Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Дядо Мраз се събуди с шумна прозявка. Добрия старец отметна завивките, свали босите си крака на домашно тъканата черга, разтърка големите си, ярко–сини очи и впери поглед в календара, който висеше на стената отсреща. Там, нечия грижлива ръчица, несъмнено собственост на трудолюбиво джудже, бе преместило червеното пластмасово квадратче на 25 декември.
Дядо Мраз разтърка очи и пак се взря в календара. Датата продължаваше да бъде 25 декември. Тогава Добрия старец рече:
– Ега си простотията, кога стана бе!
Дядо Мраз скочи на крака и погледна закачалката до огледалото, където висяха червени кожух и панталон и излъскани до блясък ботуши.
– Не мога да повярвам, всяка скапана година… – заръмжа Дядо Мраз, докато се измъкваше от пижамата си.
Поспря колкото да се вгледа в огледалото. Оттам му се озвери побелял мускулест чичко, с телесно окосмение като за мечките в половин Йелоустоун. Между космите, в които би могъл да се изгуби цял отбор скаути, синееха поизбелели от вековете татуировки. Дядо Мраз се почеса по гърдите, където плахо надничаха кубетата на „Василий Блажени”. Впери поглед в старата татуировка. Въздъхна.
– Ех, тия студентски купони.
Все пак не можеше да се оплаква. Той се беше разминал само с татуировка и мистериозно изчезнало окосмение на телесни части, които е неудобно да се споменават в присъствието на възпитани дами и малки деца. Това последното не знаеше как точно е станало, но беше нормално да ти се губят разни дреболии след три литра „Столичная”. Виж, Торбалан го беше отнесъл здраво. На сутринта го намериха гол във фонтана пред Ректората в леко смущаващата компания на блеещо чифтокопитно.
А хората се чудеха защо излиза само нощем и все се вре в гардероби.
Дядо Мраз хвана в шепи паласките си… или поне се опита. В плочките на корема му спокойно би могъл да чупиш ядрени подводници. Добрия старец се намръщи. Знаеше си, че навремето трябваше да вземе извинителна бележка за часовете по физкултура. Ми то като свикнеше човек…
С тъжна въздишка Добрия старец облече червения балтон и пъхна под него възглавница. Поотупа я оттук-оттам с юмрук като чернобилска диня, за да спре да изглежда като в осмия месец. Крайния резултат бе задоволителна закръгленост в областта на корема, която беше подозрително пухкава, но все пак Дядо Мраз си имаше работа с разни хлапаци, дето си мислят, че бебета ги носят някакви хамави щъркали, тъй че на тях не им трябваше много.
Поглади с пръсти брадата си и въздъхна шумно. А какви мустаци си беше пуснал в университета само. В сравнение с него Панайот Хитов мязаше на седмокласник. Как иначе щеше да забърше Феята на зъбките, а?
Дядо Мраз нахлузи панталона, скочи в ботушите и се взря в огледалото.
– Мязам на идиот – констатира той.
С поредната въздишка на изтормозен от живота и данъците човек той излезе от спалнята…
– Ей, внимавай къде стъпваш бе!!!
Дядо Мраз сведе поглед надолу. Насреща му… добре де, насреща му под ъгъл 45 градуса се кокореше джудже. По синия му гащеризон тъмнееха петна от субстанции, чието притежание бе законно може би само в Холандия. В уста стискаше саморъчна папироска, която създаваше тъжното впечатление, че вече е била в поне още три уста и един стомашно-чревен тракт.
– Ох, ти ли си бе, Владимире? – рече Дядо Мраз.
Трудолюбивото джудже се изхрачи на пода и избърса нос с ръкав.
– Не бе, пич, аз съм Йосиф. Владимир е отзад в работилницата и пак говори на момчетата нещо за експлоатацията на народните маси покрай празниците.
– Започвам да си мисля, че на тоя дребосък му има нещо.
– Тцъ, не го мисли. Много хора хапят личните си психиатри и тичат голи по улиците. Виж Чарли Шийн, например.
– Абе знам ли… – измънка Дядо Мраз. – Впрочем ти какво правиш тука?
– Ами дойдох да видя дали си станал. Шейната е заредена с бензин, елените със зоб. Чувала с подаръците е готов, а Снежанка чака.
Дядо Мраз трепна.
– И тя ли ще идва?
Джуджето сви рамене.
– Ей, не гледай мен. За повече към идиотите, дето ги измислят традициите. Ако питаш мен, мислиш ли, че бих се хванал да бачкам в някаква си смотана работилница, забутана в анатомията на Северния полюс при това на минимална надница и то само с един почивен ден в годината. Досега хиляда пъти да съм се пробвал в Холивуд, ама… – джуджето въздъхна, дъвчейки тъжно папироската. – Демек всеки си носи товара, мъжки. Айде сега, взимай Снежанката и скачай в шейната, че с момчетата сме организирали коледно парти. Водката взе да се стопля, а пък за бирата няма да ти казвам вече на какво мяза.
– Добре де, добре – измрънка Добрия старец и закрачи по коридора.
В къщата на Дядо Мраз цареше тишина и единствените звуци, които я нарушаваха, бяха стъпките на собственика ѝ и попрекалилото с боба джудже Адолф, което се бе захванало да поправя мивката. Йосиф крачеше кротко до работодателя си, а папиросата в устата му димеше, старателно окъдявайки всичко наоколо с размаха на комин на Кремиковци.
Всичко беше старателно почистено, дървените повърхности блестяха от чистота, от килимите направо можеше да се яде, а в клозета спокойно можеше да заселиш виетнамско семейство без да се боиш от разправии с „Хюмън Райт Уоч”. В интерес на истината всичко това не се дължеше на Баба Мраз, защото такава нямаше. Ако тя съществуваше, Веселия старец щеше да е доста повече „старец“ и значително по-малко „весел“. С поддръжката, естествено, се занимаваха джуджетата. Благодарение на тях парното работеше, изпълвайки всяко кътче от къщата с топлина, светеха само някои лампи, окъпвайки помещенията в нежен полумрак…
– Ух, да ти го натаковам в таковата, фаянс скапан!
– Адолф още ли не може да се оправи с мивката? – обади се Дядо Мраз. – Вече трета седмица я мъчи.
Йосиф избълва облак дим като за половин парников ефект.
– Абе, сръчно момче си е. Няма друг майстор на часовници като него в целия Север полюс. Не знам защо е решил, че мивката е като „Сейко”, ама произведен от „Видима”. Трябваше да го видиш, като се хвана да поправя счупения карбуратора на шейната.
– Онази, дето избухна ли?
– Е, ти пък сега за дреболии ли ще се заяждаш.
– Бях в нея, когато се взриви!!!
– О, не ставай такова бебе! И без това минаваше през Багдад. Там се случва какво ли не. Пък и нали за това са парашутите и застраховките живот?
Дядо Мраз се намръщи, но си затрая. Дето се казва, рискът си върви със занаята. Пък и му се бяха случвали къде–къде по-лоши неща. Тогава поне не го бяха преследвали изстребители като в Югославия през 98–ма.
Дядо Мраз мина през кухнята, където на масата го чакаше термос горещо кафе и пакет сандвичи в компанията на напарфюмирана бележка „Приятна работа, скъпи. Целувки, Йосип.”
„Започвам да подозирам, че на това момче му има нещо” – помисли си Дядо Мраз, докато пъхаше сандвичите в джоба. – „Май трябваше да поговоря с него още когато го хванах да ми краде бельото”.
Пъхна термоса в другия джоб и след като се увери, че Йосиф е твърде зает да обгазява саксията с мушкатото на прозореца, пъхна вътре да му прави компания и бутилка водка. Неизвестно защо хлапаците, които навестяваше, все му оставяха чаша с мляко, но никой не се сещаше да светне тия пишлемета, че то може и да е полезно за зъбите, ама хич не помага, когато навън е 30 градуса под нулата. Пък и си беше грехота да се оставя харна пиячка да стои в хладилника цял ден.
– Готови сме – каза Дядо Мраз.
Йосиф избълва облак към мушкатото, за да е напълно сигурен, че шансовете за оцеляване на нещастния треволяк са нулеви, и извади от гащеризона си радиостанция.
– Ало, Йосиф е. Чувате ли ме, пичове?
– Тук Скорпион. Потвърждавам приемането на съобщението ти, Дракон. Линията е обезопасена.
Йосиф завъртя очи.
– Добре, момчета. Дебелака е готов. Как е шейната?
– Мълния е в изправност, Дракон. Очакваме Чичо Джо. Кралицата започва да става нетърпелива.
– Какво… какъв Чичо Джо… и к’ва е тая Кралица, мамицата ѝ скапана?
– Спазвай протокола за сигурност, Дракон!
Йосиф въздъхна тежко и хвърли обвинителен поглед на Дядо Мраз, който пък беше твърде зает да гледа една особено интересна прашинка на тавана.
– Казах ти, че трябва да направим нещо! – изръмжа джуджето.
– Стига де – измънка Дядо Мраз. – Знаеш ли колко струва сеанс при психолог? Здравната каса не ги покрива тия неща.
Йосиф поклати глава. От ден на ден все повече съжаляваше, че навремето не послуша майка си и не влезе в юридическия факултет, ами се тресна в техническия. „Златни са му ръцете” – бе мърморил Йосиф-старши. – „Грехота ще е да го правим адвокатин”. На ти сега!
Джуджето вдигна радиостанцията към устните си.
– Ей, Мао.
– Какво бе, Йоце... исках да кажа, приемам, Дракон.
– Ако още веднъж ме наречеш Дракон, ще кажа на жена ти какво правеше миналия петък, когато я изменти, че цяла вечер ще сглобяваш дървени кончета в работилницата.
Тишина.
– Ня... ня... няма да го направиш! Ти.. ти... ти не си такова джудже.
Йосиф се ухили гаднярски на апаратчето.
– Давай, пробвай ме!
Тишина, нарушена от тежка въздишка.
– Ох, добре де... ама само този път. Има си протокол все пак. Не можем да пренебрегваме правилата, когато ни кефне. Ами ако някой ни подслушва честотата?
– В радиус 1000 километра има само бели мечки, Мао, а в момента те са в размножителен период, така че хич не им е до нашите радиочестоти. Кажи сега за тая Принцеса ли беше...
– Кралицата бе, Йоце, Кралицата! Нали гласувахме това да е кодовото име на оная патка Снежанка.
Йосиф пак стрелна с поглед Дядо Мраз, но Веселия старец задълбочено изследваше шарките на килима.
– Стиснат дебелак! – изръмжа джуджето.
– Ей, ама аз съм ти началник. Не можеш да ми говориш така.
– От името на профсъюза те пращам на майната ти! – Йосиф вдигна радиостанцията. – Добре, Мао, предай на Кралицата да прояви търпение. Водя Вуйчо Джо...
– Чичо Джо!
– И Каинчо Джо да е, дреме ми на партийния билет – изръмжа Йосиф. – Дракон, край!
Джуджето изключи радиостанцията и разтърка чело.
– Не мога да повярвам, 25 декември е само един ден в годината, а на мен всеки път ми се идва да пребия идиота, дето е измислил календарите.
– Оф, на мене ли го казваш – изпъшка Дядо Мраз съчувствено.
– Ей, тоя, дето бачка един ден в годината, да не се обажда от коневръза! Айде сега да тръгваме, че момчетата ще опоскат мезетата без мене. На бас, че вече са нагънали фъстъците, а знаеш колко кофти става, когато най-близкият магазин за ядки е на 2000 километра.
Дядо Мраз последва джуджето, преглъщайки няколко коментара относно оная работа с трудовата дисциплина и уважението към началството. Все пак беше Коледа, а кога друг път да потърсиш малко обич в сърцето си? Йосиф изрита вратата и Северния полюс не пропусна да ги посрещне с широко отворени обятия, хвърляйки в лицата им два камаза сняг.
– Ох, пусто да стане! – изръмжа Йосиф, плюейки лед. – Казах ти аз навремето, че трябва да изнесем бизнеса някъде по на юг, ама ти „не, та не, против традицията е“.
– Спокойно бе, Йоце – каза Дядо Мраз, докато се откопаваше от снега. – Още някое и друго десетилетие парников ефект и тука ще растат банани.
– От твоята уста в Протокола от Киотовите уши.
Вятърът продължаваше да вие свирепо, пръскайки сняг, лед, суграшица и въобще неща, с които синоптиците ни плашат от екрана, а ония от „Пътна инфраструктура“ ги изненадва всяка година. Небето, иначе черно като сърцето на адвокат, сега сияеше в десетките цветове на Северното сияние. Алено, златно, синьо се преливаха в изумителна сюрреалистична картина, която би откъснала дори български депутат от тройка парламентарни кебапчета.
Сиянието определено беше омагьосващо... стига да не си го гледал през последните петстотин години. Тогава дори кренвирш щеше да ти се струва по-омагьосващ... дори да е от онези по три кинта килото. Затова и Дядо Мраз и Йосиф закрачиха през снега.
Домът на Веселия старец беше повече от впечатляващ. Огромната работилница (впрочем изработена от дърво... да се зачуди човек как са го домъкнали чак дотук при условия, че най-близката гора е на три седмици път една специфична част от анатомията на географията, която няма да споменаваме) приютяваше в себе с хиляди трудолюбиви джуджета, които си скъсваха задниците от бачкане, заради разни хлапети, дето не може да им се угоди. Внушителната постройка, разположена в три и половина измерения (трябваше да са четири, ама ония от „Строителен контрол“ си падаха малко говеда), стискаше в плътен пръстен заснежена площадка, като хипотетично трябваше да я пази от стихиите, които се шматкаха от Северния полюс сякаш им е бащиния. Тя бе издигната от велемъдрия Дядо Мраз, който разбираше толкова от строителство, колкото български журналист от етика. Това обясняваше и факта, че Северняка не просто минаваше оттук, ами направо вършееше като хан Крум във византийски лагер.
Дядо Мраз потрепери на хапещия студ и тъжно погледна към топлия си уютен дом.
– Да не си го помислил! – обади се Йосиф, мятайки папироската си в близката пряспа, внасяйки приноса си към замърсяването на околната среда.
– Какво да съм си помислял? – попита гузно Добрия старец.
– Да ме накараш да ти разнасям подаръците, а ти да се скатаеш като по-миналата година.
– Е, стига де, добре се справи.
– Да бе, стоях три часа заклещен в един климатик, който на всичкото отгоре беше китайско производство. Дай ми на мене да правя играчки. Мога да ти сглобя „ПлейСтейшън“ даже след пет водки, две бири и три шепи шамфъстък. Дето казваше мама „всеки депутат да си знае депутатската банка“. Ама ха.
– Ей, ама на тебе човек да ти делегира малко извънредни пълномощия.
Йосиф само изпръхтя в отговор и демонстрира с пръстче какво мисли за тая работа с делегирането на извънредни пълномощия.
Поредният кошмарен повей разкъса снежната мъгла, разкривайки гледка, от която всеки хлапак оттук до Техеран изпада във възторг. Насред огромната заснежена площадка стоеше шейна с цял впряг лосове и грееше в сиянието на сигналните прожектори, очертаващи пистата за излитане. Около нея щъкаха цяла тумба джуджета, които човек, ако гледаше, почти щеше да повярва, че наистина са заети с нещо. Едно от тях, вероятно най-трезвеното, се бе нагърбила с неблагодарната и леко намирисващата задача да изгребва с лопата торта, която лосовете ръсеха, та чак се късаха. Друго пък, облякло светлоотразителна жилетка, старателно размахваше две светещи сигнални палки, но по всичко лочеше, че е прекалило с филмите за Брус Лий и ланшната пърцуца.
– ДАЙТЕ СПИСЪКА С ДОБРИТЕ ДЕЦА! – разкрещя се Йосиф и тегли шут на свой събрат по трудов договор, който се беше кротнал на снега в компанията на полупразна бутилка „Пещерска“. – НЯКОЙ ДА ДОВЕДЕ СНЕЖАНКА... И КЪДЕ Е ЧУВАЛЪТ С ПОДАРЪЦИТЕ! ПРОВЕРИХТЕ ЛИ ДАЛИ ЛОСОВЕТЕ СА ЗАРЕДЕНИ СЪС ЗОБ?
