Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
Без каквото и да е встъпление зловещата симфония на ветровете отново започна, те се впиха в стените, опитаха се да ги разклатят, накараха дърветата да скърцат. Не успяха да помръднат дървената хижа, но смразиха уплашените души в нея. Защото шестимата бяха заседнали вътре и можеха само да слушат злокобния триумф на зимния вятър. А той носеше със себе си и сняг, и студ, и мраз, и страх. При всеки нов повей сякаш носеше ръмженето на йетито, от което те толкова се страхуваха. Макар да не се беше показало, мисълта за него ги бе приковала към малкото мебели в топлата постройка. Макар огънят да се опитваше да се включи в обстановката с утешително припукване, те оставаха панически уплашени, а разговорът, който се поддържаше, за да не се изнервя обстановката, всъщност правеше нещата много по-лоши. Един от прозорците изскърца и мигновено войнът до него подскочи и извади меча си.
Оръжието беше тежко и ефикасно, макар ръката, която го държеше, да трепваше. Гафир бе тренирал дълго за воин, но той най-добре знаеше, че уплахата не се премахваше с няколко тренировки или лоши ситуации. До тази вечер рядко бе поставял под въпрос кадърността си и уменията си на пазач, но цялата му вяра се бе разклатила. Разклатила? Не, тя се гънеше и чупеше като слабите клони на смелите борове отвън. „Аз съм твърде страхлив за тази работа,“ шушнеше му вътрешният глас.
- Може би ще омилостивим онова нещо, ако му дадем храната ни! – изписка една от двете жени в стаята.
За дамите бяха отредени двете малки легла в помещението, а мъжете стояха облегнати на стените. Двама от тях я погледнаха строго, но вторият брониран пазач се обади в нейна защита:
- Ние нямаме кой знае колко. Нека не мислим за свирепостта и милостта му.
- Виждаш ли нещо навън, Гафир? – обади се нисък мъж с черни мустаци.
- Не. Снегът пречи.
Гласът на стража трепереше и това разтревожи хората вътре още повече. Ако един въоръжен воин се страхуваше, то какво остава за тях? Мъжът с мустаците въздъхна. Опитасе да убие неловкото мълчание, което щеше да последва след успокояването на жените, а ето че стана още по-напрегнато. Сега се ядоса наръцете си, че затрепериха. Гъстите му мустаци все още не бяха изсъхнали. Той бе единственият, който от време на време подмяташе, че все още не бяха виждали йетито и може би чудовището всъщност не съществуваше. Но куражът да го повтори отново се изпаряваше с всяко следващо трепване на пазачите.
***
Единственият мъж с палто и качулка седна на пода. Ръцете му бяха измръзнали, но това не им бе попречило да смачкат двата пергамента, които носеше. Той беше магьосник, четеше много от свитъците на големите майстори и сега се чувстваше смазан, тъй като двата, които бе взел за тази „кратка разходка“, не включваха по никакъв начин инструкции за побеждаване на йети.
Казваше се Ройе и в момента се чувстваше безполезен. Това надигаше у него гняв и той намрази в рамките на един час и свитъците, които държеше, и майсторите магьосници, чието бъбрене никога не помагаше. Някои от войниците го бяха предупреждавали в миналото, че магьосниците само се крият зад книги и измамни светлини, ала той не им вярваше. Но ето че нямаше с какво да помогне.
След кратко и неловко мълчание Гафир се пресегна и понечи да отвори прозореца.
- Какво правиш?! – кресна Ройе.
Крясъкът направи обстановката още по-лоша.
- Може би ще видя по-добре без влажния прозорец.
- Ще покажеш на йетито, че сме вътре.
- Стига де, хора – мъжът с мустаците, Алар, се обади и разпери ръце. – Ако то беше толкова близо, сигурно щяхме да го чуем.
Нервната му усмивка издаваше, че тези думи струваха последните му опити за кураж. Слаба и грозна, тя изстина за секунди и той погледна объркано мъжете в стаята, а после отмести поглед върху изплашените жени. Те го гледаха с насълзени очи и той преглътна шумно.
Разбира се, Гафир се отмести от прозореца и седна на ръба на едното легло. Краката му трепереха. „Тежкото снаряжение,“ излъга се той наум. Другият страж, Летот, се премести и се облегна на лявата си ръка. Ръцете му почиваха на дръжката на тежкия меч, а погледът му се рееше някъде напред. Той гледаше празно влажния прозорец и от време на време се сещаше да огледа стаята.
Летот бе най-висок от всички в стаята. Той също така бе широкоплест, добре сложен и с груби черти на лицето. На няколко пъти зелените му очи се стрелваха към вратата и той се чудеше дали да предложи да излязат навън и да посрещнат йетито. Ако то наистина бе там, рано или късно щяха да се срещнат с него. Но паниката в стаята щеше да кулминира. Така той оправдаваше собствения си страх от чудовището.
Дългата коса на Ройе почти изсъхна и тогава той осъзна колко време вече седят заключени в хижата.
- Гафир, защо не отвориш прозореца? – отрони той.
- Но нали йетито ще ни види? Да не си луд?
- То така и така ни видя, че влизаме!
- Не знаем какво вижда и какво не! – обади се една от жените. – Може пък да е безмозъчно и да ни е загубило следите, след като сме влезли.
- Как пък не! Какво знаеш ти за йетита!
- Какво знаеш ти за тях! Не виждам дълбоките ти познания от тия безполезни свитъци да го повалиха там, навън!
Това болеше. Тя зачекна точно темата, която той отбягваше. Безсилието му. Очите му се напълниха с гневни сълзи и той се разкрещя:
- Не те видях да правиш каквото и да е освен да се оплакваш!
- Също като теб! – кресна другата жена.
- Моля ви, – подсмихна се нервно Алар. – Все пак не видяхме звяра, как може нашият магьосник да го повали, ако дори не го е видял? А и, Ройе, скъпи приятелю, що за обвинение към дамите? Нима очакваме тези крехки същества да преборят онова чудо? Всъщност, ние май не знаем колко е голямо! Нали не сме го виждали?
- Не мисля, че малко същество може да нададе такъв рев – обади се Гафир.
- Ако ще го убие като го намери, тогава нека излезе да го търси! – продължи настоятелно една от дамите, очевидно доста разстроена.
Косата на Ройе се люшна. Той преглътна шумно и погледна уплашено Алар. Сигурно вече всички в стаята бяха уловили страха му. В този момент той се чувстваше абсолютно безпомощен. Точно в този момент той се страхуваше повече от хората в стаята и тяхната присъда, отколкото от йетито. Ето защо той се изправи и събра сили да каже силно:
- Аз излизам да го търся. Нека някой от пазачите дойде с мен.
- Защо не отидат и двамата? – попита по-младата жена. – Ако сте повече, имате по-голям шанс.
- Но ако нас нападне, имаме по-малък – обади се Гафир.
По начина, по който го изрече, той издаде, че иска да остане. А единственият друг войн в стаята бе Летот. И така, без някой да го изрича в прав текст, Летот бе избран за ескорт на Ройе. Той ги огледа и видя в очите им собствената си присъда. Въздъхна и кимна примирено. Беше време да се изправи пред страховете си. Гърленият му глас прозвуча за пръв път от много време:
- Ще се върнем с трофей. Преди да се мръкне ще убием звяра!
- По-добре да го направите преди да се мръкне – повтори Гафир. – Защото след това не знам как бихте оцелели в това време навън.
- Вятърът е утихнал, – вмъкна Алар и за пореден път разтегна устните си в криво и грозно подобие на усмивка. – Хайде, замислете се! Нощта настъпва чак след час. А и то сигурно е наблизо.
Примирението на Алар със съществуването на йетито се бе промъкнало неусетно в стаята. То натъжи всички в нея и някак направи обстановката съвсем изнервена. Ройе нахлузи качулката си и със зилен замах отключи вратата. Сърцето му отчаяно се бореше с него и се опитваше да изхвръкне от оковите на това малко тяло. Всичките му крайници пулсираха.
Дръжката на бравата бе тежка и Ройе първоначално успя само да плъзне ръката си по нея. С втория опит стана. Летот вече бе зад него и само кимна окуражително, когато магьосникът се обърна. Свитъците бяха оставени в стаята.
Смразяващият въздух навън набързо накара Ройе да изтрезнее. Той не можеше да се противопостави на йетито. Той нямаше нищо. Може би щеше да помага с хвърляне на камъни, когато могъщият Летот се сбиеше със звяра. Всяка крачка караше тази идея да изглежда напълно смешна, тъй като чувството, че всеки момент ще срещнат колосално чудовище се усилваше. Идваше все по-често у него като натрапник или нагъл неканен гост.
***
След едно нервно приглаждане на сухите гъсти мустаци Алар се обърна към Гафир и го разпита за някакви подробности около обучението на пазачите. Знаеше, че в такава обстановка войнът можеше лесно да преувеличи, щеше да използва знаменити имена, големи цифри, окуражаващи статистики и бодри описания.
Планът наистина провървя гладко. Гафир побърза да им каже за командирите, които го бяха тренирали, и за абсурдната програма, която трябваше да повтарят всяка седмица. Самият пазач се почувства доста по-сигурен и уверен в себе си. Историите се проточиха, огънят успя да се намеси със своето уютно припукване и скоро забравиха за Летот и Ройе. Погледът на Алар от време на време отскачаше към прозореца.
Все още беше затворен. Той изчака поредното голямо име на знаменит командир и прекъсна Гафир на следващата кратка пауза:
- Я отвори прозореца. Нека видим Ройе и Летот. Едва ли са се отдалечили много.
Присъстващите в стаята се свиха, макар и едва забележимо, от тези думи. Предложението ги изтръгна от спокойствието на фантастичния разказ и те погледнаха плахо към пазача. Алар направи една крачка към прозореца и погледна с окуражителна усмивка воина. Гафир се размърда на мястото си, а после стана.
Преди да отвори прозореца той премести тежестта си от единия крак на другия, погледна меча си и съвсем леко открехна стъклото. Подаде глава навън и студът охлади лицето му. Кожата му усети приятната разлика в температурата и той отвори прозореца широко, подаде се навън и облегна бронираните си гърди на перваза. Навън се смрачаваше, явно бе минал половин час в сладки приказки.
С бодра крачка, Алар се доближи до Гафир.
- Я дай да погледна.
След като пазачът му направи място, Алар подпря лактите си на прозореца и се показа. Вятърът подухваше съвсем леко, клоните на боровете се клатеха плавно и спокойно, а снегът рядко се повдигаше от земята.
- Явно са се отдалечили – измърмори той. – Но тук е доста спокойно и тихо.
- Може скоро да се върнат – успя да каже Гафир.
- Най-вероятно.
Заключението на Алар ободри всички в стаята. Жените се надигнаха и пожелаха да погледнат. Мъжете се отдръпнаха от прозореца и им дадоха да се насладят на приятния полъх.
***
Скърцането на снега се нарушаваше постоянно. Или Ройе и Летот спираха, за да се огледат, или си подхвърляха произволни изречения, колкото да разчупят обстановката и да се почувстват по-сигурни. Когато развързваха езиците си, нервността им намаляваше, те се оглеждаха по-рядко, когато бяха сговорливи, и това им харесваше. Разказваха си съвсем кратки истории за хора, които познаваха.
Съвсем в реда на нещата започнаха историите за пияници. Ройе идваше от скалистите земи, където се простираше прочуто кралство на хора и където мъжеството бе на почит. Летот уважаваше воините от там и от време на време вмъкваше някое познато име и питаше дали Ройе ги познава. Рядко магьосникът потвърждаваше, но винаги намираше по-дълъг отговор от „не“, за да окуражи пазача да продължи с опитите. Така изминаха впечатляващо разстояние и решиха да завият. Трябваше да обиколят целия периметър.
- Май не е толкова страшно – подсмихна се Ройе.
- Никак даже. Нека видим какво има нататък. – Ръката на войника се изпъна и той посочи на запад, където дърветата се сгъстяваха.
Тъкмо когато двамата се доближиха до малкия лес, вятърът им се нахвърли.
Клоните се разклатиха заплашително, снегът от тях падна. Разбира се, падналият сняг можеше да дойде само от йетито и двамата подскочиха. Мечът на Летот бързо се измъкна от ножницата и се изправи срещу бялото нищо зад тях. А симфонията на страха отново засвири, заглуши звука от оръжието, разтрепера крайниците им, затвори очите им, развя косите им. Всички клони се включиха с подобаващо скърцане, снегът се надигна от дебелата покривка на скалата и се втурна към тях. Двамата наведоха глави и той ги зашиба през лицата. Пръстите им бяха неподвижни, те чак сега го осъзнаха. Наближаването на йетито се роди в съзнанието и на двамата и те се почувстваха застрашени, със студени ръце и без никаква видимост.
Първият щурм на планинските зимни ветрове спря. Сега само косите им се поклащаха леко, а уморените им погледи се срещнаха. Уплашените очи затърсиха надежда наоколо, но тя не дойде.
- В това време е по-добре да не се ползват огнени магии. Умееш ли някакви силни магии, които не включват огън?
Този въпрос срина Ройе и коленете му потънаха в снега. Магьосникът рухна.
- Аз нищо не мога да му направя – проплака той. – То ще ме разкъса.
- Не говори глупости! – кресна отчаяно Летот. – Има начин да се пребори.
- Чу ли го да реве? Чу ли мощните му гърди?
- Какво? То се е обадило? Не чух нищо от вятъра.
- Ооо, аз го чух! Чух го и още как! Такова чудо може да изтрепе всички вълци, някога стъпвали на тази земя.
- Сигурен ли си, че не е от вятъра?
Войникът постави ръката си на рамото на своя спътник и усети как тялото на магьосника трепна след допира. Летот се наведе леко.
- Кой вятър би смразил човешката душа по този начин?
- Нека навлезем в леса. Ако е толкова голямо, ние ще имаме предимство, където дърветата са пò на гъсто.
И двамата се изправиха и почти се затичаха към вътрешността на гората.
***
Вятърът не бе толкова настоятелен при хижата. Там само разклати прозореца и Алар бързо го затвори.
- Съвсем се смрачи – промърмори той.
- Няма да е зле скоро да се връщат – отрони Гафир.
Нервността се завръщаше.
- Нали говорихме за това, когато бяха тук? – обади се леко раздразнен Алар. – Когато се стъмни, те ще се приберат. Ето, че небето потъмня. Всеки момент ще са тук.
Очакването натежа. Всички се оглеждаха притеснено, а Алар постоянно се навеждаше пред прозореца и търкаше стъклото с ръкав.
- Идват ли? – попита след малко една от жените.
- Не точно.
- А... а... виждал ли се нещо... нещо друго?
- Какво друго може да се вижда – разсмя се принудено Алар. – Навън няма нищо и съм сигурен, че с тези новини ще се върнат нашите другари.
- Аз ще изляза навън само за малко – обади се Гафир. – Ще огледам...
- А ако ни нападне през това време? – пропищя другата жена.
- Не, аз само... само няколко крачки в снега и ще огледам.
- Недей!
Сега вече и Алар прехапа устни. Знаеше, че страхът щеше да го завладее, ако силните очи на тези жени започнеха да го излъчват, а ето че и така стана. Той заклати глава, огледа пода и погледна умолително Гафир.
- Няма да е точно на прага ни – защити се пазачът.
- Само огледай и се прибери – обади се жената с треперещ глас.
Когато Гафир стигна до вратата, тя и Алар го последваха и застанаха едва на метър от прага.
- Ей сега идвам, де – усмихна им се войникът.
Истината бе, че самият той успя да придобие малко смелост от описанието си.Ето защо той отвори вратата. Алар знаеше, че смелите приказки на Гафир бяха оказали своето влияние, но точно затова се притесняваше от безразсъдни постъпки. Едната му ръка бе прегърнала дамата до него.
Навън бе мразовито. Облаците бяха разкъсани, а в дупките им се показваше едно разкошно небе с блестящи звезди. Ботушите на Гафир нагазиха в снега, накараха го да изскърца и той се огледа. Тихият вятър си поигра с косата му.
- Не ги виждам – обади се Алар от хижата.
- И аз – каза кисело пазачът.
Още няколко крачки напред. Той огледа наоколо. Ръцете му постоянно се бореха с кичурите кестенява коса.
- Дали да не обиколя хижата?
- Стига толкова, ела – обади се дамата.
Нямаше как да откаже. Алар се опита да си придаде максимално спокойствие, когато заключваше вратата.
- Няма нищо. Ей сега идват – не спираше да мъмри той.
Гафир седна на пода, извади меча и го постави на коленете си. Беше се смръщил. Липсваха му Ройе и Летот. Тук не се чувстваше добре. Имаше чувството, че е в една стая с трима господари, всеки от които имаше уникален начин да го командва. Той вдигна поглед, но за малко. Накрая отпусна ръцете си и се облегна на стената.
А навън тишината го мъчеше повече, отколкото вятъра в началото. Сега започна да се измъчва, задето бе пратил Летот навън тъй подло. Не успя да му каже, че се бе уплашил, че дори не можеше да държи оръжието си...
***
След няколко минути спряха. Ройе помоли Летот да спрат, тъй като вече бяха навлезли твърде навътре.
- Как ще се приберем? Накъде е хижата?
Паниката в гласа му бе толкова силна, че изплаши пазача.
- Добре ли си?
- Как ще съм добре?! Що за въпрос!
- Трябва да се успокоиш малко. Хижата е натам.
Войникът изпъна ръката си на юг.
- Сигурен ли си?
- Разбира се! Що за въпрос!
Това, че бяха повторени думите му, изнерви Ройе. Той се отдръпна назад и гърбът му се опря в един от боровете. Изведнъж магьосникът отново се срина на коленете си и впи дланите си в снега.
- Стегни се. Ако не дойде след малко, ти предлагам да тръгваме.
- Мисля, че отиде към хижата.
- Глупости, ние дори не сме го видели, нали само го чу?
- Всичките тия магьосници... са толкова... безпомощни – проплака Ройе.
Летот не искаше да става свидетел на това. Той обърна гръб на магьосника и направи няколко крачки в снега, когато забеляза следи от лапи. Бяха наистина големи. Сърцето му заби силно. Той се наведе над тях и тогава отново дойде вятъра. Насред третата симфония Летот вече не мислеше за скърцащите дървета. Очите му не мърдаха от грамадните следи, водещи на юг. От време на време, когато дърветата спираха да стенат, се чуваше плач: „Аз не съм магьосник, аз не съм никакъв магьосник.“
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Зимата идва" ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил