Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
Хилиен бягаше по коридора. Не чуваше нищо друго освен стъпките си, които глухо отекваха по черния метал. Но те бяха тук. Усещаше ги. Чувстваше присъствието им като парене в стомаха. Лепкави капки пот се стичаха покрай ушите му, по ръба на челюста, по врата и го гъделичкаха.
Спря и се огледа. Тук трябваше да има къде да се скрие. Наклонът на тъмните стени създаваше илюзия, че всеки момент могат да се срутят. Извиващи се като ребра на бегмот, опорните колони стърчаха от двете му страни, сякаш за да внушат, че е погълнат. Беглецът опря гръб до стената. Огледа отново коридора. Когато се убеди, че няма никой, той се изплю в дланите си, разнесе слюнката и ги опря на гладката повърхност зад себе си. Парализираща болка обхвана тялото му. Дланите му залепнаха. Натисна по-силно. Ръцете му бавно потъваха. Влезе.
***
Хилиен седеше вече 38 ахенти в тясното гнездо. Дългото чакане и страхът бяха пробудили въображението му. Струваше му се, че се материализира. Че стената ще го притисне. Ще го смаже. От какво би умрял тогава? Страхуваше се някое от онези същества да не намери скривалището му. Може би, не са успели да хванат всички. Ако някой от екипажа е оцелял и ако този някой знае как да управлява кораба, сигурно щяха да успеят да се измъкнат.
“Станаха много вероятностите.”
Проучванията, подготовката, екипажът... Всичко беше напразно. Всичко беше някакво голямо недоразумение или Хилиен не знаеше нищо. Той беше просто помощник механик. Правеше каквото му наредят.
“Очаквах да стане така. Приличали на нас, но били по-други емоционално.”
38 ахенти ателско време той се ослушваше за нечие присъствие. Отвън вече не се чуваха стъпките и гласовете на онези същества. Учените от екипажа ги наричаха човеци. Как ли измерваха те своето време?
„Не познават кораба... Все някой е успял да се скрие. Трябва да го намеря!”
Ателиецът опря длан до стената.
- Просто да ги намеря...
С натиск той се измъкна навън. Болката отново пробуди сетивата му. После му прилоша. Погледът му се премрежи. Усети лава в стомаха си. Ако преминеше отново в безплътно състояние щеше да се убие. Или да получи странични симптоми много по-тежки от някакво си гадене. Още по-опасно щеше да е ако изпадне в безсъзнание и тялото му се материализира в стената.
- Гадост! – устата му преля изведнъж.
Хилиен се изправи, поразмаза повърнатото с крак и тръгна бързешком към медицинския сектор. Въздухът в корабът се беше променил. Дишаше трудно. Ако продължеше да го прави с отворена уста слюнката му щеше да го накара да повърне отново. Вече беше придобила горчиво кисел вкус. Дланите му се потяха. Имаше чувството, че е топил ръце в сладък сироп. Триеше ги в панталона. Най-новият. Този, който бе запазил за срещата с човеците.
Хилиен са покатери на поредните стълби. Съвсем наблизо се намираше медицинския сектор. Надеждата му да намери някой там беше започнала да избледнява. Човеците бяха напуснали кораба и сега той беше притихнал.
„После ще пратят специален екип... Ще проучват. Ние щяхме да направим така, а те... Приличали на нас!”
Звън на метал наруши тишината. Хилиен спря до една от ребровидните колони и се ослуша. Никакво движение.
„Може да е от нашите... Дано да е!”
Хилиен въздъхна безшумно и запристъпя натам. Последва писък. Той изтича до открехнатата врата, блъсна я с ръце. Тя полетя напред с такава скорост, че двамата човеци, които бяха надвисени над младата ателийка, се срутиха на пода. Оръжията им бяха оставени на масата. Единият все още стискаше усуканите ѝ китки. Другият държеше чифт метални гривни. Бузата на момичето лилавееше.
Секундите на недоумение на двете страни се бяха изгубили като мъниста от скъсана огърлица. Човекът, който стискаше гривните, посегна към оръжието си. Хилиен беше по-бърз. Ножчета, медицински игли, стъкла, всичко се пръсна по пода след като масичката се обърна в краката им. Ателиецът блъсна човека. Тялото му се преметна спънато от масичката и падна по лице. Другият извади нещо иззад гърба си. Насочи го срещу Хилиен. Ателиецът осъзна какво е, едва когато получи голяма дупка в дланта. Болката се втурна по нервите. Той се срути на колене. Трябваше да се бори. Със здравата ръка изблъска оръжието му, а с другата го хвана за предпазната маска. Кръвта изписа картина на агонията върху стъклото. Момичето се беше свлякло на земята и плачеше. Хилиен дръпна нещо стърчащо от маската.Свали я. Видя устата на човека, оградена от бодливи сивкави косъмчета. Кожата му беше бяла. Зъбите стиснати. Явно не издържаше на болка.
Нещо тънко и остро потъна в ребрата на Хилиен. Той замахна с ранената ръка. Удари го и извика. Човекът без маска се опитваше да се измъкне. Ателиецът хвана главата му със здравата си ръка. Другият посегна пак към гърба си. Натисна. Човешкото тяло се дематериализира и главата му влезе навътре.
“По-дребни сте и по-зли, но не издържате много... Не търпите да ви боли!”
Тялото на човека се мяташе като пресполовен червей. Когато се материализира отново, торсът му беше окачен като на кука за лов на дургини. Хилиен погледна момичето. Със свити крака, ръце пред лицето, тя надничаше през пръстите си, но през ужаса в очите ѝ прозираше безмълвна благодарност.
***
Миришеше на прясна храна. Хилиен отвори очи. Лежеше върху спален чувал. Край него всичко беше бяло. Трябваше да е сняг. Чувал беше от учените в екипа, че Земята е почти като Ател, климат, сезони...
“При нас сребрее, тук е бял... Няма голяма разлика.”
Чувстваше се отпаднал. Дланта на лявата му ръка го болеше тъпо и дълбоко. Той се надигна, присви очи, за да ги предпази от блясъка на белотата и се огледа. Високи иглолистни дървета го пазеха от вятъра, който все по-осезаемо усещаше. Малко по-надолу по склона се виждаха квадратни жилищни помещения, затрупани от сняг. Помежду им се разпъваше черна мрежа. Трябваше да е път, защото цветните бубулечки, плъзнали по нея, не приличаха на живи създания. Мрежата продължаваше напред, а там жилищата ставаха по-високи. Точно по средата, като гигантски остроси лъщяха по-големите сгради.
“Ако ги ужили ателски острос, няма да правят жилища в негова чест. Никога повече.”
- Дълго спа.
Хилиен се обърна по посока на гласа. Наръч дърва тупна до него.
- Огънят изгасна.
- Ти?! – това беше момичето, на което помагаше, преди да... Помогнал ли ѝ беше? Спомни си човеците. Двубоят с тях, а после сякаш плетеницата на времето беше отпуснала една голяма бримка и не можа да събере цялата картина.
- Какво стана с кораба?
Момичето подбираше сухи клонки и ги кръстосваше върху огнището до тях. Наведе се и духна. Жаравата преля през топла палитра. Вдигна се синьо сива пепел и ошари снега.
- Извинявай... – момичето седна на спалния чувал и избърса бузата на Хилиен. – Тук се справям трудно. Гравитацията е по-висока... Тежи!
Изглежда искаше да смени темата. Той не я познаваше добре. Не я беше срещал често, само по време на закуска. Дори и тогава тя бързаше, да приключи и да се върне в каютата „да преговаря”.
- Още учиш, нали?
- Учебниците останаха горе.
- Как ме... Къде сме изобщо?
Момичето подсмъркна. Огънят се беше разгорял и тя го приближи. Очите ѝ се бяха насълзили от дима. Преглътна.
- Със совалката... – тя прегърна коленете си и опря брадичка в тях. – Те... всички...
Момичето сведе лице. Едри капки паднаха в снега и оставиха дупки в него.
***
Вечерта беше твърде топла за януари. Константин дръпна пердето на прозореца, за да може да го затвори. Два, три пъти почука по касата с ръка. Беше се надула от влагата. Когато завъртя резето, пердето увисна и опря в пода, помитайки няколко найлонови торбички и фасове. Хвана мишката на компютъра, стрелката намери и избра червения бутон от менюто. Секунди преди да прозвучи сигнала за изключване на Уиндоус, Константин хлопна вратата зад себе си.
Слънцето беше забулено, почти търколило се зад хълма. Ако не бяха ярките акценти, зад които се криеше, нямаше да е сигурен, че го има.Константин бръкна в джобовете на провисналото си яке, измъкна полуизпушена цигара. Вратът му настръхна от вечерния хлад и той повдигна рамене, издишвайки дима. С едра за ръста си крачка излезе на кишавия тротоар и тръгна нагоре по улицата. Запъти се към парка в края на града. Подритваше мръсни буци сняг и настъпваше хартиени тръбички от фойерверки.
“Следи от Коледа... Какво му е празничното на това?”
Пътят започна да става все по-стръмен. Константин дръпна за последен път от угарката и я загаси в подметката си. Прибра фаса в задния си джоб. Огледа входа на парка. Рядко се случваше да е толкова спокойно. Обикновено тук се разминаваше с дузина младежи. Големи смесени групи висяха по пейките и около тях. Въртяха бира, някой осигуряваше музикален фон.
“Точно, като изляза ще са се духнали... Късмет!”
Константин мина входа. Качи се нагоре по стълбите. И тук беше безлюдно. Тревата, която стърчеше между белите петна сняг, беше хлъзгава. Момчето пусна поглед нагоре, по стръмнината. Обходи стволовете на дърветата. Нещо му се причу. Звучеше като хриптене. Нечий гърлен звук. Младежът тръгна натам. Синьото отстъпваше на нерезгадаемия цвят на нощното небе.
„Някой нафиркан?!” – питаше се Константин. Нормално беше приятелите му да го зарежат да изтрезнее в парка, но не и в такова време. Тук уличните лампи се срещаха по-нарядко, а и повечето не работеха. Константин отново дочу гърления звук. Беше по-силен, което му подсказа, че върви в правилна посока.
- Ео-оо...у?
Младежът се провикна, за да обяви присъствието си. Спря, но не чу отклик. Беше толкова тихо.
„Внушил съм си... Да ме вземат дяволите! Трябваше да им звънна! Кой ще виси в парка?!”
Той се обърна да си ходи. Знаеше, че по това време няма голям шанс да види някой познат, но се бе надявал.
Нещо изшумоля в храстите. Бързо и плахо, като заек. Константин спря отново и затърси с поглед. Тъмно петно, контрастиращо със снега помръдна едва едва и той се засили към него.
- Ти ли си брат... Изплаши ме до смърт. Добре, че те намерих. – заговори той за да успокои падналия. Все пак тайфата наистина беше зарязала някой „прекалил”.
Фигурата се преметна. Константин протегна ръка.
- Добре ли си, човек? Спокойно аз съм...
Все още не можеше да различи кой е. Лежащият се оказа свит в спален чувал. Съвсем в храстите, вдясно от него имаше загаснала жарава.
- Не си от нашите?! – Константин се надвеси над него. Сега му оставаше да е попаднал на някой бездомник. Огледа се за бутилки, но не намери.Видя нещо, приличащо на раници, съвсем близо до жаравата.
- Не сте от града?! Тук е студено, брат... Ако има още някой, викни го, ще ви заведа у нас. Имам вино. Много хубаво вино.
Константин се надвеси с телефон в ръка. Качулката на непознатия падна. Момчето се дръпна назад, усещайки пулса в гърлото си. Лицето, което се откри, беше синьо. Светлината от дисплея само за момент бе блеснала в големи, искрящи очи. Плътните лилави устни на странника бяха напукани. Под кожата на лицето се виждаха издатини, като импланти...
- Рогата ми идват в повече... Или е коса това? – Константин отново вдигна телефона си към лицето му. – Коса или рога... последно?! Господи!
Съзнанието му сякаш не възприемаше какво е видял. Потупа джобовете си.
- Мамка му, мамка му... – пропускаха устните му. Той сложи цигара между тях. Пред нея пламна огънче – зад нея, кисело горчив дим.
Блестящите очи, обградени от тъмни кръгове, премигнаха срещу му. Константин пристъпи от крак на крак. Заслуша се в скърцането на снега, но не изпускаше от поглед непознатия. Нещо изшумоля, колкото да отвлече вниманието му. От мрака изскочи друга фигура. По-слаба, ако можеше да разчита на периферното си зрение.
“Но са високи... Мамка му!”
Новопоявилият се го връхлетя, изблъска го към храстите и цигарата изчезна в снега.
- Мам... – той остана седнал. Непознатият, или може би тя, беше наистина висока. Сигурно имаше метър и осемдесет. Крайниците ѝ бяха по-дълги от човешките, а краката стъпваха на пръсти, сякаш беше обула обувки с много високи токчета. Косата ѝ стърчеше назад, сплъстена и подобна на рога.
- Какви сте вие? Ти си жена... жена ли си? – Той се взираше в черните ѝ очи, в които блестеше само отражение от далечната лампа. Тя продължи да го гледа като нападател. Константин събра крака пред себе си, погледна към лежащия, но женската реагира веднага. Заговори на някакъв непознат език.
- Нищо лошо не исках... само да помогна... Студено му е – Константин се поизправи. Чертите на нечовешкото ѝ лице сякаш бяха започнали да се успокояват. Сега изглеждаше красиво. Кожата ѝ лилавееше и сякаш беше по-свежа на вид.
- Ще замръзне, ако лежи така – момчето се обгърна с ръце и се разтресе сякаш трепереше. – Бъррр... Студ!
Непознатата каза нещо, а после и този в чувала... Закашля се.
- Ще ви помогна... Какви сте? Извънземни? Таен експеримент... бягате от база или какво? – разпери ръце Константин. – Кажете ми, не съм враг!
Може би щяха да го разберат, ако им се разкрещи. Да им каже, че са най-тъпите извънземни копелета, които човек може да срещне, че иска междугалактическа оргия като отплата на помощта си. Това ли искаха? Също като хората. Да ги стресне. Ако имаше скицник и молив, можеше да им го нарисува. Абсурд! Не беше уплашен. Не се изплаши истински, защото един нещастник не се страхува от необичайното. Търси го.
- Хайде де! – подкани ги нервно.
Момичето приближи и се втренчи в очите му. Леко притвори устни и остана замислена за момент.
- Помощ – произнесе бавно накрая. – Трябва... помощ.
***
Ключът хлътна в бравата. Вратата се отвори, изскърца и удари стената. Константин прекрачи прага. Тежката ръка на непознатия, увиснал на гърба му, пречеше. Беше му трудно да стигне ключа на лампата. Пристъпи в коридора, вдигайки високо стъпала, за да не закачи някоя обувка. Момичето вървеше след тях.
- Ще можеш ли да го задържиш, докато пусна лампата?
Тя завъртя глава. Константин усети очите ѝ в себе си. Мислите му ли четеше, езика ли знаеше...
- Светлина... трябва – тя извади нещо със свободната си ръка. Разтръска го. Малко стъклено топче, висящо на верижка. Блесна синьо бяла светлина. Константин отвори уста, но спря думите си. Черните очи отново го пронизваха.
- Приемам, че четеш мисли.
Той пое верижката. Прекрачиха пантофи и обувки и се заизкачваха по стълбите, придържайки тялото на пострадалия.
***
- Хилиен! – тя посочи леглото, а после сложиха мъжа там. Константин се подсмихна:
- Ще му стърчат краката, на Хилиен, но това да му е проблемът.
Широките рамене на мъжа смачкаха разпилените възглавнички. Краката му останаха върху килимчето пред леглото.
- Поне ще ти е топло – Константин го наметна с вълнено одеало. Нагласи духалката срещу него и я включи. После по инерция пусна компютъра си. Момичето подскочи от шума на вентилаторите.
- Споко, старичък е! А, вие как попаднахте тук? От къде сте?
Тя поклати глава. Сега очите ѝ бяха по-големи от преди малко. Изглеждаше угрижена. Оглеждаше се из стаята, хвърляше бързи погледи върху лежащия на леглото.
- Ще пусна нещо подходящо. – той щракна няколко пъти с мишката. В стаята зазвуча саундракът на „Аватар”. – Искате ли чай? Ще направя.
Обърна се и с периферното си зрение забеляза момичето да кимва. Слезе на първия етаж. Всъщност беше нещо като изба, заровена наполовина под земята. Малки, хоризонтално разположени прозорци бяха източниците на светлина. Недостатъчна дори през деня. Константин запали газовия котлон. Докато наливаше вода в чайника, потърси в джоба на джинсите си някоя недопушена цигара.
- Аха, бинго!
Завъртя кранчето да спре. Преди да постави чайника на силния огън запали тютюна.
Имаше гости. Това беше събитие, което трябваше да се отпразнува.
***
Константин носеше две димящи чаши с чай. Отвори вратата на стаята си с лакът. Остави чашите до монитора, очите му шареха за свободен от дрехи стол. Ароматната пара полепна по екрана. Погледът на младежа засече неземното момиче. Беше надвесена над леглото. Мъжът от нейния вид дишаше трудно. Загрижеността и страхът ѝ личаха, както невинността личи на малко дете. Константин усети моментна завист.
„Човекът е слаб... Девствена почва, в която лесно може да попадне плевел. Ще пусне семе... душата ми ще стане негов дом. После плевелите ще почнат да се задушават взаимно в борба за оцеляване. Мъдър съм!” – той се подсмихна самоиронично. Не знаеше какво да прави с гостите. Взе една от чашите и я поднесе към момичето.
- Ще опиташ ли? Може да се...
- Ще... умре.
Тя не сваляше поглед от Хилиен.
- Нали? – попита заглъхнало. Захлипа, сякаш се давеше. Тъмните ѝ очи плуваха в болка. Хилиен сивееше в леглото.
„Като голи са... всичко им личи.”
Константин пое дъх на пресекулки.
- Ще се... оправи – каза несигурно.
Тя го погледна.
- Аз... искам да... Имам лекарства.
Константин върна чашата на бюрото. Стана и започна да рови из чекмежетата. Беше събрал доста ненужни неща през годините. Успя да намери шишенце спирт, памук и няколко хапчета за настинка.
- Ще свършат ли работа?
- Безполезни... – тя се изправи срещу му. Страхът ѝ бързо се превръщаше в гняв. – Като... човеци! Глупави... носят разруха. С какво ще я почистиш... с кръв... сълзи? Знам... история ваша.
- Миналото е минало... – той отстъпи, все още мъчейки се да разбере казаното. – Можем да се опитаме да направим бъдещето по-добро. Говоря ти глупости, но... Аз съм човек! Не съм щастлив... Сам съм!
Момичето се замисли. Израженията ѝ се меняха, но всичко беше видимо, всяко чувство лъсваше ясно на лицето й. Гняв, страх, примирение и отново ярост.
- Всички... екипажа, отвлечени от вас! – мъката я победи и преля от очите й. – Къде... са?!
Тя седна на земята и опря глава на коленете си. По пода се посипаха бистри сълзи. Бяха големи и чисти.
Константин седна до нея и преметна ръка през рамото й. Кожата ѝ беше мека и топла.
- Шшшът... Всичко ще се оправи. Не сме толкова различни... аз и ти. Тези, които са отвлекли твоите... те и мен биха убили. Те не са човеци. Хора от друг вид...
***
Ароматът на чая отдавна беше напуснал стаята, но летящото из въздуха напрежение остана. Константин надигна глава. Не можеше да заспи. Не защото беше легнал на пода.
„Ра’и... така го каза... Заспа.” Може би не ѝ беше удобно. Тук всичко бе някак малко за нейния вид. Тя спеше седнала на пода с глава отпусната на леглото. Често помръдваше, пробуждаше се, мрънкаше...
Константин стана, взе една от чашите със студен чай и отпи. След два или три часа щеше да се съмне. Зимните нощи минаваха бавно, но тази сякаш нямаше край.
„Защо изобщо ги намерих? Защо ги прибрах?” Всеки нормален човек би се изплашил. Би се боял от непознатото. Ако то е враждебно, ако е агресивно, нещата ставаха прости. Даваш воля на страха. Храниш го, докато порасне, и той те пази.
„Колкото и да бягаш, страхът е най-апетитната плячка за агресията.”
Константин върна чашата върху бюрото. Постави я точно върху лепкавия ѝ предишен отпечатък. Беше в една стая с непознати същества, но познаваше ли хората? Тези тук сякаш бяха повече като него. Мъката в черните очи на момичето му беше позната. Страхът й, неразбирането на този свят.
Константин махна одеялото, с което се беше завил, и го преметна през свитите рамене на момичето.
- Приятни сънища.
Ра’и отвори очи и го погледна за миг, после се отпусна отново. Младежът стана и огледа бюрото си. Намери фас край пепелника си и устата му се напълни със слюнка. Взе фаса, запали го и отиде до прозореца. Повдигна пердето. Бялата светлина от уличната лампа влезе неканена.
“Защо сме хора?! Нищо човешко няма в нас... В мен.”
Светофарът в края на улицата намигаше похотливо с жълтото си око, чакащ закъсняла кола. Приближиха чифт фарове със сини светлини. Те свиха на завоя към улицата и се подредиха пред къщата. Константин трепна. От колата слезе униформен мъж. Високата му фигура се извърна изучаващо. Мъжът извади комуникатор, вдигна го пред устата си и измуча нещо в него. Константин пусна пердето и преглътна нещо горещо.
- Ра’и, Ра’и... – той се надвеси над момичето. – Събуди се!
Тя открехна клепачи и го погледна умолително.
- Трябва да бягаш! Търсят те... Излез... Скрий се някъде!
Константин я хвана за ръка и я повлече към другата стая. Навън шумът се усилваше Надникна през прозореца. Виждаше се последният прешлен от гръбнака от коли. Константин дръпна резетата.
- Бягай!
Звънецът иззвъня.
- Отиди в парка... На онова място, ще те намеря... Хайде!
Звъненето стана настойчиво. Тя открехна устни, за да каже нещо, но преглътна. После прекрачи прага на прозореца и скочи.
Звъненето не преставаше. Сега тропаха и на вратата. Константин изтича в стаята си. Събу панталона и чорапите си и наметна халата, захвърлен на стола. Тичайки по стълбите разроши косата си. Изчака да се потропа пак. Главата му бучеше. Чуваше дишането си. Това беше най-доброто... единственото добро, което беше правил.
- Кой е!
- Полиция! Отваряй по-бързо!
- По това време спя – измърмори той. – Какво има?
- Отваряй!
Той остана пред вратата.
- Пет часа сутринта е...
- Има местен проблем. Безопасността на квартала зависи от бързата ни реакция... Ще отвориш ли или...
- Ето, един момент... ключа. – Константин пое въздух.
- Хайде, момче!
Той отвори вратата, отпусна устни и се постара да изглежда сънен и неадекватен. После разтърка окото си с ръка.
- Добро момче – униформеният направи знак на подчинените си да влязат.
- Ей... уоу, уоу, уоу... какво?
- Заповед за обиск, малкия, а на теб трябва да задам няколко въпроса.
Константин блъсна ръката на мъжа, който се протегна към него. Затръшна вратата. Обърна се и побягна нагоре по стълбите. Отвън се чуваше ръмженето на двигателите. Младежът се втурна към прозореца. Скочи и падна в купчина сняг.
- Хванете го, бяга! – викаше някой.
Константин се сниши край уличните храсти. Чехлите му натежаваха. Той продължаваше да бяга по тъмните улици към парка, където беше намерил Ра’и. Пресече следващата улица. С периферното зрение забеляза светлините на полицейските коли. Затича се колкото може. Краката му бяха сковани. Бяха се превърнали в буци сняг. Сирените ръмжаха зад него, като диви зверове. Константин прекоси поредната улица. Погледът му шареше, сякаш се беше изгубил. Искаше да извика, тя да го чуе, а после да бягат заедно. Щеше да ѝ помогне да се върне там, от където бе дошла. В нейния свят.
“По-добър... личеше си по лицата им. Винаги личи!”
Константин стигна до самотната лампа в края на улицата. Опря се до стената и надникна отвъд нея. От другата страна беше паркът, в който я намери. Избухналата в него топлина размрази краката му. Заобиколи петното светлина и стъпи на платното. Краката му пръскаха киша. Едно тъмно петно се размърда отсреща и тръгна към него. Беше твърде слаб, за да е полицай.
- Константин, какво правиш тук, мамка му?
Беше мъжки глас. Познаваше го или просто го бе виждал.
- Ти си... гол ли си брат, какво става? Краката ти?! Човек!
Константин не отговори. Наричаха го Оли. Не знаеше истинското му име. Хрумна му, че Оли може да идва от олигофрен.
- Уоу! Какво ти става бе, човек? – извика момчето, когато Константин го подмина.
Сирените и червено-сините светлини наближаваха. Константин се затича и прескочи храсталака, обграждащ градинката. Чу как колите спряха. Не можеха да влязат тук с коли. Щяха да го преследват като ловци. Той щеше да е дивечът. Апетитно парче информация за първия човек, направил контакт с извънземни. С враг на расата му. Ще го преследват като предател.
Чуваше чифтове тежки кубинки да тъпчат снега. Ледени снежинки пълнеха очите му. Въздухът режеше дробовете му. Нещо го блъсна в гърба и го събори. Наобиколиха го крака с черни кубинки и тъмносини панталони. Някой извиваше ръцете му зад гърба. Едър полицай го прекрачи и го натисна с коляно. Константин вдигна очи. Видя я отпред. Вцепенена, незнаеща да избяга или да остане. Той склопи клепачи. Тя разбра и заотстъпва назад.
- Ето го там!
Бяха я видели.
- Бягай!
Тя се обърна и побягна. Бягайки се стопи във въздуха. Константин се напъна да отмести седящия отгоре му. Нещо се стовари върху тила му. Стъмни се.
***
Нямаше под, нито стени. Нищо, което да пречи на безкрайната белота. Константин видя себе си. Не в огледало, гледаше се през други очи. Премигна... или така си мислеше. Не усещаше тялото си. Чувстваше се като балон с топъл въздух, който се рее. Беше вътре в балона. Не го усещаше. Знаеше го. Знаеше, че може да бъде пренесен на друго място по този начин.
Тишината беше толкова чиста. Нещо я разчупи.
„Константин... Чуваш ли ме?!”
Не се чу, да говори, но сякаш го каза:
„Ра’и?”
„Аз вече съм си в къщи. Донесох тук едно чувство... Повечето млади не са го изпитвали, но старейшините ни знаят... Знаеш го и ти. Чувството да бъдеш отхвърлен. Знанието ви е непълно, Константин. То трябва да води към извисяване. Този, който гледа отгоре, вижда всичко. Вашето познание е частично и обикновено спира там, където нещо ви застрашава. Страхът е пагубен. Кара ви да търсите защита, преди да е имало знак за нападение. Затова ни нападнахте. Благодаря на народа ти, че получих познание. На теб, благодаря, че ми помогна да се върна.”
„Телепатия.” – досети се Константин. „Искам да те видя! Виждам само себе си.”
„Ще ме виждаш, ако не изгубиш спомена за мен. Има една легенда на нашата планета. Тя разказва за двама млади ателийци, които се опитвали да стигнат до ръба... Ръбът на Ател. Пределът на нашия свят. Оказало се лесно. Ние можем да ставаме безплътни, Константин. Но дори за безплътния ръбът на Ател е мястото, от което скачаш извън себе си. Там, където любовта е чистата, първородна истина.”
***
Константин видя тъмен силует. Беше му топло. Напрегна очи и картината се проясни. Беше в бяла стая. До него на болнични легла лежаха същества от расата на Ра’и. Живи трупове. Бледосиви, отпуснати, дишащи едва, едва... Константин притвори очи. Искаше да бъде сам. Дори в бялата стая, но сам. Уви. Те бяха тук, а той беше с тях.
Спомни си думите на Буда, които беше прочел някъде.
„На омразата не може да се сложи край с омраза, а с любов!”
- Буда! – Константин се разсмя.
„Можем да обичаме само себе си. Обичаме се толкова много, че не позволяваме да бъдем спасени. Това ни потъпква, но ни има. Хората не искат да скочат от ръба на Ател!”
Той се намести на твърдото легло, отпускайки напрежението от коланите, които го държаха. Нямаше начин да се пребори с цялото човечество. Трябваше да им даде каквото поискат. Да каже това, което искат да чуят.
„Ще дойдат скоро!” – затвори очи. Мъглявият обръз на Ра’и се появи отново в съзнанието му. Устните му се изкривиха в усмивка. Щеше да я види тук, за последно.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Зимата идва" ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил