Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Този разказ се посвещава на Джийн Улф,
заради вдъхновението...
Изтупах прахта от черния си плащ и отново се наметнах с него. Колкото повече се доближавах до Стената, толкова по-студено ми ставаше, противно на всякаква логика. Огромният ми меч, който носех на гърба си, ставаше все по-тежък и по-тежък. Оставаше ми още една къща и можех да се прибере у дома. На два-три пъти срещах хора, но те побързваха да се разкарат от погледа ми. Славата на нашата гилдия плашеше простолюдието. Някои ни наричаха касапи, други мършояди, заради алзабото, което уж поглъщахме на банкетите си. Бях чувал подобни слухове, но никога не бях опитвал такова блюдо.
Почуках на дървената врата и зачаках да ми отворят. Когато това не стана, почуках отново. Чуха се бързи стъпки, някой дръпна леко завесата, закриваща единия от прозорците, чу се освобождаване на резе, вятърът като че ли заблъска по-силно гърба ми...
На прага се появи млада девойка на не повече от осемнадесет. Това ми напомни за картините на Дорина, които бях виждал в Залата на изкуствата в двореца на Всевладетеля. Красотата ѝ беше направо нереална, както и славата на Брата Севериън.
- Извинете за забавянето, господарю, но докато слизах по стълбите се спънах и...
Махнах ѝ с ръка да престане с лъжите. Бях се наслушал за цели пет живота. Не разбирах защо в страха си хората прибягваха до този метод, след като винаги имаше просто обяснение за издънките им.
- Моля, влезте! Извинете ме за неучтивото поведение.
Тази девойка май обичаше да се извинява за щяло и нещяло. Наведох се, защото знаех, че ще закача ръкохватката на меча си в рамката на вратата, и се озовах в малко помещение, което явно служеше за дневна. В камината гореше огън, а до него на един стол стоеше старец, който приличаше на жива мумия.
- Това баща ти ли е? – попитах девойката, а тя побеля като платно на кораб.
- Не, господарю, това е дядо ми.
- Колко човека живеете тук? – отново ѝ зададох въпрос и зачаках изнервен. Денят беше дълъг и въпреки че още не бе паднал мрак, се чувствах ужасно. Исках само да се прибера в Цитаделата и да се излегна на огромното си студено легло.
- Само двамата сме, господарю, – отговори момичето.
- Как се справяте тогава? – искрено се учудих. В днешно време трябваше силна ръка, за да се обработва земята и да се отглежда добитък, иначе човек можеше да умре от глад. Пък и беше необходимо да се цепят дърва за огрев, да се събират билки за лекове, да се продава стоката на тържищата, а не забелязах в двора талига и впрегатни животни.
- С много труд и пот на чело, господарю.
Приближих се до камината и разтрих премръзналите си ръце. Чувството беше едновременно приятно, но и ужасно, усещах как плътта ми подпухва под ласките на топлината.
Девойката наля вино в една огромна дървена чаша и ми я подаде, на мен, нечакания си посетител. Отпих стабилна глътка и избърсах устни в ръкава на вълнената си риза с цвят на нощ.
- Как ти е името, момиче? – попитах я.
- Кариана, господарю.
- А на дядо ти? – леко се изнервих, че девойката не се сети да ми предостави тази информация, а се наложи да я питам допълнително.
Кариана пак пребледня. Имаше нещо нередно тук, усещах го. Можеше ли отговорът на загадката да се крие на това забравено от Всевладетеля място? Едва ли!
- Криеш ли нещо, момиче?! – твърдо попитах и се стегнах, готов за някаква подмолна атака.
Девойката бързо поклати глава:
- Не, господарю. Просто...
- Просто какво?!? – изсъсках.
- Дядо ми е недолюбван по тези земи. Някога бе прокуден от Траксус и затова...
Отдъхнах си. Отпуснах се. Този беше поредният прокуден, завърнал се в родното си място.
- Успокой се, Кариана. Не съм тук, за да търся клиенти за килиите ни в Цитаделата. Задачата ми е много по-важна от това.
Девойката като че също се отпусна леко и лицето ѝ отново придоби цвят, различен от този на снега.
- Навярно си чула за похищенията над жителите на Траксус.
Кариана кимна. То кой ли не беше наясно с тягостната и напрегната ситуация. Хората биваха трепани като мухи. Всяко денонощие си отиваха по двама-трима.
- Не знаех, че братството ви разследва случая.
- Как смееш да си позволяваш подобни слова?! – изкрещях ѝ, при което старецът в стола до камината се размърда. Явно беше задрямал, а крясъкът ми го събуди.
- Простете, господарю, просто...
- Да, права си, че не е характерно – омекнах. Нямаше смисъл да си стоварвам лошото настроение над и бездруго измъченото от живота момиче. – Изпратен бях от учителя Палелойс да разследвам. Трима от братята ми са мъртви. Гарднър, Талон и Меверик бяха едни от най-добрите в братството ни. Обучени мъже, носещи гордо одеждите на Инквизиторите. Погубени от ръката на незнаен враг, който се крие в сенките и подмолно напада честните жители на Траксус. Името ми да не е Мордър, ако не направя всичко, на което съм способен, за да открия виновника или виновниците.
Това беше последната къща, която трябваше да посетя. От сутринта разпитвах хората и дотук нищо ценно не успях да науча. Освен кой се напил, кой пребил жена си, кой изнасилил децата си... Все неща, които бяха отвратителни, но не и необичайни.
Отпих отново от виното и усетих как тялото ми се затопля приятно. Питието не беше кой знае какво, но не горчеше и не миришеше на гадните билки, които повечето винари слагаха, за да прикрият калпавата си продукция.
- Кариана, ти и дядо ти да сте видели нещо странно последно време? Нещо, което може да ми помогне в разследването?
Девойката поклати глава.
- Извинете, господарю, но нищо не сме виждали или чували.
„Поредната безполезна информация” – помислих си и оставих дървената чаша на малката масичка, стоящо до стола на стареца.
- Няма да ви отнемам повече от времето... – не успях да довърша, защото навън се чуха писъци и тупурдия. Измъкнах меча си от канията, пристегната на гърба ми и се втурнах навън. За моя изненада обаче, вратата не помръдна. Стоварих рамо на два пъти о нея, но единственото, което постигнах, бе вълна от силна болка.
- Какво, да го вземат хирогените...!
Главата ми се размъти, пред очите ми падна мъгла, устата ми пресъхна...
***
Учителят Палелойс обичаше да казва, че най-доброто място за главата е на раменете на човек. Не че някъде другаде не изглеждаше добре – като на върха на копие, например – но тогава, също както пържения лук, губеше полезните си свойста. Нашето братство съществуваше от зората на времето, па макар и понякога под различно наименование. Рядко се намесвахме в делата на останалия свят, но имаше моменти, като този, когато участието ни биваше налагано от стеклите се обстоятелства.
Аз, Мордър, брат от гилдията на Инквизиторите, ученик на учителя Палелойс – най-великият сред нас - се провалих във възложената ми мисия. Оставих се да бъда заблуден и омагьосан от вещица, да предам доверието на мъртвите си сподвижници, както и повелята на Брата Севериън. Това обаче не бе най-голямата ми грижа в този момент.
Мястото, на което се събудих, бе килия. Не особено голяма за разлика от тези, които имахме в Цитаделата. Бях скован от студа, който бе характерен за Севера, и главата ми тежеше като че повече от сто оки. Мечът ми го нямаше, а плащът ми беше скъсан там, където ме беше ударил в гърба дървеният чук. Изправих се с огромни усилия и опитах металните пръти - дебели колкото детска китка и проядени от времето - служещи за решетки. Както и очаквах, не помръднаха.
През краткия си живот доста често си бях задавал въпроса какво бих сторил, ако попадна в подобна безизходица. В мечтите си си представях, че ще отнема геройски живота си, но в действителност се страхувах да сторя подобно нещо. Не смъртта ме плашеше, а безпомощността. Лесно е да избягаш от отговорност, но е невъзможно трудно да преодолееш пречките и да си свършиш работата докрай.
Огледах се за други изходи, но такива нямаше, и тогава чух онзи глас, който щях да помня до края на живота си.
- Значи се пробуди, Инквизиторе! – ледените нотки в гласа на жената шибаха като камшици. Ледените, познати нотки...
- Коя си ти, хирогените те взели!
Тя се разсмя с такъв смях, който би уплашил и чудовищата в морето. Настръхнах целия, защото и аз не бях лишен от правото да се страхувам. Усещах, че това ще бъдат последните мигове от моя живот и започнах да нареждам наум Предсмъртна молитва.
***
Това, което крепеше мен и братята ми, което пазеше разума ни от лудостта, бяха честта и разходките ни до дома на артарха. Традициите ни бяха толкова стари, че може би и Старите богове отдавна ги бяха забравили, но всеки от нас гордо носеше черния цвят на нашата гилдия. Ние, Инквизиторите, имахме една от най-тежките задачи – да наказваме провинилите се, изтръгвайки признания за делата им.
Лудостта често се разхождаше из Цитаделата ни, търсейки си нови жертви. Повечето от нас свикваха с прозвището си, но малцина не успяваха и се пречупваха като върбова клонка.
Говоря за чест, защото тя е най-важна в братството ни. Още от времето на Безсмъртния Севериън гилдията ни бе най-уважаваната от всички, а и най-страшната. И до ден-днешен безброй легенди обикалят друмищата и изпълват слуха на пътниците. Според някои варим труповете на убитите от нас и ги поглъщаме на банкетите си, според други ядем алзабо – същества, някога били хора, но съживени от Всесъздателя след смъртта си, а трети говореха, че при пълнолетие, което настъпва на четиринадесетата ни година, изнасилваме майките си и после ги хвърляме в най-дълбоките тъмници на Цитаделата.
Страхът на хората може да създаде нереални реалности, да ни присвои имена, които не са наши. Всеки слух и мълва могат да бъдат лесно оборени, но не това е целта на народа. Те предпочитат да се залъгват, отколкото да намерят истинската истина. Ние не ядем труповете на убитите от нас, а ги извозваме с каруци до Предела, където едно малко подразделение на нашата гилдия има грижата да ги изгори. Алзабото е повече митично същество, отколкото реално. Освен в книгите в библиотеката, другаде не съм срещал образа му, а относно майките ни... Ние не познаваме родителите си. Братството попълва редиците си като дава подслон на деца, отхвърлени от семействата си. Както вече споменах, ние сме едни от най-уважаваните и много майки и бащи предпочитат децата им да постигнат нещо в живота си, отколкото да тънат в бедност и мизерия.
***
Дните в новия ми дом, килията, която се намираше незнайно къде, минаваха бавно. Старецът, който заварих на стола пред камината в къщата на Кариана, ми носеше храна веднъж на ден, състояща се от някаква гъста каша, мека ябълка и чаша вода. Доколкото успях да разбера от него, макар рядко да отговаряше на въпросите ми, и той, също като мен, бил пленник. Казах му, че не мога да повярвам на думите му. Нали не го възпираха решетките, стоящи пред мен. Отговорът му беше, че мисля като слабоумен, щом смятам, че единствената бариера е материалната преграда.
Нея вечер мислих много над думите му. Това отне голяма част от времето, което иначе прекарвах в скука и самота.
Нямах представа каква е целта на моето затворничество, а дните и нощите минаваха, въпреки че бяха много дълги. Смятах, че ако смъртта ми бе желана, досега щях да я получа. Навярно плановете на вещицата Кариана бяха различни от отнемането на живота ми.
***
Според законите на нашата гилдия ние нямахме право да се женим и да създаваме семейства, но никой не ни забраняваше (или поне не гласно) разходките до дома на артарха. Дори някои от учителите, включително и мъдрият Палелойс, ползваха това събитие като награда за добре свършени дела.
Помня първия път, когато прекрачих прага на това заведение. Бяхме заедно с брат Фойл, който доста често напускаше нощем Цитаделата, за да се отдаде на плътски удоволствия. Артарх на този дом бе Хурлой – дребно и дебело човече, с тънки мустаци и ехидна усмивка. Цената, която поиска за едно от момичетата, бе минимална, но бързо осъзнах, че това е само трик, с който целеше да си осигури по-нататъшното ми присъствие в къщата си.
Може и да съм бил млад и глупав, но след като прекарах нощта с Авла, аз изпаднах в състояние, което до момента не ми беше познато. Станах разсеян и лесно се откъсвах от действителността. Това принуди учителя Палелойс да ме извика при себе си и да ми обясни, че настоящото ми положение може да се определи като „влюбване” – термин, който чувах за пръв път. Беше ми забранено временно да посещавам дома на артарха, но този факт ме накара още повече да желая да го посетя.
Но защо ви разказвам всичко това? Ако изтърпите още малко разказа ми, ще разберете.
***
Неведнъж бях слушал учителя Палелойс да разказва на най-младите братя легендата за хирогените. Трябва да призная, че бях запленен от тези митични същества, от мистерията, в която бяха обвити.
Преди няколко века в света ни настъпил катаклизъм, някои го определили като природен, а други - като магически. Истината навярно беше някъде по средата. Били сме заплашени от вечен мрак и зима, но тогава от звездите се появили хирогените (предците ни ги наричали какогени, понякога и хиеродули, но това бяха отдавна забравени термини) и помогнали на Брата Севериън от нашата гилдия да възроди светлината на небето, пращайки го на поход в търсене на ново светило. Краят на легендата често беше различен, в зависимост от това кой я разказваше, но винаги резултатът бе един и същ – днес имахме ден, изпълнен от слънчева светлина и топлина.
Естествено, никой не помнеше тези дни, защото те бяха отдавна отминали, и не можеше да потвърди истинността им. Не бяха останали и записки, тъй като годините отнемаха от живота на пергамента и го правеха негоден за използване.
Нощта, в която ме посети Кариана, вече бях изгубил всякаква надежда и се подготвях да отнема живота си. Бях решил, че няма никаква надежда за евентуалното ми освобождаване и краят на мъките ми бе най-приемливият вариант, който стоеше пред мен.
Както вече споменах по-рано в своя разказ, ледените нотки в гласа на Кариана ми бяха до болка познати, но не можех да се сетя откъде. В братсвото ни нямаше жени, дори имаше братя, които никога не бяха разговаряли с тези същества от противоположния пол. Някои щастливци като мен бяха посещавали Дома на артарха, но бяхме малцина. Не всеки в гилдията се ползваше с тази привилегия. Така че не можех да си обясня, откъде познавах този тембър. Учителят Палелойс винаги ми беше признавал, че имам остър ум и досетливост, но в този момент би се срамувал от моето недоумение.
- Пак се срещаме, Инквизиторе! – същите ледени нотки, същото усещане, че не за пръв път чувам този глас.
Изправих се доколкото можах. Безкрайните ми часове в килията бяха отпуснали мускулите ми и едва ли вече бях същият Мордър, който прекрачи прага на онази къща, в търсене на убийците на братята си Гарднър, Талон и Меверик.
- Защо ме държиш в плен? – попитах я аз, а самото ми положение ме караше да изпитвам духовна болка.
Жената прокара показалец по дебелите проядени метални пръти, все едно бяха струните на лира. Всяко едно нейно движение говореше за грациозност и гъвкавост. Лицето ѝ беше доста различно от онова, което помнех, косата ѝ от руса се бе превърнала в катранено черна, а очите ѝ бяха станали много тъмни.
- Опитвам се да спася живота ти, Мордър – обясни спокойно тя.
- Като ме умориш от скука ли, вещице?
Тя се усмихна и тогава разбрах откъде я познавам. Наистина я бях срещал в миналото си и то неведнъж. Тя бе жената, която знаех под името Авла и в която, според учителя Палелойс, бях влюбен.
- Авла...!
Думата се загуби в пространството, както и самата тя. Никога повече не я видях.
***
Старецът, който ми бе представен като дядо на Кариана, която се оказа Авла от Дома на артарха, дойде на другия ден и отключи килията ми. Без да му обръщам внимание хукнах в първата посока, която очите ми видяха. Изкачих се като че ли по безкрайна стълба и се озовах на върха на Стената, която разделяше Севера от останалата част на света ни. Потърсих Цитаделата и това, което се озова пред взора ми, ме накара да призова на помощ Всевладетеля.
Не усетих кога старецът се бе озовал до мен.
- Болезнено е, нали? – попита ме той и ме извади от унеса, в който бях изпаднал.
- Представа си нямаш! – обясних му разярен. – Къде е градът ми? Къде са Цитаделата и братята ми?
- Унищожени са! – спокойно ми отвърна старият мъж.
- Какво?!? Нима Кариана е унищожила всичко?
Старецът поклати глава:
- Не тя! Те го сториха!
- Кои са те? – попитах, нетърпелив да науча за виновниците и да им потърся отговорност.
- Хирогените.
За миг ми се зави свят, после си помислих, че това са измислиците на човек, който не е с всичкия си.
- Хирогените се завърнаха и унищожиха почти целия ни свят.
- А Кариана?
- Тя бе една от тях... – старецът се подвоуми. – Тя те спаси, Мордър. Предпази те от тях, за да можеш да продължиш напред. Светът има нужда от нов Севериън. Има нужда от теб. – Това бяха последните му думи и той се изгуби някъде надолу по стълбите, към мястото, където се намираше килията ми.
Толкова много въпроси се заблъскаха в главата ми, че смятах, че ще полудея на мига. Вместо това наметнах плаща си, който явно старецът бе донесъл заедно с меча ми, и тръгнах по света, да търся ново светило за него. Също като Брата Севериън от гилдията на Инквизиторите. Моята гилдия. Аз, Мордър, пътуващ брат, последният от братството ни.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил