъзгаща се врата на вагона, която обикновено я затваряха трима здрави мъже, но като стигна до края на композицията видя, че напразно се е притеснявал.

Пазачът на гробове доотвори вратата с една ръка, докато с другата държеше юдите на коня си и скочи на земята. Животното го последва с тихо пръхтене. Мъжът затвори вратата, сложи резето и с елегантно движение се скочи на седлото. Докосна с пръсти шапката си и смушка коня си, поемайки покрай коритото на Прешъс крийк. 

Главният машинист се върна обратно в локомотива и докато тежката композиция трополеше по моста над бистрите води, измъкна от сандъчето си бутилката уиски, която държеше точно за такива случаи.

Данте проследи с поглед облаците пара, които бавно се разпръскваха в северозападна посока. Халоран му беше спестил повече от ден езда, но вече щеше да разчита само на Луцифер. Потупа блестящата шия на коня.

– Е, момче, почивката свърши. Време е да си заслужиш парите, които похарчих за теб.

Абаносово–черният кон изви глава, впервайки кафяво око в торбата, която висеше на седлото. Данте подръпна ухото му.

– Знаеш режима, момче, зоб само преди лягане и то ако си се постарал. Мързеливците не ядат.

Конят тръсна сърдито глава, звънейки със сребърната сбруя. Усетил отпусната юзда той се стрелна в галоп. Данте притисна шапката си с ръка, за да не я издуха вятърът, и просто остави коня. Яките мускули на Лицефер опъваха гладката кожа, блестяща на утринното слънце, здравите гърди се издуваха ритмично, а гривата се развяваше на свирещия вятър. Пръст и жилава трева изригваха на облаци под копитата му, докато се носеше покрай течението на реката. Данте не се опитваше да го спре. И на него му беше омръзналото цялото денонощие, прекарано в почивка.

Бистрите води дали името на Прешъс крийк прерязваха равната прерия като нож, носейки се в северна посока. Пейзажът се разнообразяваше от единствено ниски затревени хълмове. Освен жилавата трева растяха и храсти, но горите започваха далеч отвъд западния бряг на Прешъс Крийк. Тук–там покрай течението растеше по някоя самотна върба, разпиляла тънките си клонки по ленивите води. По калните брегове крачеха щъркели в търсене на жаби и гущери. По течението се носеха и малки ята червеноглави патици. Други животни нямаше, прогонени от стадата говеда и овце, присъствието на които се виждаха навсякъде – морета от утъпкана и изпасана трева, купища тор и кости.

Данте подмина огромен рогат череп, по който личаха следи от зъбите на някой упорит чакал. Фермите наоколо осигуряваха повече от изобилна храна за чакалите – единствените животни, които благоденстваха след нахлуването на Империята в Запада. Нито пушките, нито капаните, нито отровата бяха способни да ги прогонят за разлика от вълците и прерийните лъвове, почти изтребени по тези земи.

Данте поклати глава, докато ожуления от слънцето бичи череп. Още поменеше времената, когато през нощта въоръжени фермери стояха на смени покрай загражденията с добитъка заради прерийните лъвове. Ако Империята бе дошла по тези земи хиляда години по-рано, щеше да се сблъска и с последните д'решан, както ги наричаха местните племена – огромни вълци, пред които прерийните лъвове приличаха на котета.

Когато галопа на Луцифер премина в лек тръс, Данте извади от шлифера си картата, която му беше дал Халоран. Площта не беше голяма, около двадесет хиляди квадратни километра, притиснати между брега на Силвърлейк на юг и каньона Шелдън, цепещ Запада в протежение на осемстотин километра. На запад беше Прешъс крийк, на изток – варовиковите хълмове на Боун хилс. Единствените по-значими ориентири бяха Дедмен фингърс – десет, високи повече от триста метра кафяви-оранжеви скали, в северната част на района. На картата бяха отбелязани и дузина ферми. Между Дедмен фингърс и каньона Шелдън нямаше нищо, защото там почвата беше камениста и нямаше паша. Гробницата, за която му беше казал Джейс, се намираше точно в тази местност.

Първата ферма, през която е минал отрядът на помощник-шерифа, се намираше само на петдесетина километра в северна посока, недалеч от брега на Прешъс крийк, и Данте смяташе да започне от нея. С повечко късмет щеше да има кой да го упъти, а ако нямаше – по труповете щеше да има поне някакви следи, които да го насочат. Данте се съсредоточи и светът около него сякаш се отдръпна. Шумоленето на тревата под копитата на Луцифер, потракването на сребърната сбруя, тихото пръхтене заглъхнаха.

Нищо. Никакво присъствие, никаква заплаха.

Данте отвори очи и звуците пак изпълниха света.

– Това не усещаш не значи, че няма – каза той на глас. – Нали, Луцифер?

Конят изпръхтя в съгласие и звънна със сребърната сбруя. Данте го потупа по шията и животното извърна глава, впервайки око в торбата със зоб. Ездачът му го смушка и той ускори ход, сумтейки недоволно.

След час Луцифер започна да тръска нервно глава и да души шумно въздуха. Повей на вятъра накара Данте да се намръщи.

– Леш – измърмори той.

Луцифер изкачи ниския хълм и пред Данте се ширна затревено поле. В първия миг си помисли, че са камъни, но острата смрад, затиснала земята като юмрук, разсея всички илюзии. Стотици мъртви говеди лежаха пръснати из полето и гниеха на слънцето. Луцифер затропа нервно с крака, а ноздрите му потръпваха от вонята на смърт. Данте го потупа успокояващо по шията и скочи от седлото. Тревата зашумоля под ботушите му. Най-близо беше огромен бик, катурнал се на една страна. Изгнилата плът бе потекла по костите, оголвайки белезникавите кости. Коремът му се бе пръснал от газовете и по кафявата трева бяха разпилени вътрешности. До него лежеше теленце, чиято кожа се бе обелила от костите и празна очна ябълка с изтекло око гледаше синьото небе. 

Данте крачеше сред стотиците мъртви животни, а вонята беше толкова тежка, че усещаше как се просмуква през кожата му. Погледът му се плъзгаше по гниещите животни. По телата и костите не се виждаха следи от огнестрелни рани. Не личеше да са побегнали, нямаше смазани теленца, така че каквото и да ги беше убило, го е направо бързо.

– Отрова? – измърмори Данте на глас, гледайки как теленце, чието ребра се белееха под обелената плът, все още стискаше в уста изгнилото виме на мъртвата си майка. Погледът му се плъзна по огромен самец, чийто рога стърчаха към небето. В устата му все още имаше стиска трева.

Нямаше отрова, която да убие всички животни едновременно. Първо щяха да паднат теленцата, а накрая – едрите мъжкари. И на кого му е да отравя цяло стадо говедо? В Запада те бяха ценна стока и само за кражбата им бесеха, а какво остава за изтребването на толкова много животни.

Данте спря и плъзна поглед наоколо. За място с толкова много смърт беше твърде тихо. Облаците насекоми ги нямаше, по труповете не лазеха ларви и бръмбари. Никъде не се виждаха и следи от чакали и лешояди. Животните бяха от мъртви от повече отседмица, а за това време трябваше да са привлекли всеки мършояд в радиус поне тридесет километра.

Данте се върна при нетърпеливия Луцифер и го яхна. Заобиколи полето с мъртви животни и продължи на север към фермата, която на картата беше отбелязана като „Стопанството на О'Мали“. Според Халоран беше малко ранчо с три хиляди глави добитък. В него работеха десет души – Стивън О'Мали, жена му – Сюзън, тримата им сина, дъщеря им – Гуен и четирима наемни работника. До обяд подмина още няколко стада с животни, умрели по същия начин. Прецени, че О'Мали е загубил половината си стопанство, но беше сигурен, че ако навлезе във вътрешността на прерията ще намери и другата половина в същото състояние.

Слънцето вече преваляше най-високата си точка, когато видя сградите в далечината. Различи четири обора, две по-малки постройки и къща. От околния свят ги отделяше ниска ограда и вратник, който зееше отворен. До него беше забита табела, с избледнял от времето надпис: „Ранчо О'Мали“. Посрещна го тишина и воня на мърша. Три едри вълкодава лежаха мъртви пред прага на къщата. Прасетата гниеха в спечената кал на кочината, а от пилетата в кокошарника бяха останали само купчинки пера и кости. Данте слезе от коня и влезе в къщата, стъпвайки безшумно по дъсчения под. Лъхна го миризмата на развалена храна. Течението накара тиганите над печката да изтракат. Къщата беше малка, но чиста... и съвършено празна. Миризмата идваше само от разваления боб в тенджерата на печката и мухлясалия хляб в долапа. Нямаше следи от кръв или борба. Сякаш стопаните сами бяха напуснали дома си, оставяйки след себе си мъртвите животни.

Данте отвори тежкия шкаф в тясната спалня на Стивън и Сюзън О'Мали. Четирите стойки за пушки бяха празни. Липсваха и кутиите с патрони. Дрехите обаче си бяха по местата, никой не беше взел и от сушеното месо и сухарите в кухнята. Данте излезе от къщата и отиде в пристройката до нея, където спяха работниците. Помещението се оказа празно. Оръжейният шкаф зееше широко отворен, а едната му врата висеше на счупената панта. Пушките и револверите ги нямаше, заедно с боеприпасите. По пода се търкаляха няколко патрона 45–ти калибър сякаш някой беше бързал твърде много, за да ги събира. Дрехите на мъжете бяха по местата си.

Данте излезе от пристройката и плъзна поглед наоколо. Единственото живо същество, което видя, беше нервният Луцифер. Потупа успокояващо коня по муцуната и скочи на седлото. Луцифер веднага препусна в галоп. Прескочи ниската ограда, под копитата му изригнаха облаци трева и изоставеното ранчо остана далеч назад. Данте подръпна юздите, за да накара коня да забави ход. Луцифер премина в лек тръс, но опъваше юздата в ръката на ездача си готов да побегне веднага щом я отпусне.

Данте извади картата. Следващото ранчо беше само на четиридесет километра в североизточна посока и щеше да го достигне доста преди залез. Според Халоран негов собственик беше мъж на име Джим Толи, бивш войник от имперската морска пехота, окуцял при един многобройните бунтове в Юга. Ранчото му беше по-голямо от това на О'Мали, с повече от двадесет работника и над десет хиляди глави добитък.

Слънцето клонеше към западния хоризонт, когато Данте стигна до ранчото на Толи. Дузина сгради бяха пръснати из плитка долина и пътя към тях минаваше през вонящо море от разложени говежди трупове. Данте стискаше здраво юздите на уплашения от миризмата на смърт Луцифер. В ранчото го посрещаната позната тишина и смрад на мъртви животни. Над зеещия вратник имаше арка, на която бе написано „Добре дошли в ранчото на Толи“. Луцифер мина под табелата, но единственият звук, който се чуваше, беше хрипливото дишане на уплашения кон и звънът на сбруята му.

Пред масивната двуетажна къща, която се издигаше над хамбари и обори го посрещнаха три мъртви коня. Животните бяха оседлани, а юздите им – вързани за гредата до улука за водопой. Данте слезе от Луцифер, потупа го успокояващо по муцуната и тръгна към къщата, плъзгайки поглед наоколо. Стъпи на верандата и спря пред входната врата. До нея беше стоеше съборен люлеещ се стол, а до него лежаха смачкан вестник „Силвърлейк хералд“, отдавна изгаснала лула и одеяло.

Данте застина за миг, наострил слух. Леко отмести шлифера си, плъзгайки длан по дръжката на револвера. Натисна внимателно дръжката на бравата, бутна вратата, която се плъзна безшумно на добре смазаните панти... и се хвърли настрани. Отекна изстрел и от вратата изригна облак треска. Металната брава се търкулна на верандата огъната и димяща.

– Не стреляй – изкрещя Данте, притиснал гръб в стената. – Приятел съм!

Отекна втори гръм и във вратата зейна друга дупка. От вътрешността на къщата изщрака затвор на пушка, заредена за трети изстрел.

– По дяволите – измърмори Данте, прибра револвера обратно в кобура си. Съблече шлифера си и хвърли шапката си на земята.

Отдалечи до края на верандата, засили се и със скок разби прозореца. Около него пръснаха парчета дърво и парчета стъкло. Посрещна твърдия под с кълбо. Отекна грохот и от стената изригна мазилка. Изщрака затвор на ловна пушка. Данте вече стоеше на коляно, в ръката си стискаше петдесеткалибровия пийсмейкър, а на мушката му стоеше рошава човешка глава.

Джим Толи, облякъл на голо незакопчана синя куртка на имперски морски пехотинец, го гледаше с празен поглед. Някога едрото му тяло се беше стопило и покритата със струпеи кожа висеше по него. Черен тумор се бе вкопчил в лявата половина на лицето му, а от беззъбата му уста капеше кървава слюнка. В мръсните си ръце стискаше пушка-помпа, а около босите му крака се търкаляха димящи гилзи. Умиращият трепна, олюля се, а дулото на пушката бавно описа дъга, търсейки мишена. 

Пръстът на Данте запъна списъка на пийсмейкъра.

– Толи, спри, аз съм приятел!

Почернелите пръсти на Толи се свиха около спусъка. Шепата сачми се заби в пода, във въздуха пръснаха трески и парчета килим. Затвора на пушката изщрака, димяща гилза тупна на земята... и Данте натисна спусъка. Миротворецът в ръката му изтрещя и петдесеткалибровият куршум откъсна нашивките от куртката на рамото на Толи. Бившият пехотинец се олюля, пушката се изплъзна от почернелите му пръсти и изтрака на пода. Краката му се подгънаха и мъжът рухна по гръб. Данте се приближи внимателно, ритна пушката по-надалеч и коленичи до него. Черният тумор, погълнал лявата половина от лицето на Толи, запулсира и от порите закапа черна слуз.

– Джим, чуваш ли ме?

Единственото око на Толи, синьо като небето в ясен ден, се завъртя в орбитата и се впери в надвесения над него мъж.

– Опитах... – изхриптя мъжът и от беззъбата му уста закапа кървава слуз. Почернели пръсти се вкопчиха в ботуша на Данте. – Опитах...

– Кой ти причини това, Джим?

– Опитах... да... я... спра... – по брадичката на Толи пръсна кървава слуз и късчета от белия му дроб. – Опитах се...

– Къде да го намеря, Джим? Къде да търся този, който се опита да спреш?

– На... север... руини... всички... всички тръгнаха... опита... опита се да... вземе и мен... но, не му... не му се дадох. Взе... взе... Етел и момичетата – от окото на Толи потекоха сълзи, – ... взе момиченцата ми... а, аз... не успях... не успях да им... да им помогна. 

– Кой ги взе, Джим? Как изглеждаше този, който взе дъщерите ти?

– Не... не... не... той... тя е... тя...

Изтрещя изстрел. Туморът на лицето на Толи се пръсна. Плисна черна слуз, парченца кости и мозък. Данте светкавично се хвърли настрани и вторият куршум се заби в пода, където беше стоял. Претъркули се напред, пред очите му се мярна някаква врата и скочи към нея. Блъсна я с цялата си тежест, пантите се откъснаха от рамките и тя с трясък се стовари на пода. Третият куршум се заби в нея, но Данте вече беше притиснал гръб в стената, плъзгайки поглед наоколо. Видя две печки, шкафове, долапи, лъхна го миризма на развалена храна... беше в кухнята.

Данте погледна надникна във всекидневната, където лежеше трупът на Толи. Стрелецът прекрачи прага, стиснал в ръка димящ револвер. Беше бос, обул мръсни панталони и риза, която висеше незакопчана, разкривайки хлътнали гърди и кожа, покрита със струпеи. На гърлото му пулсираше черен тумор. Около слабото хлътнало лице висяха няколко кичура червеникава коса. Северняк, около петдесет годишен, едър. Стивън О'Мали.

Фермерът стреля още три пъти в стената, зад която се беше прикрил Данте, смъквайки цели парчета мазилка. Петлето изщрака на празно, но О'Мали продължаваше да натиска спусъка. Сведе бавно глава към димящото оръжие в ръката си, като кукла на конци. Отвори барабана на празния револвер и гилзите се изсипаха в босите му крака. Извади от джоба на мръсния панталон шепа патрони, разпилявайки повече по пода и започна да пълни едно по едно гнездата на барабана без дори да се опита да потърси прикрие.

Данте вдигна револвера си и запъна ударника му.

– О'Мали! – извика. – Стивън О'Мали!

Стрелецът вдигна бавно очи от оръжието в ръката си. Впери блуждаещ поглед в разбитата врата. Ръката му механично продължаваше да пъха патрони в барабана.

– Кой взе душата ти, Стивън? – извика Данте.

О'Мали изхриптя, задавено и туморът на гърлото му запулсира. Надолу по хлътналите му голи гърди се плъзнаха черни вени. 

– Тя... – изгъгна той.

– На север ли е тя, Стивън, при руините?

– Тя...

– Взела е децата ти, Стивън – трите ти момчета и момичето ти. Кажи ми, че ще я намеря сред руините, и ти обещавам, че ще я убия и ще се погрижа всички, които обичаш да почиват в мир.

За миг в къщата се възцари тишина. О'Мали стоеше до трупа на Толи и кръв, смесена с черна слуз, се стичаше около мръсните му крака.

– Север... – изхриптя той. – Север...

– Благодаря ти, Стивън, имаш думата ми, че ще освободя семейството ти.

Последният патрон влезе в гнездото, барабанът с щракане се плъзна на мястото си. Ръката на О'Мали се вдигна... и горещото дуло се заби в пулсиращия тумор. Плътта изцвърча, вадичка слуз потече по гърдите му. Две сълзи се плъзнаха по хлътналите му страни. Изтрещя изстрел и трупът на Стивън О'Мали се срина на пода.

Данте излезе от кухнята и се приближи до двата трупа. Впери поглед в тялото на О'Мали. Две зелени очи гледаха тавана със стъклен поглед, а от ямата в темето му капеше сивкаво-червена каша. Босите му крака бяха почернели от кръв и мръсотия, ребрата се четяха през тънката кожа. Крадецът на души не се интересуваше от физическото състояние на плячката си, стига да го хранеше и да се подчиняваше.

– Не знам коя е „тя“, господа – каза той с въздишка, – но определено ви е подценила. 

Той заобиколи труповете и тръгна към вратата. Крадецът на души, или „тя“, както я нарекоха Толи и О'Мали, се криеше в руините на север, които бяха на около ден езда от ранчото. По изгрев слънце щеше да е там и с повечко късмет до обяд ще е изпълнил още един контракт с Пастирите. Данте замръзна на прага. 

Човешка фигура се катурна през оградата, опасваща ранчото и се срина на земята. Надигна се непохватно, стиснала в ръка пушка и заклатушка напред. Седмина вървяха зад него и първият от тях вкопчи ръце в ограда, за да я прехвърли. Десетина други крачеха между двата обора. Жена непохватно се пристъпваше по наклонения покрив на близкия хамбар, а съдраните полина роклята ѝ се вееха около глезените ѝ. Туморът на тила ѝ се чернееше. В ръка стискаше пушка.

– Чудно – измърмори Данте с въздишка и извади единия си меч. Стисна го в дясната си ръка и слезе от верандата. 

Обсебените продължиха да крачат мълчаливо към него, стиснали оръжия в ръце – револвери, гладкоцевни пушки, ловни пушки, помпи... всичко, което един фермер държи в дома си. Един по един спряха на десетина метра от Данте. Празни погледи се впиха в него.

– Покажи се! – извика Пазача. – Знам, че си тук!

Отвърна му само тишина.

– Е, щом не искаш да го направиш доброволно, тогава да те накараме – каза Данте и вдигна меча. – Покажи се!

Той замахна и заби меча в земята. Ударната вълна изригна, вдигайки облаци прах, земята потрепери. Обсебените се олюляха и неколцина се смъкнаха на колене. Жената на хамбара залитна и се плъзна по покрива, драскайки с окървавени пръсти по дъските, за да се задържи. Краката ѝ увиснаха на пет метра височина и започнаха да ритат, търсейки опора.

Данте измъкна меча от димящата почва и пак го вдигна.

– Покажи се!

Замахна и...

– Можеше просто да помолиш учтиво!

Острието на меча замръзна на педя от спечената земя. Данте бавно се изправи се обърна. Жената стоеше на парапета, опасващ терасата на втория етаж на къщата. Босите ѝ крака висяха във въздуха сякаш не забелязваше, че може да падне от четири метра височина. Беше млада, стройна, гъвкава, облечена в простата сива рокля на фермерска дъщеря, оголваща хубави бели крака. Огнената коса се спускаше по помургавялото от слънце лице, покрито с хиляди лунички. На устните ѝ грееше усмивка.

– Здравей – каза момичето.

– Виждам, че си си намерила тяло по мярка.

– Почти – момичето разпери ръце. – За съжаление това беше най-доброто, което успях да намеря в този затънтен край. При първа възможност ще си потърся нещо по-добро, но засега и двамата ще се задоволим с парчето месо, което в скучния си предишен живот се наричаше Гуен О'Мали. 

– И какво те води в този „затънтен край“? – попита Данте и извади втория си меч.

Усмивката не слизаше от устните на Гуен.

– Като изключим роби ли? Трябва ми нещо, което се нарича Естел–а–нер...

– Сълзата на Естер – прекъсна я Данте, – на езика на племето шива.

Гуен плясна с ръце.

– Най-накрая – човек, който знае нещо повече от това колко върви едно говедо на пазара за добитък. Знаеш ли колко скучни са тези парчета месо? – тя махна с ръка към притихналите мъже и жени. – Дребни малки хорица, обсебени от своите дребни малки светове. Главите им са пълни само с мисли за цени на месо и фуражи, за ипотеки и още толкова никому ненужни неща. Когато взех това тяло – тя разпери ръце, – знаеш ли коя беше най-ярката мисъл в главата му? За панталоните на баща си, които трябва да закърпи. Кажи ми, как въобще сте успели да завземете тези земи и да прогоните народа ми оттук? Та вие сте толкова жалки, толкова смешни, толкова безполезни.

Данте сви рамене.

– Предимно с оръжия и подлост. В общи линии същото, с което ти си служиш с момента, Крадло на души.

Гуен се изправи и стъпи на тесния парапет. Лекият ветрец накара роклята ѝ да затанцува около тънките глезени.

– Името ми е Килава, имперецо, преди хиляди години владеех всички земи на месеци път оттук и стотици бойни главатари падаха в краката ми, за да спечелят благоволението ми. Нямаше човек, който да не трепери като чуе това име.

Данте трепна:

– Килава? Отхвърлената принцеса?

– Виждам, че името ми ти е познато. Кажи ми нещо, имперецо, щом си толкова добре запознат с историята на териториите, които вие наричате Запада, къде мога да намеря Сълзата на Естер? Знам, че моята скъпа сестра го е скрила някъде наоколо, но въпросът е къде точно.

– Нямам представа за какво става въпрос.

Килава се усмихна с устните на Гуен.

– Не прави нещата по-трудни и за двама ни. И без това ще науча всичко, когато изтръгна душата ти... – усмивката ѝ угасна. Тя присви очи. – Кажи ми нещо, имперецо, защо не мога да усетя душата ти?

Данте се усмихна в отговор.

– Може би, защото нямам такава. 

Очите на Гуен се разшириха.

– Ти си Теллан–рух!!!

Данте оголи зъби в усмивка, приклекна и вдигна двата си меча.

– Вече ни наричат Пазачи на гробове.

– УБИЙТЕ ГО!!!

Крясъкът отекна като гръмотевица над ранчото и накара неколцина обсебени да се олюлеят. Две дузини пушки и револвери се вдигнаха едновременно, но Данте скочи във въздуха. Двата меча изсъскаха и терасата се пръсна. Дъски и тежки греди се разхвърчаха във въздуха с пращене. Скършена талпа се стовари върху обсебен – момче на не повече от петнадесет години с огромен черен тумор, сцепил ризата на корема му. Дърво и кости се скършиха с пращене, откъсната глава отхвърча настрани и пръсна един от прозорците на къщата. Дъска прониза корема на друг, мъжът се сгърчи, ловната пушка в ръцете му гръмна и облакът оловни сачми се заби в гърба на стоящата до него жена, отхвърляйки я на земята като парцалена кукла. 

Данте се тласна от летяща към земята талпа и се приземи на покрива. Дъските изхрущяха под тежестта му. Гуен стоеше пред него недокосната от първата атака. Лекият ветрец развяваше около белите ѝ бедра срязаните от острие поли.

– Теллан–рух... – изсъска тя, – мислех си, че съм ви прогонила завинаги от тези земи!

– Не си първата, която надживяваме, принцесо – отвърна Данте. – И определено няма да си последното.

– Веднъж ви прекърших, ще го направя втори път.

Данте се хвърли в атака. Килава се плъзна назад и двата меча се забиха в дървени покрив. Отекна взрив и здравите греди се пръснаха на парчета. Покрива се срути с грохот. Гуен изви тяло във въздуха докато тоновете дърво се сриваха под нея, роклята изплющя около дългите ѝ крака и меко се приземи на земята. В следващия миг отскочи настрани и земята потрепери, когато Данте се стовари до нея. Двете остриета разцепиха въздуха и тежък повей блъсна Килава. Тя се плъзна назад, ровейки земята с босите крака, приклекна рязко и заби ръка в твърдата почва. Присви очи срещу Данте, който вдигаше мечовете, с върхове насочени срещу нея.

– С кой от двата ще ме убиеш, Пазачо на гробове? С този, който убива мъртвите, или този, който убива живите?

– Честно казано за пръв път се сблъсквам с крадец на тела и души и не съм съвсем сигурен какво точно си. Затова ще те кълцам и с двата, докато единият от тях не те убие. Обикновено върши работа.

Килава оголи белите зъби на Гуен в хищна усмивка.

– Големи думи от малко човече – тя вдигна ръка и обсебените завъртяха празни погледи към Данте. – Да видим колко си силен.

Данте се наведе още преди да е чул изстрела. Куршумът изсъска над главата му и той се хвърли към стрелеца – слабо и високо момче с рехав мъх по хлътналите страни. Десният меч се заби в гърдите му. Момчето бавно сведе поглед към острието, пронизало сърцето му. От раната не капеше кръв. Данте се намръщи.

– Значи все пак сте живи.

Момчето се пъхна дългата пушка между себе си и нападателя си, но в този миг Данте замахна с левия меч. Главата на момчето отхвръкна, а от срязаната шия блъвна кръв. Данте отскочи назад, изгърмя изстрел и сноп съчми се забиха в гърдите на обезглавения труп, отхвърляйки го назад като парцалена кукла. Във въздуха прибра десния меч в ножницата на гърба си, за да не му пречи и замахна още преди да е докоснал земята. Човешка ръка, стиснала револвер отхвърча настрани. Данте извъртя китка и острието преряза побелялата жена през гърдите и горната половина на тялото ѝ се сурна на земята, бълвайки кръв. Краката с парчета от роклята останаха да стърчат.

Размахал окървавеното острие Данте се плъзна сред обсебените. Захвърчаха парчета от тела, запръска кръв. Пушки и револвери загърмяха, но куршумите намираха само въздуха. Случаен изстрел откъсна крака на обсебен от коляното, но миг преди да залитне кърваво острие го посече през шията. Данте изтръгна револвера от ръката му, заедно с показалеца, пъхнат в скобата на спусъка и го хвърли срещу друг обсебен. Тежкото парче метал го перна между очите, пръсна мозък. Изрита насочена към корема му ловна пушка и заби дръжката на меча си в лицето на кльощаво момиче с тумор, обхванал лявото ѝ рамо. Пръсна кръв и смазани зъби. Кървавото острие разсече през корема полетялото назад тяло и вътрешности се сурнаха на прашната земя.

Гуен гледаше касапницата с широко отворени очи. Пазачът на гробове се плъзгаше сред робите ѝ, кълцайки, режейки и мушкайки, оставяйки след себе си окървавени и обезобразени трупове. Пушки и револвери трещяха, но куршумите намираха само празно пространство и други обсебени.

Гуен вдигна ръка и случаен куршум се пръсна в облак сребрист прах. Стисна зъби и вдигна ръце във въздуха:

– Щом го искаш, нека бъде по твоята, Пазачо на гробове.

Около пръстите запращяха синкави искри, въздухът затрептя...

Данте разсече през гърдите мургав мъжага, който се опитваше да пъхне патрон в празната си ловна пушка, и ритна тялото срещу двама обсебени. Замахна ниско към пълна жена и отнесе десния ѝ крак от коляното. Осакатената се търкулна на разкаляната от кръвта земя без да издаде и звук. Нещо зад Данте изпука и той се хвърли настрани. Въздухът изпращя, отекна глух тътен. Синкавата искри се заби в двамата обсебени и отекна взрив. Късове почерняла плът изригна във въздуха. Облаци прах и пепел се стрелнаха към небето.

Гуен стоеше с протегнати ръце, а около китките и пращяха синкави искри. Зелените ѝ очи грееха с тъмен блясък:

– Време е да научиш какво означава името Килава, Пазачо на гробове – каза тя с глас, твърде дълбок, за да излиза от женско гърло.

– Онази, която танцува със светкавици – прошепна Данте и вдигна меча пред гърдите си.

Двете светкавици изригнаха от ръцете на Килава с пращене, сляха се в една и се стрелнаха към Данте. Той стисна здраво меча, за да посрещне атаката... и гъвкаво женско тяло се приземи пред него и вдигна ръце. Около прътите ѝ блесна зеленикаво сияние. Светкавицата се заби в нея. Отекна взрив, който накара земята да потрепери. Новодошлата бавно вали ръце, докато прахта и пепелта бавно се слягаше.

– Пак се срещаме, принцесо. Нали не си ме забравила?

Килава изохка:

– О, не, не и ти. Мислех, че вече си мъртва!

Новодошлата се ухили:

– Не си първата, която го казва, кучко!

В този миг осакатената обсебена вдигна пушката с рязана цев към гърба на Данте. От отсечения ѝ крак пръскаха потоци кръв, които попиваха в разкаляната земя. Пръстът ѝ притисна спусъка, а празните ѝ очи се взираха в широкия гръб на Пазача на гробове... и облак прах и пепел се завихри около нея. Черен обсидианов меч се стрелна от облака и се заби в тила ѝ. Жената потръпна и отпусна ръка в кървавата кал. От облака излезе крак, обут във вкоравена от времето мокасина. В кожените гамаши зееха дупки, през които се виждаха голата, пожълтяла от вековете кост, с плът и сухожилия изсъхнали по нея. Небрежно избута пронизания череп от обсидиановото острие. Кракът и мечът се скриха обратно в облака, който се плъзна през обезобразените тела. Двама обсебени тромаво завъртяха пушки към него, но той ги обгърна с тихо съскане. Сянка се стрелна покрай двата силуета и две отсечени глави се търкулнаха на калната от кръвта земя.

Облакът се плъзна към Данте и новодошлата. Прахта и пепелта се сгъстиха, оформяйки силует и след секунда пред тях стоеше човек. Беше мъртъв от векове, по костите му стояха късове изсъхнала плът и парчета сухожилия. Носеше само мокасини и кожени гамаши. По кожения му пояс, някога яркочервен и инкрустиран със сребърни нишки, висяха фетиши от коса, зъби и кости. В ребрата му зееше дупка, разкривайки празен гръден кош. Около тънкия врат стоеше огърлица от зъби. По голия, пожълтял череп висяха няколко кичура черна коса. В празните очни кухини пламтяха червеникави пламъчета. 

Войнъттер'раханаи отпусна ръка, стиснала меч от обсидиан, който проблесна меко на светлината на умиращото слънце.

– Принцесо – каза той с напевен глас, – това е битка, която ти и слугите ти не можете да спечелите. В името на Осемнадесетте духа, отстъпете и не омърсявайте душата си с кръвта на този теллан–рух и тази гучо. Животът им е недостоен за ръцете на чистокръвна айджин, макар скрита в тялото, което не ѝ принадлежи.

Килава стисна юмруци, а зелените ѝ очи гледаха немъртвия войн.

– Тер'раханаи са се клели да служат на всички айджин.

Немъртвият докосна гърди, отдавна изгнилите си устни и чело, скланяйки глава.

– В живот и смърт, принцесо, с благоволението на Осемнадесетте духа вашият живот е най-голямата ми радост от векове..

– Тогава убий тези двамата и ми донеси главата на мъжа.

Двете празни очни кухини се завъртяха към жената и Данте. Той стисна по-здраво окървавения меч, а тя вдигна ръце и около пръстите ѝ заблестя зеленикаво сияние. Немъртвият поклати глава и гердана от зъби около шията му изтрака.

– Не мога, айджин. Този мъж служи на Осемнадесетте духа, а тази гучо е дете на Естер и животът ѝ не принадлежи на моя меч.

Килава тропна с крак.

– Ти, безполезна купчина кокали!

Немъртвият падна на колене и фетишите на колата му звъннаха.

– Вземете моето съществуване, айджин, но моля ви, вървете си. Тук няма да намерите друго освен собственото си унищожение. 

Килава отстъпи назад, а зелените ѝ очи не се откъсваха от Данте.

– Спечели тази битка, Пазачо на гробове, но ако тръгнеш на война срещу мен, ще я изгубиш.

Дрехите ѝ се разпаднаха на пепел, а след нея и плътта, оголвайки скелета. Костите се пръснаха в сивкав облак, който вятърът подхвана и понесе на север. Над ранчото се възцари тишина.

– По дяволите! – изсъска жената и задраска с пръти прашната си руса коса. – Тъкмо я бяхме приклещили тази кучка.

Данте прибра меча в ножницата на гърба си с въздишка.

– Напротив, не бяхме.

Жената или по-скоро момичето се обърна към него. Беше в средата на двадесетте, висока, стройна, с пясъчно-руса коса и сиви очи. Щеше да е красива, ако не беше умората, забила дълбоки бръчки в лицето ѝ. Носеше панталон и риза, отдавна невиждали пране. Единият ръкав беше скъсан и с него бе превързала раната на ръката си. На тънкия ѝ кръст висеше празен кобур и ножница с втъкната в него кама.

– Не мога да повярвам, от всички Пазачи на гробове съм попаднала на най-страхливия – изсъска тя и се обърна към немъртвия. – Но така и така онази я няма...

Тя вдигна ръка и от пръстите ѝ изригна изумруден лъч. Заби се в гърдите на немъртвия и се пръсна облак искри. Войнът дори не трепна. Данте хвана жената за рамото.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? И без това не можеш да го нараниш!

– Пусни ме! – кресна жената и отблъсна ръката му. – Ако това неумряло копеле беше помогнало преди седмица, братята ми щяха да си живи! Но той само стоя и гледаше как онази скапана кучка... – в сивите ѝ очи заблестяха сълзи. – Тя уби всички. Дерек, Джо, Пит... а той... а той просто гледаше.

– Воините тер’раханаи не се намесват в делата на хората.

– Делата на хората? Онази кучка е мъртва от хиляда години! Краде душите на хората, краде телата им! Това ли наричаш „дела на хората”? Аз и Чака за малко да я убием и щяхме да сложим край на всичко това, но той знаеш ли какво направи? Нищо! Стоеше и гледаше как онази кучка разкъсва Чака на парчета!

Немъртвият пъхна обсидиановия си меч в кожената ножница на гърба си.

– Не разбираш, гучо, не мога да вдигна ръка срещу чистокръвна айджин. Клел съм се да им служа.

– Айджин... това, какво по дяволите, трябва да е?

– Майка – каза Данте и с въздишка клекна до едно от обезобразените тела. Скъса парче от ризата му и започна да бърше кървавото острие на меча си. – На езика „кантан”, който преди три хиляди години са говорили всички племена, населявали Запада. На айджин се подчиняват дори вождовете. Това е титла, която не се наследява, а се печели. Жена с невероятен престиж, която с една дума може да спира и разпалва войни. Всички воини, преди да минат през ритуала тер’рахан, са се клели да им служат, както живи така и мъртви. 

– Не съм чувала за такива из племената.

– Няма как, последната айджин е умряла преди около триста години. Оттогава никоя не е успявал да спечели честта да носи тази титла.

Жената се изплю, хвърли гневен поглед към немъртвия, който я гледаше с празните с очни кухини. Обърна се към Данте, който хвърли кървавия парцал на земята.

– Името ми е Канди Хоу Хенеси. Трябва да си чувал за мен.

Данте я гледаше със сребристите си очи. Тя се намуси:

– Какво, да не забрави как се говори?

– Не, не съм. Честно казано не очаквах да видя някой оцелял.

– По-трудна съм за убиване отколкото изглеждам – тя стисна зъби. – За разлика от братята ми и другите – Канди плъзна поглед по обезобразените тела, нахвърлени по разкаляната земя и очите ѝ се спряха върху мълчаливия немъртъв. – Твърде много мърша има тук, смърди.

Тя обърна гръб на немъртвия и закрачи към разбитата къща.

– Ще се опитам да намеря малко храна и вода, чака ни път.

Калната земя изджавака под краката ботушите на Данте, когато се приближи към немъртвия, който не откъсваше поглед от Канди.

– Как ти е името, тер’раханаи.

Двете зеещи очни ями се завъртяха към Пазача.

– Някога ме наричаха Прал–чок Убиеца на мечки.

– И какво правиш тук?

– Триста години този свят не е виждал чистокръвна айджин. В чуждо тяло или не, тя си остава нашата Майка. Много мои братя и сестри ще тръгнат насам, когато вятърът разнесе новината из племената. Айджин ще ги обедини, както някога, братоубийствените войни ще спрат и дори великата господарка на гучо ще се покори пред нея. Чуваш ли, вятърът шепне промяна.

– Вятърът шепне само имената на хората, чиито души твоята господарка е открадала, Убиецо на мечки. Знам, че съм гучо, но познавам твоя народ. Те ще се преклонят ли пред такова създание.

– Никой няма да остане глух за гласа на айджин, гучо. 

– Да разчитам ли, че ще се изпречиш на пътя ми, ако тръгна след Килава?

Немъртвият поклати глава:

– Това е твое право, гучо. Тер’раханаи не се месят в делата на смъртните. Няма да вдигна меч срещу теб, но няма да вдигна меч и срещу айджин Килава без значение животите на колко гучо взима. Не аз съм този, който ще съди. Съдбата на всички ни е в ръцете на Осемнадесетте духа.

Немъртвият се обърна и закрачи през труповете. Погледът на Данте се плъзна по тесния гръб на тер’раханаи. През изсъхналата кожа се жълтееше гръбнака. Oт костта стърчеше костената дръжка на малък нож. Немъртвият се разпадна на прах и вятъра го понесе.

В този миг отекна изстрел и трупът в краката на Данте потрепна. Вдигна поглед към хамбара, където стоеше жената, най-после успяла да се покачи отново на покрива. Пушката в ръцете ѝ изтрещя, Данте измъкна светкавично меча си и замахна. Звън, искра и смачканият куршум отлетя настрани. Той проклекна, напрегна мускули за скок... и над него изсъска сноп зелено сияние, което се заби в хамбара. Взрив разтърси земята, във въздуха се разлетяха разбити дъски и талпи. Ударната вълна се стовари върху съседния хамбар и го помете. Възцари се тишина нарушавана от хрущенето на валящите от небето опушени дъски и разбити гърди. Една откъсната глава се търкулна с жвакане в калта и спря до ботуша на Данте. Две празни зелени очи се взряха в Данте. Червената коса се разпиля като саван върху алената кал. Окървавените устни потръпнаха за миг и застинаха. Приликата беше очевидна – Сюзън О’Мали, майката на Гуен.

Данте се обърна и видя Канди метнала през рамо торба. Тъкмо сваляше ръка, около която загасваше изумруденото сияние.

– Онази разкара ли се?

– Да, но е наблизо, усещам го.

– Тогава да се махаме оттук.

***

Нощта беше тиха. Не се чуваше вой на чакали или песен на щурци, само пукота на пращащия огън. Данте и Канди стояха един срещу друг, вперили погледи в танцуващите помежду им пламъци. Бяха направили лагера си в плитка камениста долина и околните скали им осигурявахаприкритие. Луцифер стоеше спънат наблизо и единственият звук от присъствието му беше тихият звън на сребърната сбруя. Фифт фингър се извисяваше на километър от тях, скривайкизвезди по мастиленото небе. Счупената луна грееше на небето, а колосалният кратер в нея приличаше на огромно око, вперени в двете самотни фигури в тихата прерия.

Канди беше изпънала боси крака към огъня и дъвчеше с апетит къс сушено месо, облизвайки изцапаните с червен пипер пръсти.

– Искаш ли? – попита я с пълна уста.

Данте само поклати глава и Канди посегна за сухар към торбата, която стоеше до нея.

– Значи е вярно.

– Кое?

– Че Пазачите на гробове нито ядат, нито пият, нито дишат.

– Не, просто не съм гладен. Убиването на хора, чийто души са били откраднати, не събужда кой знае какъв апетит.

Сухарът хрупаше в устата на Канди.

– Те се опитаха да ме убият, затова просто ги изпреварих. Не изпитвам вина.

– Как умряха братята ти?

Канди отхапа парче сушено место и преглътна.

– Както всички Хенеси, биха се смело и издържаха повече отколкото всеки друг – тя облиза пръсти. – Боже, бях забравила колко вкусна може да е храната – тя вдигна сивите си очи към Данте. – Припасите ми свършиха преди два дни, а повярвай ми, на един гол въздух е много трудно да се криеш и дебнеш онези гадини. Магията е толкова силна, колкото е силен и нейният приносител.

Данте не откъсваше сребристите сиочи от нея.

– Кажи ми, Канди, какво точно се случи?

Тя извади от торбата къс сушено и започна да го реже на парчета с камата си.

– Тръгнахме от Силвърлейк сити преди десетина дни. Работата изглеждаше лесна – осем хиляди коронада, за да открием шерифа и хората му. Освен мен и братята ми бяха още Блейн Дейвис, Роналд Ел, Чака Варварина, Лусинда Торес... онази, на която викат Желязната кучка, и разбира се, аз и братята ми. Няма да преувелича, ако кажа, че бяхме все способни хора. Знаехме, че варварите в Ковенант вали са се размърдали, и честно казано си мислехме, че става въпрос за голяма група диваци, която се промъкнала покрай войската. Виждала съм го и друг път – не знам дали си чувал за Касапницата в Трежър сити. Една нощ стотина диваци се промъкнаха покрай войниците на майор Толиван, които трябваше да ги усмирят и изклаха целия град, въпреки че армията беше на двадесетина километра. Този край е добро място да се скатаеш за малко, докато се приготвиш за атаката – само няколко ферми с шепа обитатели. Има вода, има храна... стотина души могат да изкарат месеци тук преди да бъдат забелязани. Решихме, че шерифът и момчетата му са се натъкнали на тях и онези са ги избили, за да не ги издадат. Трябваше да ги локализираме, да избием съгледвачите им и да се изтеглим обратно към Силвърлейк сити, където чакаме да дойде войската. Излишно е да казвам, че последното, което очаквахме, е една неумряла кучка, която яде човешки души. Още когато намерихме едно от мъртвите стада, Чака пръв усети, че нещо не е както трябва. Предложи да се върнем, но останалите не се съгласихме. Осем хиляди са си осем хиляди, казахме си, и надали щяхме да ги получим, ако се върнем и докладваме за някакви си умрели говеда. После минахме през ранчото на О’Мали, но го намерихме празно. Продължихме към ранчото на Толи, където най-накрая намерихме някого...

– Джим Толи.

– Същият. Изглеждаше ужасно, сякаш беше болен от нещо. Чака обаче разбра какво става. Някой се беше опитал да му вземе душата, но не беше успял изцяло, и сега това го убиваше бавно. Той ни разказа какво се е случило – за Гуен, за обсебените – тя лапна парче сушено месо. – Видях го мъртъв в къщата. Ти ли го уби?

– Не, просто ускорих неизбежното.

– Бедното копеле. Наистина, не знам как успя да издържи толкова... и наистина ли е бил имперски войник?

– Морски пехотинец по-точно. Смятат ги за елита на имперската армия. Те бяха тези, които превзеха архипелага Есперансита. Обитателите му бяха известни с практикуването на вуду. Вуду-бокорите използваха магия срещу имперските войници при всяка възможност – обсебвания, видения, внушение... обичайната цел на вуду винаги е била човешкият ум. Затова морските пехотинци минаваха през задължително обучение по магическа резистентност. След покоряването на Есперансита това остана като традиция сред морската пехота. 

Канди кимна.

– Значи такава била работата. Нямах представа.

– А след Толи какво стана?

– Той ни насочи на север към някакви руини на диваците. Там се натъкнахме на нашата обща приятелка.

– Там ли Килава уби братята ти?

– Да. Кой да предположи, че скапаната кучка може да хвърля мълнии. С това уби Дерек. Ония зомбита убиха Джо и Пит. Аз и Чака се опитахме да я спрем и за малко да успеем, но... – тя въздъхна. – Предполагам не съм чак толкова добра магьосничка, колкото съм мислела.

– И оттогава се криеш, така ли?

– Аха. Нямах кой знае какъв избор. Всички бяха мъртви, онези изчадия бяха навсякъде. Вървях през нощта, през деня се криех. Знаех си, че рано или късно ще пратят някой да ни търси.

Данте гледаше Канди над танцуващите пламъци. Момичето с наслада дъвче резените сушено месо и от време на време грабваше по някой сухар. В скута ѝ падаха трохи.

– Случайно да сте се натъквали на следите на една група, тръгнала след шерифа и хората му? Четирима мъже, имперски Ръце.

Канди вдигна поглед към Данте. На устните ѝ изгря усмивка.

– Е, това обяснява много.

– За кое?

– Гробницата, към които ни насочи Толи.

– Какво за тях?

– Някой я беше взривил.

– Взривили са я?

– Аха. Сега е само купчина опушен камънак. Всички в нея е на пихтия, предполагам в това число и истинското тяло на Килава. А аз се чудех как обикновен главорез е способен на нещо такова, а тя каква била работата. Всъщност, какво общо имат с това Ръцете?

– Сама го каза – всички са мислели, че става въпрос за рейд на варварите. Ако Ръцете ги бива в нещо, то е да откриват хора и да ги убиват. Предполагам, че не си намерила оцелели?

Канди поклати глава.

– Само няколко трупа и цял куп зомбита.

– Обсебени. Нямат души, само плът.

Тя все няколко едри трохи от скута си и ги лапна.

– Зомбита, обсебени... все тая. Щом се опитват да ме убият, не ми пука какви са. Колкото по-скоро видя главите им да е търкалят на земята, толкова по-добре. Въпреки че съм готова да заменя техните глави с тази на Килава. 

– Как Килава се е върнала към живот? Оттук са минавали и други Пазачи на гробове, но никой не е усетил присъствието ѝ.

Канди се усмихна слабо:

– За всичко това можем да благодарим на шепа глупави иманяри, които са разбили гробницата ѝ. Доколкото успях да схвана в цялата дандания, влезли да търсят съкровища, но естествено не намерили нищо. Скарали се, някой си изпуснал нервите и започнал да стреля. Някой загинал и душата му подействала на мъртвата Килава като кофа студена вода за събуждане. Явно ѝ е трябвало малко побутване, за да се разбуди. И всичко това заради шепа алчни глупаци, представяш ли си?

– И сега какъв е планът? Връщаме се в Силвърлейк сити и викаме кавалерията. Доколкото знам, в Галвестън наместник Хейдън разполага с напълно окомплектован имперски магически кадър. Сега, когато истинското тяло на Килава е унищожено, няма да е проблем да се справят с нея и обсебените ѝ. Познавам един началник на Териториален сектор на Ръцете, който може да уреди да ги пратят тук само с едно писмо до наместник Хейдън.

Кандо примигна стреснато срещу него:

– Чакай, за какъв магьоснически кадър става въпрос?

– Заради варварите в Ковенант вали. На Изток все още смятат, че всяко племе има по десетина шамана, които са в състояние да вдигат мъртвите от земята и да ги пращат да ядат имперските войници. Етооли, вала и карака са силни племена, затова под командването на Хейдън е изпратен магьоснически кадър да го използва в случай на необходимост. Петима магьосници, обучени на имперска магия.

– Това... това не го знаех.

– Няма как да го знаеш, Канди, но началникът на териториалния сектор на Ръцете го знае. Именно той, а не кметът Морисън е спонсорирал това малко начинание, което е убило братята ти.

Канди скочи на крака.

– Чакай, малко... това значи, че друг ще убие Килава, така ли? Имам предвид онзи... как му каза... магьоснически кадър?

– Да. Нашата работа тук е свършена, трябва само да се върнем в Солвърлейк сити и да докладваме...

– Не, не, не, това... това няма да го бъде.

Данте неоткъсваше очи от момичето.

– Тази кучка уби братята ми! Аз съм тази, която иска да види как главата ѝ се търкаля на ш*баната земя!

– Ще поговоря с началника на кадъра да ти донесе нещо за спомен от нея.

Канди скочи на крака. Сивите ѝ очи заблестяха.

– Виж, има един начин да убием Килава ние, двамата, и за това няма да се налага да чакаме десет дни, рискувайки онази да тръгне срещу Силвърлейк. Градът е пълен с хора, които нямат представа какво ги чака. Нали видя Толи? Искаш ли това да се случи на всички онези жени и деца?

– И какъв е този начин?

Канди седна до Данте и впери в него блесналите си сиви очи.

– В западна посока, точно до Прешъс крийк се намира Тент фингър – последния от Дедмен фингърс. Там има гробница, същата като на Килава, но в нея е погребана сестра ѝ.

– Сестрата на Килава?

Канди въздъхна и отмести рус кичур от челото си.

– Добре, значи тази част от историята не я знаеш. Преди повече от хиляда години от Счупената луна падало парче скала. То било намерено от една шаманка, която била прогонена от племето си. Тя взела лунната скала, извлякла метала, скрит в нея и от него направила пръстен. Силата на Счупената луна я превърнала в уиндиго... демон. За да отмъсти своите съплеменници, всеки месец тя слизала в селата и отвличала един младеж или девойка, които после изяждала. Много воини се опитали да убият уиндиго, но тя била твърде могъща. Тогава един ден тя отвлякла и убила годеницата на сина на вожда. Той се заклел да отмъсти, измолил милостта на Осемнадесетте духа и тръгнал по следите на уиндиго. Започнала битка, която траяла три дни, но накрая войнът успял да повали демона. Вместо да я убие обаче той я накарал да се закълне, че ще му стане жена. Уиндиго е съгласила обаче му казала, че детето, което ще роди, ще доведе до смъртта и на двамата. Войнът се съгласил и от връзката им се родило дете, момиче всъщност. Знаеш ли как го кръстили? Килава.

– Хубава легенда, но...

– Чакай, още не е свършила. Килава пораснала и наистина станала силна като майка си и смела като баща си. Накрая нямало войн, който да е в състояние да я победи в битка. Тогава поискала да бъде нещо повече от дъщерята на новия вожд, но знаела, че не може да го постигне без пръстена на майка си. Една нощ я убила и го откраднала. Баща ѝ разбрал кой е убиецът и се опитал да я накаже, но в паниката си тя убила и него и така изпълнила пророчеството на уиндиго. С помощта на пръстена тя смазала всяка съпротива и наложила властта си над цялото племе шива. После завладяла и останалите племена, като създала първата и последна империя в Запада. 

– Предполагам, че сега е момента да кажеш едно „но”.

– Но – продължи Канди без да го чуе – от връзката между уиндиго и воина се родило второ дете, също момиче. Нарекли я Кивира. Верни на мъртвия ѝ баща мъже я скрили от принцеса Килава и я отгледали. Когато пораснала достатъчно, тя вдигнала бунт срещу сестра си. Последвала война, която превърнала империята на Килава в прах. В една последна битка, която се провела точно тук, армиите на Килава и Кивира се сразили една друга. Принцеса Килава загинала от ръката на малката си сестра, която взела пръстена и наредила на оцелелите си воини да направят проста гробница, в която да погребат тялото ѝ. Кивира умряла от раните си няколко дни по-късно, докато остатъците от армията се връщала обратно в родните си земи. Воините я погребали там, където тя паднала, а в гробницата ѝ скрили и прокълнатия пръстен.

– Нека позная – искаш да вземем пръстена и да го използваме, за да убием Килава.

Канди се ухили, показвайки белите си зъби.

– Не, искам ти да вземеш пръстена и да го използваш, за да убием Килава. Аз вече се опитах да вляза в онази проклета гробница. Онези, които са погребали Кивира обаче, са били истински параноици, а и сред тях е имало някой наистина могъщ шаман. Вратата на гробницата може да се отвори само от човек, който не е смъртен. Ти си Пазач на гробове, мъртвец, върнат към полуживот. Дори собствената ти души не ти принадлежи. Ти ще можеш да отвориш гробницата и да вземеш пръстена, Килава няма никакъв шанс.

– А защо тя не е взела пръстена досега?

– Защото не знае къде се намира. Знае сестра ѝ умряла някъде наблизо, но не и къде точно. Гробницата скрива присъствието на пръстена. Защо си мислиш, че стои тук със своите обсебени вместо да ги поведе към Силвърлейк, където е пълно с души за поробване?

– Сигурна ли си, че този пръстен съществува?

– Виждала съм гробницата и това ми стига. Не е далеч. Утре ще стигнем там само за няколко часа. Ако вътре има пръстен – взимаме го и действаме по моя план. Ако няма – връщаме се в Силвърлейк и викаме онзи магьоснически кадър. 

Данте вдигна поглед към окъпаното във звезди небе. Огромните късове се носеха лениво около сребристия кръг на Счупената луна. Изглеждаха като късове чернота, готови да паднат върху Запада. Всъщност това се беше случвало. Огромният кратер Хел хол се намираше на мястото, където преди двеста години лунна скала бе паднала, изтривайки от лицето на земята цяло племе и превръщайки хиляди квадратни километри прерия в безжизнена пустиня. Варварите наричаха тази територия „Болните земи”, а имперците – Хелсандс. Веднъж на няколко десетилетия група Пазачи на гробове ходеше там, за да изтреби създанията, които се въдеха около Хел хол.

Хел хол не беше единственият знак, че лунните камъни или сълзите на Естер, както ги наричаха варварите, падаха върху света. Имаше я и Броукън маунтин иМуун вали и още много.

– Пръстен, направен от метал на лунен камък, а? – измърмори той.

– Добре, знам, че звучи малко фантастично, но нали работата на Пазачите на гробове е да унищожават всяка заплаха за човечеството? И пръстена и Килава са заплаха. С един куршум – два заека. След като убиеш онази кучка, не ми пука какво ще правиш с пръстена, аз искам да гледам само как тя умира. Какво ще кажеш? Съгласен ли си?

Данте откъсна поглед от Счупената луна и погледна Канди.

– Добре, и без това ще изгубим само няколко часа – той погледна към Луцифер, който лежеше до тях. – Какво ще кажеш, момче, ще можеш ли да ни носиш и двамата?

Големите кафяви очи на Луцифер, с играещо в тях сияние на пламъците, гледаха Канди.

– Конят ти май не ме харесва.

– Не е нищо лично, той харесва само торбата си със зоб.

Луцифер изпръхтя в отговор и изтрака със сбруята си. Данте се усмихна. Конят му можеше да е лаком, но определено беше умен. Пазачът на гробове се отпусна по гръб на запазилия топлината на слънцето камък. Сложи шапката на лицето си. Канди беше притихнала, вперила сивите си очи в огъня, сякаш очакваше да види нещо в тях.

– Така и не ме попита как се казвам – обади се той.

– Какво? – тя го изгледа учудено.

– Името ми... не ме попита за него.

Тя се насили да се усмихне, гледайки шапката, скриваща лицето и сребристите очи на Пазача.

– Да, вярно. Извинявай, събра ми се твърде много и честно казано не ми е до светски любезности – тя замълча за миг. – Е, как се казваш?

– Данте.

– Само Данте, без фамилия?

– Да. За един Пазач на гробове това е достатъчно. Да те питам едно нещо. Случайно името Дилайла да ти говори нещо? Мисля, че е била с групата на шерифа. Началникът на Ръцете в Силвърлейк сити много държеше да я потърся.

Кадни се замисли.

– Дилайла... не, въобще не се сещам, но мога да ти кажа, че е по-добре да не я търсиш. Ако беше жива, щях да знам.

– Добре – той повдигна с пръст крайчеца на шапката. Усмихна ѝ се –Лека нощ.

Канди също се усмихна:

– Лека.

Огънят продължаваше да пропуква, пръскайки оранжево сияние. Силуетът на Канди, обвила коленете си с ръце и притиснала брадичка в коленете си, играеше по скалите.

Данте затвори очи под шапката, скриваща лицето му. Светът около него потрепери и изчезна. Плъзна мрак, сред който изгря самотно кълбо светлина. То лумна по-ярко и сиянието му се плъзна по калния бряг на река.

„Хелена, времето ни изтича.”

***

Данте подръпна юздата на Луцифер. Конят тропна, напрегнал мускули готов да хвърли двамата си ездачи. Канди беше сплела ръце около кръста на Данте, притискайки гърди в гърба му.

– Конят ти определено не ме харесва! – обади се тя.

– Не, просто за пръв път носи двама души на гърба си. Дай му малко време да свикне.

– Свиква вече от изгрев слънце – измърмори Канди и вдигна поглед към синьото небе.

Слънцето почти беше достигнало най-високата си точка. Пейзажът наоколо беше еднообразен. Каменистата почва скърцаше под копитата на Луцифер, който правеше всяка крачка сякаш с нежелание. В земята бяха впили корени туфи жилави треви и бодливи храсти. Единствените знаци, че тук все пак има някакъв живот бяха няколко дупки на язовци, повечето от които изглеждаха отдавна изоставени. Теренът се гънеше в плитки долини и ниски хълмчета. Покрай тях бавно се изнизваше Найнт фингър – предпоследната скала от Дедмен фингърс, която сочеше към небето като счупен кафеникаво-оранжев пръст. На по-малко от километра се виждаше и Тент фингър – последната, отвъд която беше само Прешъс крийк.

– Странно – обади се Данте, стиснал здраво юздите на Луцифер.

– Кое?

– Не ни преследват.

– Защо, съжаляваш ли за това?

– Не, разбира се, но ако аз бях на мястото на Килава щях да направя всичко възможно, за да унищожа заплахата. Въпреки това нито снощи, нито тази сутрин съм усетил някой обсебен.

– Територията е твърде голяма – обади се Канди, – а след като гробницатае унищожена трябва да пести силите, които е събрала от душите на фермерите. Трябва да е доста отчаяна щом събира и душите на животните. 

– Взела е душите на животните?

– Аха. За разлика от хората на душата на животното е твърде мъничката и нейното изтръгване го убива. А ти от какво си мислиш, че са всички онези мъртви говеда, пилета и прасета? Въпрос на време е необходимостта да я тласне към Силвърлейк сити, затова сритай тази твар и да побързаме. Ако вървя, ще стигна по-бързо.

Данте смушка коня и Луцифер ускори крачка, опънал юздите в ръцете на господаря си. Найнт фингър остана назад.

– Търсиш ли нещо? – попита Канди.

– Какво?

– Оглеждаш се наоколо, сякаш търсиш нещо.

– Твърде спокойно е и това ме изнервя.

– Пазачите на гробове сте такива параноици.

– Това обикновено помага особено, когато по петите ти е хилядагодишна немъртва, която иска да завладее света отново. Държи те готов за действие.

– Като вземем пръстена, ти обещавам, че ще идем да потърсим някой обсебен, за да се успокоиш. Какво ще кажеш?

Данте се усмихна.

– Обещаваш ли?

– Естествено. Хенеси не сме стока, но държим на думата си.

Тент фингър растеше със всяка стъпка на Луцифер, превръщайки се в двеста и петдесет метров скала оранжево-кафяви скала, чието уродливо тяло се протягаше към небето. В основата си имаше диаметър от поне петдесет метра и бавно се разширяваше към върха, за да стане повече от деветдесет, създавайки натрапчивото усещане, че всеки миг ще рухне. Приличаше на огромен боздуган, който великан беше сложиш насред полу-пустинната прерия. Наоколо нямаше нищо, което да изглеждаше, че е създадено от човешка ръка.

Данте дръпна юздите на Луцифер, за да спре и плъзна поглед наоколо. Видя само безкрайна полу-пустиня, пръснала се в четирите посоки. 

– И къде трябва да е тази гробница?

Канди скочи ловко от седлото и се протегна. Посочи към върха на скалата и се ухили:

– Бива ли те в катеренето?

– Не особено, защо?

Усмивката ѝ се разшири:

– Защото гробницата е на върха.

Данте плъзна поглед по грубата снага на Тент фингър. Вятърът я брулеше от хилядолетие, но въпреки това не беше успял да оглади праговете и ръбовете по нея. Тук-там се мярваха грубо подобие на пътеки и вдлъбнатини, които биха послужили на опитен катерач.

Данте слезе от коня, върза юздите за седлото, за да не заплетат в краката на животното, и го подръпна за ухото:

– Стой тук, момче, връщам се след малко.

Канди, застанала в сянката на огромната скала, гледаше широките ръбове, които стихиите бяха издълбали в нея. 

– Нямаме въжета и клинове, нали? – подхвърли тя през рамо.

– Не, нямаме.

– Тогава ще падне наистина голямо катерене.

Данте застана до нея и вдигна поглед към върха на скалата, очертаваща се на фона на синьото небе.

– Да, наистина – отвърна той и хвърли прашните си шлифер и шапка на земята.

Канди с въздишка впи пръсти в тесен ръб.

– Тогава да започваме. 

Данте обви ръце около тънкия ѝ кръст и преди момичето да успее да отвори уста, скочи. За миг кафеникаво-оранжевата скала се плъзна бързо покрай тях и той леко се приземи на широк праг тридесет метра над земята. За миг залитна под тежестта на Канди, но се задържа прав. Вкопчило пръсти в гърдите му, момичето погледна над рамото му надолу към далечната земя.

– Повече не прави така, по дяволите! – изръмжа тя.

– Защо, толкова ли държиш да се пребиеш, докато се катериш?

– Не, но не държа и да се пребия, докато ти подскачаш насам-натам.

Данте ѝ се ухили:

– Аз едва сега започвам. Дръж се.

Преди Канди да успее да си поеме дъх, той скочи, а заедно с него сякаш и целият свят. Вятърът изсвири покрай лицата им, издигаха се, издигаха се, издигаха се... а пред тях така и не идваше достатъчно широк праг, на който да се стъпи. Канди вкопчи пръсти в ризата на Данте... и той се оттласка от тесен ръб за миг и скочи още по-високо. Канди прехапа устни, за да не запищи и затвори очи, докато вятърът се плъзгаше по лицето ѝ, рошейки косите ѝ, и остави целият свят да се люлее около нея. 

На Данте му трябваха дванадесет скока, за да стъпи грубата площадка на върха.

– Е, стигнахме – каза той спокойно без дори да се задъхал.

Пусна Канди, която стъпи на крака, олюля се и се подпря на него преди да се е свлякла на колене. Беше бледа като платно и преглъщаше с мъка стомашните сокове, които пареха устата ѝ.

– Повече не прави така!

– Нищо не мога да обещая.

– Върви по дяволите.

– Веднъж вече бях там и не е толкова интересно, колкото говорят хората.

Канди отвори уста, поколеба се, махна с ръка, оправяйки с пръсти рошавата си коса.

– Да намерим онзи пръстен и да се махаме оттук.

Върхът на Тент фингър беше почти равен и по скалата все още личаха следите от древни длета и чукове. В самия център на площадката лежеше огромна каменна плоча. Древни железни вериги потъваха в халки, забити в камъка.

– Ето това е – каза Кали със светнали очи. – Казах ти, че тук има гробница, а ти не ми повярва. 

Данте бавно закрачи покрай плочата. Вятърът беше изгладил повърхността, но въпреки това личаха сигули, които използваха племената.

– Можеш ли да ги прочетеш? – попита Канди, застанала на няколко метра от плочата.

– Мисля, че е написано на езика „кантан“, но от него знам само десетина думи. Ти?

Канди сви рамене:

– Знам няколко наречия на по-големите племена, но не и този... как го нарече... кантин?

– Кантан. Някога е бил общ език на всички племена в Запада, но с времето е прелял в стотици различни наречения.

Канди облиза устни, вперила блеснали сиви очи в плочата.

– Можеш ли да я дръпнеш?

– Разбира се – каза Данте и вдигна двете вериги.

С хрущене по земята се посипаха облаци ръжда. Той леко дръпна, за да изпъне веригата. Металните брънки пукаха докато се освобождаваха от вековния слой ръжда, но въпреки това издържаха. Плочата изскърца върху каменното си легло и пак утихна.

– Хайде, опъни по-силно! – каза Канди с глас, изтънял от напрежение. – Само още мъничко и ще се отвори.

Данте подръпна отново веригите, гледайки момичето със сребристите си очи. Тя не откъсваше поглед от плочата.

– Знаеш ли, преди около тринадесет години обикалях земите на изток оттук. Беше се разнесъл слуха за някакво същество, който тормозело дузина ферми. Убивал кучетата без дори да им даде възможност да излаят, прегризвало гърлата на говедата. Сутринта фермерите намирали избитите животни, а дори не били чули и звук. Създанието само убивало без да ги яде. След няколко месеца обаче започнали да изчезват и хора. Намирали само кръв, но никакви тела. Хайките не дали резултат и затова пратили да търсят Пазач на гробове. Намериха мен.

– Това какво общо има със...

– Почакай и ще разбереш – прекъсна я Данте, подръпвайки двете вериги, изпънати като струни. Плочата изскърца, плъзна се няколко сантиметра и замря. – Оказа се, че малко преди появата на създанието дете, момиче всъщност... отишло да си играе в старо варварско светилище, което се намирало недалеч от фермата, където живеело. Не било кой знае какво – обикновена светилищна плоча около малък каменен кръг. Има хиляди такива из Запада. Момичето взело, че легнало на плочата и заспало. Събудило се преди залез, но било толкова уморено от съня, че едва се прибрало във фермата. После знаеш ли какво станало?

– Не – отвърна Канди, без да откъсва очи от плочата. Свиваше и отпускаше пръсти нетърпеливо.

– Изпод плочата изпълзяло едно бакемоно, което варварите, обитавали онези земи преди колонизацията, затворили там. Не са кой знае колко опасни, но се хранят с болката на жертвите си, и ако им позволиш да станат достатъчно силни, могат да причинят доста неприятности. Не ми беше трудно да го открия и убия. Беше си направило бърлога под същата онази плоча, която му служеше за затвор. Намерих телата на тримата изчезнали. Бакемоното ги беше измъчвало, за да трупа сила от тях. Оказа се, че детето има дарба и то наистина много силна. Ако се беше родило на Изток, Очистителите или щяха да я изгорят на клада или насила да я пратят в школа за подготовка на магически кадър. Тук, в Запада обаче такива деца се раждат и живеят без да знаят какво умеят. Няма и кой да ги научи освен ако не извадят късмет да попаднат на някой самоук магьосник. Част от тях така и не разбират, други биват убити от собствената си сила, а трети се научават да я владеят по наистина трудния начин. Когато момичето легнало на плочата, бакемоното изсмукало част от силата и така успяла да се измъкне от затвора си. Естествено, това не го казах на никого. Последното, от което имаше нужда детето, бе да се обвинява цял живот, че е причинило смъртта на трима души.

– Няма ли да побързаш?

– Все пак с бакемоното беше разпалило дарбата, скрита в нея и силата ѝ се пробуди няколко дни след като убих онова нещо – продължи спокойно Данте. – Стана напълно неочаквано и направо отнесе покрива на един хамбар. Най-големият от братята ѝ – Дерек, се напика от страх, въпреки че беше двадесет и пет годишен мъж. Беше въпрос на време да убие или себе си, или някой друг, затова убедих майка ѝ да я взема с мен. Заведох я при един магьосник, който да ѝ покаже как да владее силата си. Знаеш, че хората с тази дарба никога не използват истинските си имена, защото това може да бъде използвано срещу тях. Тя се казваше Дилайла, затова ѝ измислих ново име – той приклекна, стисна здраво ръждивата верига и дръпна. Плочата с грохот се плъзна по скалата, разкривайки квадратна шахта, прокопана в скалата. Веригата иззвъня, когато Данте я пусна в краката си. – И то беше Канди Хоу.

Канди бавно отмести очи от тъмната шахта и се взря в Данте. Ъгълчетата на устните ѝ трепнаха в усмивка:

– Значи през цялото време си знаел.

– Да, Килава, знаех, че се криеш в тялото на Канди. Направила си грешка, като си я обсебила, докато е жива. На мъртвите лесно можеш да им вземеш спомените им, както си направила с Гуен О'Мали, но живите се съпротивляват особено ако са магьосници като Канди. Скрила е всичко за мен, защото е знаела, че ще се досетя какво става, когато не ме познаеш. Не можа да се сетиш и когато те попитах дали името Дилайла ти говори нещо. Впрочем, Канди много се срамуваше от него.

Килава се засмя с гласа на Канди:

– Момиче пътувало с отряда на шерифа, а? Трябваше да се досетя, че е уловка.

– Впрочем трябва да знаеш, че Канди много обича братята си. Никога не би говорила за смъртта им толкова спокойно и даже да яде, когато го прави. Забравила си какво е да изпитваш мъка, Килава. Явно никога не си губила хора, които обичаш.

– Уви, не. Веднъж обичах един мъж, когото направих свой съпруг, но малката ми сестричка, която гние в тази яма, го направи свой любовник. Копелето се обърна срещу мен. Погрижих се да умре бавно. Ако в сърцето ми е имало нещо, тогава то умря с него.

Данте седна на ръба на плочата и плъзна длан по изрязаните в нея сигули.

– Всичко щеше да е далеч по-просто, ако сестра ти не беше сложила този печат на собствената си гробница. Нито ти, нито някой, който ти служи, може да я отвори. Досетила се е, че някой ден можеш да се вдигнеш отново и да потърсиш онова, което ти принадлежи. Все пак си носила онзи пръстен твърде дълго.

Килава поклати глава:

– Не е пръстен, а огърлица. 

– Значи и за това си излъгала?

Килава сви рамене и се позасмя:

– Да, не ме питай защо. Предполагам, че като започнеш с лъжите, вече не можеш да спреш. Но си прав, сестричката ми наистина е умна. Когато дойдох тук първия път, направо побеснях. Даже в смъртта ѝ ми се беше подиграла. Толкова близо до огърлицата, а не мога да я достигна заради проклетата магия. Сякаш малко ѝ беше, че ми отне всичко, което имах.

– Трябвал ти е някой, който да отвори гробницата по своя воля, нали? Затова си подготвила целия този театър – обсебените и Гуен в ролята на Отхвърлената принцеса и ти, която се поява от нищото, хвърляйки магии и карайки Килава да побегне с подвита опашка.

Усмивката на устните на Килава се разтегнаха в усмивка:

– Нещата щяха да са доста по-лесни, ако онези Ръце не бяха взривили гробницата ми. Заради това изгубих по-голяма част от силата си и се наложи да взимам душите дори на животните. Беше унизително, но отчаяните времена искат отчаяни решения. Все пак рискувах и взех тялото на Канди, докато е жива. Тя щеше да е доста по-убедителна, отколкото от мъртвата Гуен, която използвах от толкова време, че започваше да ѝ личи. Знаех, че ще изпратят още някоя група, която да търси изчезналите, затова просто зачаках някой да се появи. Признай си, че беше наистина убедително. Как Канди се появи от нищото и спаси положението. Костваше доста голяма част от силите ми, но си струваше. Имаше магия, имаше стрелба, имаше напрежение... всичко необходимо за една хубава театрална постановка. Естествено, не очаквах да дойде Пазач на гробове, но не съм в положение да бъда капризна.

– Като каза „театрална постановка“, защо не повикаш и другия главен участник, Килава. И без това ми омръзна да се носи наоколо, мислейки си, че не мога да усетя присъствието му.

Килава цъкна с език.

– Жалко, пазих си го като коз, но така и така сваляме всички карти... – тя плясна с ръце. – Покажи се, Прал–чок!

Повей на вятъра разроши косите им, вдигайки облачета прах и люспи ръжда. Пепелта се завихри, сгъсти и на площадката стъпи войнът тер'раханаи Прал-чок. В ръка стискаше обсидиановия си меч. Двете празни очни кухини се обърнаха към Килава.

– Господарке, какво ще заповядате?

– Като за сега – убий този Пазач на гробове, но го направи бързо. Беше много отзивчив, така че заслужава поне това – тя се усмихна на Данте. – Сега ме извини, очаква ме трогателна семейна среща.

Килава безшумно скочи в зеещата шахта и изчезна. На площадката останаха само Данте и Прал-чок. Пазачът на гробове стана с въздишка от каменната плоча, извади един от мечовете си и го стисна в дясната си ръка.

– Кажи ми нещо, тер'раханаи, откога се месите в делата на смътните?

– Ти не разбираш, теллан–рух, преди хиляда години сто воина от десет племена служихме на айджин Килава като лична охрана – заговори немъртвият с мелодичния си глас. – Бяхме най-смелите и най-силните, но въпреки това не успяхме да я опазим от собствения ѝ съпруг. Провалихме се и това за малко не струва живота ѝ. Айджин в милостта си ни даде възможност да изкупим греха си и да ѝ служим както никой друг не може...

– Накарала ви е да приемете ритуала тер'рахан.

– Нищо не ни е карала, тел'лан-рух, всички приехме доброволно през ритуала. Сто мъже потърсихме благословията на Осемнадесетте духа, но само седмина от нас я получиха. Вече нямаше стрела или острие, които да вземат живота, който вече нямахме. Служихме на айджин дълго, но накрая отново я провалихме. Кивира използва шаманите си, за да накара ветровете да ни отведат далеч от последната битка, която иначе нямаше как да спечели. Наложи се да вървим много дни, докато стигнем до това място, но когато дойдохме битката отдавна беше приключила. Айджин Килава беше мъртва, Кивира също, огърлицата – изгубена. Не ни остана нищо, за което да съществуваме, затова се пръснахме по света. Хиляда години трябваше да минат, за да донесе вятърът новината за събуждането на айджин Килава – немъртвият пристъпи напред. – За съжаление, само аз бях останал, за да го чуя и да се отзовах.

Данте вдигна меча си.

– Какъв късмет за мен, а? 

– Да, така е. Тер'раханаи, който унищожи градът, наричан от гучо Сан Аугусто, беше последният останал освен мен.

– Значи напразно съм съжалявал, че го убих.

Немъртвият нападна бързо и безшумно. Обсидиановият меч разкъса въздуха и срещна острието на Данте. Кракът на Данте се подгъна и той залитна. Немъртвит атакува светкавично. Пазачът избегна атаката със странично кълбо и докато извиваше тяло замахна. Острието сряза кожените гамаши и изсъхналата плът и костите под тях. Немъртвият дори не трепна. Вдигна меча си и атакува. Двете остриета се срещнаха със звън. Данте изви меча си, остави обсидиановия къс да се плъзне покрай лицето му и заби лакът в черепа на немъртвия. Изпращя кост и долната челюст увисна. Прал-чок го стисна с ръка за ризата и го хвърли настрани. Данте изви тяло и се приземи меко на крака, плъзгайки се до ръба на площадката. Няколко камъчета полетяха от двеста и петдесет метровата скала. 

Пазачът атакува с мощни махове. Метал срещна обсидиан, пръскайки искри. Немъртвият отстъпи, отбивайки острието, което се стрелкаше около него, търсейки пролука в отбраната. Тежък замах отблъсна Данте назад. Пазачът се хвърли напред, скочи във въздуха и замахна. Прал-чок го посрещна с висок блок. Металът се заби в обсидиана и го задържа... преди поразеният крак на немъртвия да се скърши с хрущене. Тер'рахани залитна за миг, Данте се изви и замахна. Мечът се заби в дясното рамо на немъртвия, сряза гръдния кош и спря в ребрата му. Немъртвият замахна, за да стовари ръкохватката на обидиановото острие върху лицето на Пазача, но Данте пусна меча си, улови ръката му и я строши като клечка. Дръпна рязко и я изтръгна от рамото, късайки изсъхнали сухожилия. Ритна скършения крак и немъртвият рухна по лице на скалата. Хвърли настрани откъснатия крайник и измъкна меча си от изсъхналото тяло. Скършените кости изстъргаха по острието.

– Знаеш ли как се досетих, че и ти замесен във всичко това, Прал-чок? – Данте се наведе и измъкна от гърба на немъртвия малкия нож с костената дръжка, който беше стоял забит там. – Ето това те издаде. 

Немъртвият изви глава. Пръстите на оцелялата му ръка задраскаха по скалата, за да се надигне.

– Нож? – прошепна той, а счупената му челюст висеше.

– Ножът на Чака Варварина, единственото, което беше взел със себе си, след като племето му го прогони. Никога не се разделяше с него. Ти си го убил, нали? Чака бягаше по вятъра, както и ти. Никога не съм го виждал как го прави, но знам, че е много добър... но не и по-добър от някой, който бяга по вятъра вече хиляда години. Беше отличен шаман, един от най-добрите, които познавам, но не е имал никакъв шанс в схватка острие срещу острие с теб, нали, Прал-чок?

– Изпълнявам заповедите на айджин Килава.

– Това им е проблемът на добрите воини, Прал-чок. Те винаги изпълняват заповедите, които им дават господарите им.

Зад Данте изшумоляха дрехи. Той се обърна. До ръба на шахтата стоеше Килава. По дрехите и косата ѝ бяха полепнали паяжини, цялата в беше в прах. Сивите ѝ очи горяха като въглени. Тя хвърли нещо кръгло към Данте, което се търкулна по скалата и спря до ботуша му. Човешка глава. Черни кичури висяха от скалпа. Вековете беше превърнала кожата в сивкаво–кафява кора. Изсъхналите устни оголваха кафяви зъби. Очите бяха изсъхнали в две белезникави бучки. Паяк излезе от раззинатата във вечен писък уста, пропълзя по изсъхналата скула и се скри в зеещите ноздри.

– Къде е? – изсъска Килава.

Данте се усмихна:

– Огърлицата ли? Далеч оттук.

– Но как... как си успял... – тя замръзна. Присви очи. – Има и друг Пазач на гробове, нали?

– Опасявам се, че да. Щяхте да го усетитет ако ти и твоя слуга не стояхте толкова близо до мен през цялото време. Ако това ще те успокои, тя се казва Хелена и ще се погрижи никога да не намериш тази огърлица. И преди да ме попиташ – не, не знам накъде е тръгнала.

– Знаеш ли... знаеш ли какво направи? Хиляда години чаках този момент, десет проклети века, затворена в тясна воняща гробница. Знаеш ли какво е да стоиш затворен в собствения си гроб?

– Всъщност – да, знам.

Пламналите очи на Килава бавно се плъзнаха към осакатения немъртъв в краката на Данте.

– Провалите явно са решили да ме следват един след друг. Дадох ти една проста задача, но ти ме разочароваш за пореден път, Прал-чок, всички воини шива се обръщат в гробовете си заради теб.

Немъртвият завъртя празните си очни кухини към нея.

– Разочаровам ви за последен път, айджан – счупената му долна челюст заскърца, – кълна се в душите на всички шива.

Немъртвият се разпадна на прах, който се стрелна към Данте. Нещо изтръгна меча от ръката му, двете ножници от гърба му и колана с револверите от кръста му. Немъртвият се материализира във въздуха и с пращене на кости се стовари до ръба на площадката. Стискайки в единствената си ръка двата меча и колана с револверите на Данте, се завъртя и полетя от Тент фингър без да издаде и звук.

На площадката се възцари тишина.

 – Е – обади се накрая Килава, – оказа се, че все пак не е толкова безполезен колкото си мислех. Не мога да взема огърлицата, но мога да убия поне теб. Не е много, но както би казала Канди „човек трябва да се задоволява с това, което е в очите му, а не в сърцето му“.

Тя пристъпи напред, а около пръстите ѝ затанцуваха зеленикави искри. Устните ѝ се изкривиха от ленива хищна усмивка

 – Сега какво ще правиш, когато вълшебните ти мечове ги няма, Данте – Пазачо на гробове? Ще бягаш или ще се молиш?

 – Колко сила ти е останала, Килава? Тялото ти е изгубено, огърлицата я няма. Вече няма души, които да взимаш.

– Всъщност не много, но ще стигне да те направя на парчета и с повечко късмет ще ми остане достатъчно, за да стигна до Силвърлейк сити, където има достатъчно души за взимане. Е, процесът най-вероятно ще убие Канди, но ще си потърся друго тяло, което не е толкова... упорито. Всъщност даже си мисля, когато го напусна, да ѝ дам възможност да си го върне. Не за дълго, разбира се, само колкото да се порадва на агонията, която ще се погрижа да е дълга и мъчителна. 

Мълнията се заби в гърдите на Данте и го отхвърли назад сред дъжд от искри. Стовари се на твърдата скала и се затъркаля към ръба. Вкопчи пръсти в нея и краката му пропаднаха в бездната. Задраска по скалата и се плъзна обратно на площадката. Килава го сграбчи за врата като коте и го хвърли към зеещата шахта.

– Все пак трябва да ти кажа, че си късметлия – продължи кротко Килава, вървейки към него със спокойна уверена крачка, – ако имах повечко сила, щях да те затворя в гробницата при остатъците от скъпата ми малка сестричка, за да разбереш какво е чувството. Първо се опитваш да прокопаеш камъка с каквото намериш и правиш това без да спираш векове наред. Накрая разбираш, че просто не можеш, но въпреки това не спираш, защото нямаш друг избор. Ще мечтаеш за звука от кирката на иманяра – тя заби крак в гърдите на Данте и го притисна в студената скала. – Исках просто онова, което ми се полага по право, Пазачо на гробове, нищо повече. После щях да ти дам възможност да ми служиш или просто да си тръгнеш, но нямаше да вдигна ръка срещу теб.

– Кажи ми само едно нещо, Килава, Канди все още ли е жива?

Отхвърлената принцеса отмести кичур от лицето си. Сложи длан на гърдите си:

– Да, тя е тук, вътре, вижда всичко и чува всичко, като мъничко мишле в бутилка. Душата ѝ на магьосник е наистина трудна за взимане, но сега, когато нямам друг избор, ще трябва да я използвам. Тялото няма да живее дълго, но ще успее да ме отведе до Силвърлейк сити. Твърде много енергия ми струваше, Пазачо на гробове.

Пръстите на лявата му ръка се свиха около тънкия глезен върху гърдите му.

– Искаш ли да разбереш нещо, което само Пазачите на гробове знаят, Килава – Отхвърлена принцесо?

Тя се опита да отдръпне крака си, но Данте я стискаше здраво. Вдигна ръце, а около пръстите ѝ запукаха синкавите змийчета на раждащата се светкавица.

– Щом искаш нещата да приключат тук и сега, Пазачо на гробове, така да бъде.

Данте замахна с дясната си ръка и тънкото острие на ножа на Чака Варварина се заби в мускулестия прасец на Килава. Тя изпищя задавено, олюля се... и замръзна, когато видя лицето му до своето. Килава примигна учудено, бавно сведе поглед надолу. От гърдите ѝ стърчеше костената дръжка на ножа. По срязаната риза нямаше нито капка кръв. Вдигна поглед и срещна сребристите очи на Данте. На устните ѝ трепна колеблива усмивка. 

– Никога не са били мечовете, нали?

Данте също се усмихна и плъзна пръсти през русата ѝ коса. 

– Лявата ръка е прокълната да убива живите, а дясната – благословена да унищожава мъртвите. Хората обаче виждат само мечовете.

Коленете на Килава се подкосиха и Данте я подхвана, за да не падне. Тя завъртя поглед към мумифицираната глава, която лежеше на скалата. Устата зееше в безмълвен кикот, а двете изтекли очи гледаха Килава. 

– Чуваш ли я как се смее, Данте... – прошепна Отхвърлената принцеса и от гърдите ѝ се изтръгна тиха въздишка.

Синкави искрици се плъзнаха по устните ѝ и затанцуваха във въздуха, като облаче светулки. Изгаснаха безшумно, оставяйки след себе си миризма на дъжд. Данте внимателно отпусна главата на Канди на топлата скала и измъкна ножа от сърцето ѝ. Пъхна пръсти в прореза на ризата, но кръв нямаше. Докосна шията ѝ. Притисна длан към облата гърда. Сърцето биеше силно и ритмично. Плъзна пръсти по устните ѝ и усети топлия дъх.

Данте се усмихна, пъхна ръце под Канди и я вдигна:

– Хайде, да си ходим у дома.

***

Нощта беше тиха. Пламъците на самотния огън в прерията пращяха, пръскайки трепкащи сенки. Щурците пееха в тревата, а някъде в далечината се разнесе колебливият вой на чакал. Бистрите води на Прешъс крийк шумолеше в коритото си, карайки клоните върбата, полегнали в течението ѝ, да съскат тихо.

Луцифер изпръхтя тихо и побутна с муцуна с русата глава, подаваща се от одеялото. Жената изстена тихо и се размърда. Луцифер пак я побутна, пръхтейки тихо. Данте хвърли по него камъче, но конят само го погледна сърдито:

– Остави я да си почива, момче, вече преживя много. 

Луцифер облиза зачервеното лице. Канди отвори очи и замръзна. Конят я облиза по носа. Тя се намръщи, измъкна ръка изпод одеялото и го потупа по кадифената муцуна:

– Здравей, Луцифер – прошепна тя с дрезгав глас, а на устните ѝ се плъзна колеблива усмивка, – дори не знаеш колко се радвам да те видя.

– Как се чувстваш, Канди?

Тя завъртя глава. Данте седеше до огъня и тъкмо сваляше опушеното канче, от което се вдигаше пара.

– Чувствам се... – тя облиза устни, – ...чувствам се празна.

Данте кимна и пусна шепа билки във чайничето.

– Скоро ще ти мине.

Канди завъртя поглед към Счупената луна, която грееше ярка и кръгла на окъпаното със звезди небе. Огромният кратер в сребристата повърхност гледаше прерията като око на циклоп. 

– Дерек, Джо и Пит... те...

Данте само поклати глава. Канди прехапа устни, а в сивите ѝ очи заблестяха сълзи.

– Видях всичко – прошепна тя. – Всичко, което онази жена направи... хората, които уби, душите, които взе... а аз не можах да сторя нищо, за да я спра.

Канчето тихо изтрака, когато докосна очукана чаша. Водата зашипя, а във въздуха се разнесе миризма на билки. 

– Ако не беше ти, никога нямаше да разбера какво планира Килава, Канди.

Тя изтри сълзите потекли по бузите ѝ.

– Тя е мъртва, нали, Данте?

– Убих душата ѝ, вече няма какво да се върне – той ѝ подаде димящата чаша. – Хайде, изпий това, ще ти помогне да спиш спокойно.

Мръщейки лице Канди се надигна на лакти и отпи, докато Данте я държеше, за да не се търкулне обратно по гръб. Тя облиза устни и обви пръсти около чашата. Мръщейки се тя седна, дърпайки одеялото в скута си. Данте се отпусна до нея. Двамата впериха погледи в танцуващите пламъци. Вятърът донесе воя на чакала, а щурците в тревата не спираха песента си.

– Знаеш ли – каза Канди тихо, – ловец съм на глави от шестнадесет годишна. С момчетата обиколихме половината Запад, преследвахме крадци и убийци, охранявахме мини, градове и ферми, дори веднъж се пробвахме като златотърсачи. Мислех си... – тя впери поглед в чашата си, – ... мислех си, че съм видяла всичко в Запада. Не знаех... не подозирах, че може да съществува такова зло.

– Килава не беше зла, Канди. Тя искаше да си върне онова, което считаше за свое, и правеше необходимото за това. С нищо не сме по-добри от нея. Едни от нас убиват, за да получат изкупление, други – >за да забогатеят, трети – просто защото го могат. Като се замислиш, не сме ли зли всички? Какво значение има за какво убиваш, когато накрая пак отнемаш живот? – Данте вдигна поглед към звездите. По мастилено-синьото небе се плъзна тъничка искра, която изгасна толкова бързо, колкото се бе и появила. – В Запада има толкова много като нея. Души, които се опитват да се вкопчат в живота, който вече не им принадлежи. 

– Затова ви има и вас – Пазачите на гробове, нали? Да държите тези души там, където им е мястото.

Данте се усмихна.

– Да, затова сме тук. Сега по-добре си лягай. Утре ни чака дълъг път.

Канди глътна последните капки чай и се сви под одеялото.

– Ти ще бъдеш тук, нали? 

– Спи, Канди, просто спи.

Тя затвори очи и Данте се заслуша в дишането ѝ, докато то не стана равномерно. Пазачът на гробове впери поглед в окъпаното в звезди небе и тихо въздъхна:

– Да, винаги ще ни има.

Отвърна ми само тъжния вой на самотен чакал.

 

***

Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.

Добавете коментар

Име (задължително)

Е-мейл (задължително)

Обнови

Изпратете

Отмени