Пред Йосиф цъфна младо джудже с порядъчно червен нос и аромат на пловдивска кръчма.
– Сичко е го... го... гутоу, Йоцка. Айди... хлъц... айди да одим да пийм!
– Диване! – кресна Йосиф и забърса един възпитателен шамар зад врата му. – Знаеш ли колко още работа има да свършим, а?
– Я го знаем бе, Йоце... хлъц... как да не знам. Ей сега... хлъц... се заемам.
Джуджето, като истински професионалист с десетилетия опит зад гърба си в решаване на всякакви сложни проблеми, направи кръгом, който би разплакал от умиление дългогодишен кашик... и се пльосна по нос в снега.
Йосиф изстена. Дядо Мраз го потупа успокоително по рамото.
– Не бери грижа бе, Йосифе. Тая година се справят доста по-добре. Повечето дори са в съзнание.
Джуджето в снега вдигна лице и ангелогласно запя:
– Градииииииил Илииииия... хлъц... килииииияяяяяя...
Йосиф отвори уста и точно в този миг се разнесе звън на хиляди звънчета. Всички (поне тези, дето във вените им все още течеше кръв, а не спирт) вдигнаха очи към северното сияние. Там впряг елени, понесли червена шейна, почти скрита под огромен чувал, се плъзгаше по небето, а копитата им пръскаха сияещ звезден прах.
– Хоу–хоу–хоу... – екна далечен смях. – Хайде, Рудолф. Дий, Блитцен. Да не караме дечицата да чакат.
Йосиф погледна смръщения Дядо Мраз.
– Конкуренцията действа бързо, а?
– Ахъм. Проклетникът даже обслужва някои от моите райони, а уж се разбрахме. Опитва да се ме изхвърли от занаята, но още нищо не е видял.
– Абе дай да го осъдим.
Дядо Мраз подръпна снежно–бялата си брада.
– Няма да помогне. Ще се влачим по съдебни зали пет-шест десетилетия и накрая върховният касационен съд ще върне делото за ново разглеждане заради процесуални пропуски. – Той изведнъж се ухили. – Я дайте насам списъка с добрите деца!
Джудже, което полагаше похвални усилия да върви в права линия и да не смърди на бъчва, застана мирно пред Добрия старец и протегна лист хартия. Дядо Мраз го взе и...
– Това е меню за алкохолен бар.
– О, сори, шефче – измрънка джуджето, хлъцна и бръкна в другия джоб. – Ей туй значи е твойто.
– В него си завил парче шпек!
Джуджето засия като токийски небостъргач нощем.
– Ето значи къде съм го сложил...
Дядо Мраз му метна обратно салама и разтвори списъка, по който тук–там личаха мазни петна.
– Брей, толкова ли малко са били добрите деца тая година? – каза той угрижено.
Йосиф сви рамене.
– Знаеш как е, пич. Детството не е онова, което беше.
– Трябва да направим нещо с тоя XXL най-накрая.
– Тцъ, нали го преместихме след полунощ уж за добро, а то какво стана? Хлапаците взеха да мърсуват по нощите вместо през деня – Йосиф размаха назидателно пръст. – Казвам ти пак, младежта не е каквото беше. Сега остана само да легализират наркотиците и нещата съвсем ще се скофтят.
Добрия старец поклати глава с тиха въздишкаа ла „накъде отива тоя свят, дяволите да го вземат“ и впери очи в списъка. В този миг...
– Хоу–хоу–хоу...
– Тоя дебелак взе да ме нерви! – обади се Йосиф и изрита едно джудже, което бе избрало кофти момент да му висне на рамото с въпроса „абе ти мене уважаваш ли мъ?“.
Дядо Мраз, сякаш оглушал за изстъпленията на своя колега по занаят, подръпна брада, се взираше в списъка, мърдайки устни.
– Знаеш ли, не вижда, тука името на сина на Ахмед бен Ахмен ибн Ахмед – каза накрая.
Йосиф се ококори.
– Ибн Ахмед? Оня, дето му казват „Бясното Ахмед“? Че него Осама го изхвърли от Ал Кайда, щото прекалявал, пък ония в Сирия повръщат само като да чуят за него!
– О, стига де, не е чак толкова лош. Сигурен съм, че в сърцето си е просто едно малко момче, което иска да бъде обичано.
– Та той събира в бурканчета със спирт таша... т.е. телесни части на враговете си. Носи се слух, че Саддам Хюсеин, като му отишъл на гости, се спукал да повръща при вида на килера му. Всъщност какво общо има синът му пък?
– Е, понякога крушата пада далеч от дървото.
– Казваш това за хлапак, дето сглоби противопехотна мина в час по труд и техника!
– О, хайде, хайде. И ние сме били деца. Какви ли пакости не сме вършили.
– Е, така е, ама съм напълно сигурен, че като бях малък по литература не съм писал есе, озаглавена „Как тате ще заколи Обама и от кожата му ще си прави тапицерия за камилско седло“.
Дядо Мраз се ухили.
– Е, какво пък, Коледа е все пак.
Той щракна с пръст, списъка в ръката му просветна в златисто и когато угасна, там имаше още едно име.
– Ахмед бен Ахмен ибн Ахмед - младши – прочете Йосиф и се одзвери. – Абе ти да не си пил пак от газта за горене, щото съм почти съм сигурен, че в хладилника ти имаше поне половин каса водка!
Дядо Мраз махна с ръка усмихнат благо.
– Айде, айде, голяма работа.
– Ама това пишлеме си пожела ракета „земя–въздух“ за коледен подарък! Аз лично му сложих писмото до тебе в коша „маниаци. лунатици и разни други откачалки“, щото на колегите им беше призляло. Трябваше да видиш какво си е пожелал за Великден, но април месец те съветвам да не се качваш на самолети! Великденския заек и без това го пере сачмата от време на време и току–виж се навил.
Дядо Мраз се хилеше щастливо.
– Е, щом е в списъка на добрите деца, значи ще трябва да му я занеса. Не ща лапищаците да започнат да мислят, че дядо им Мраз го дава мека китка. Ние професионалисти ли или какво?
– Окей, знам, че покрай 25 декември ти се събира повечко напрежение. Разбирам те, едно време нещата бяха други – комини, докъдето ти стигне погледът, а сега я ще е климатик, я парно. Пък и тогава децата се радваха на дървено конче или ваксина срещу чума, а сега искат „Плей стейшън“ или пет минути с учителката по география. Хайде сега, поседни ей тука, а аз ще извикам на някое от момчетата да иде да ти направи едно липово чайче. И без това няма закъде да бързаме... – Йосиф млъкна. Присви очи срещу щастливата усмивка на Дядо Мраз. Погледна и списъка с добрите деца. – Чакай малко, малкия Ахмед живее в Бейрут, нали?
Веселия старец се ухили още по-щастливо.
– Аха.
– А Дядо Коледа по график трябва да посети града десет минути след като си раздал всички подаръци в него.
Усмивката на Дядо Мраз стана толкова широка, че можеше да си захапе ушите.
– Ми да.
– И тогава Ахмед-младши ще има... – Йосиф млъкна за момент. – Знаеш ли, за човек, който трябва да носи радост по света си наистина голям гадняр!
Веселия старец закима, хилейки се като евреин, намерил петачка на тротоара.
– Професията го изисква. – Той се обърна към джуджетата, които вече бяха започнали да пеят „Кой уши байрака“ под мелодията на „Тез червени домати“, докато от ръка на ръка вървеше прогресивно изпразващо се шише гроздов първак и познато парче шпек. – Хайде, момчета. Време е да тръгваме. Тази Коледа трябва да зарадваме много дечица. Нека не ги караме да чакат.
Джуджетата скатаха пиячката и мезето и се разтърчаха... е, добре де, поне част от тях се разтърчаха, защото другите бяха твърде погълнати от задачата да са мъртво пияни. Четирима, чиито стомаси все още не се опитваха да избягат през ушите от пиене, домъкнаха препълнен чувал и го тръшнаха на шейната. Един от впрегнатите лосове шумно демонстрира неодобрението си от неспазването на спецификациите му по отношение максимална товароподемност с цяла канонада от звуци, обикновено асоциирани с обилна консумация на бобови изделия. Няколко джуджета шумно заръкопляскаха, а едно – отдавна забравило дали е на третата и двадесет и третата чаша – гушна нежно лоса и избухна в сълзи на пролетариатска съпричастност.
Негов колега (на джуджето де, не на лоса), който за разлика от останалите виждаше само тройно, се пъхна под шейната, за да се увери, че онова, дето трябва да си е там, наистина е там. След като се доовери в половата ѝ принадлежност, се измъкна изпод нея и гордо доложи.
– Готови сме... хълцук... за излитане... хълцук... шефче.
Дядо Мраз развърза връзките на чувала и погледна съдържанието му. Нежно потупа зеления контейнер с надпис „Property of US army”, украсен – както си му е реда за всеки дългоочакван подарък – с кости и весело засмян череп. Етикетчето на него (Дядо Мраз вече беше на години и трудно помнеше петдесет милиона адреса) съобщаваше „Ахмед-младши, улица „Аллах акбар“ 666, Бейрут“.
– Е, щом всичко е тук.
Дядо Мраз, подмладен сякаш с триста години (какво ли не правят дребните радости с обикновения човек), си метна анатомията в шейната и стисна юздите. Викна благо на лосовете:
– Хайде, гадини мръсни, изкарайте си най-накрая мангизите, дето ги дадох за зоб!
Лосовете изпръхтяха и побягнаха по заснежената писта. Под копитата им засвяткаха искри и шейната се устреми към окъпаното в десетки цветове небе.
– Хо – хо – хо – долетя гласът на Добрия старец. – Ей така се вика, скапаняко!
Йосиф поклати глава. Взря се в джуджето, което стоеше до него.
– Хубаво нещо са празниците, а, колега?
Джуджето изрази съгласие, като избълва две кила спирт и пакетче фъстъци. Йосиф дори не се опита да поклати глава назидателно. Все пак джуджетата в работилницата на Дядо Мраз имаха само един почивен ден в годината и в името на това смяташе да се докара до сходно свинско състояние и то в близките двадесет минути.
– Ох, момчета, извинявайте. Забавих се в тоалетната.
Йосиф се обърна стреснато. До него стоеше стройно синеоко девойче с снежно–бяла рокля и сребриста коронка, захлюпена върху искрящо русите ѝ коси.
– Снежанке???
Девойчето замига на парцали, опитвайки се да се сети защо това ѝ звучи познато. Накрая се усмихна щастливо.
– Да, аз съм това.
Йосиф погледна нагоре към небето. Там, на палитрата от танцуващи цветове, се очертаваше точица, прогресивно стопавяща се – ако можеше да се вярва на джи пи еса, разбира се (пустите му китайци) – в посока юг.
– Мда, май вече е късничко... – Йосиф млъкна. Впери поглед в девойката, в чиито сини очета грееше интелекта на връзка пащърнак. – Снежанке.
– Да, аз съм това – съгласи се с готовност девойчето, въпреки че в гласа ѝ се промъкне леко смущение от факта, че все пак може и да греши.
– Знаеш ли какво е това „пилон“?
Снежанка се замисли, преравяйки речниковия си запас, който почти изцяло се състоеше от имената на онова в дамската ѝ чантичка.
– Ами не – каза тя и в меденото ѝ гласче се плъзна смущение. – Защо?
Йосиф потърка ръце, хилейки се щастливо като виетнамец в кучешки приют.
– Я ела с мен да ти покажа един. Страшно ще ти хареса – той се обърна към останалите джуджета. – Айде, момчета, да отиваме някъде на топло! И някой дда каже на Адолф да остави оная мивката за друг път. Сега отиваме да купонясваме, щото сме си го заслужили! Нека покажем на света полъха на Севера!
В отговор Северняка донесе едно далечно, но не по-малко щастливо „хо–хо–хо“.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил