Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
- Идат! Идат! – гласът от двора на кръчмата не бе загубил от гръмовността си въпреки дебелата дървена врата, през която трябваше да премине.
Нита отдели поглед от масата, която забърсваше.
Те идваха!
Усети как усмивката се промъква край умората и изгрява върху лицето й. Побутна столовете към масата, за да не пречат на клиентите, и отиде до прозореца зад тезгяха. Изтри с ръка бялата влага от студения прозорец и се загледа през него.
Знаеше, че би трябвало, но не се срамуваше от любопитството си. Всички тук искаха да видят гостите, всички се блъскаха пред прозорците, за да ги зяпат. Стаята притихна, само притропването на подпийналите мъже нарушаваше привидното спокойствие. Нита си помисли,че ако ръгането с лакти се чуваше, всички вече щяха да са глухи. Само тя не се блъскаше, за да съзре случващото се, вярно, че нейната позиция бе най-неизгодна за наблюдение, но пък ако толкова ѝ се гледаше, щеше да излезе през вратата и да гледа.
Краз пръв прелетя край кръчмата, зави, убивайки скоростта и притихна до кладенеца. Мъжът, слязъл от черния звяр, носеше огромно пухено палто. Движенията на тялото му караха сивите кожи да изглеждат живи. Когато смъкна качулката от главата си, голобрадото му лице стопли сърцето на момичето зад неравното стъкло.
Винаги бе харесвала Лед, въпреки изпитото лице и зловещо сивите очи, този бял мъж ѝ и създаваше чувство за сигурност. Обгърнатото от кожи тяло се завъртя към връхлитащия върху му Ман.
Лед не помръдна от мястото си дори когато въздушната струя, предизвикана от сивото чудовище, развя краищата на палтото му. Нита потръпна, представяща си студената вълна въздух, удряща незащитеното тяло. Примигна и се постара да мисли за чамовите парчета, пращящи в печката.
Мраз скочи на изстиналата земя и поздрави брат си с прегръдка.
Очите на момичето бавно се замъгляваха, сцената в синия студ остана далеч и след миг фокусът падна върху прозореца. А в насълзеното от топлината стъкло се отразяваше нейния собствен образ. Кафяви очи, чип и прекалено широк нос, тъмни въздебели вежди, подчертаващи сенките по махагоновото ѝ лице, и устни, извити в заблудена нелепост. Усмивката бавно преля в трудно сдържано неудобство. Ръката ѝ отметна един къдрав кичур от смръщеното лице. Братята я караха да се замечтава. От малка, всеки път щом ги видеше, си мислеше колко вълнуващо би било да е като тях.
Като тях. Ха. Мулатката, разнасяща рома, да има общо с белите мъже, носещи зимата. Ха!
Обърна гръб на братята вън. Имаше прекалено много работа за вършене, за да гледа още. Трябваше да изведе прасетата и да изкара от специалното вино.
***
Съдържателят единствен чакаше гостите в студа. Коминът на сградата в края на селото издишаше сивия си дим на пресекулки като през ноздрите на огнедишащо чудовище. Студеният вятър шибаше лицето на Лед въпреки качулката и насълзяваше очите му, замъглявайки мрачната гледка. Каменните основи тъкмо започваха да се вледеняват, подканени от пристигането му и оттеглянето на топлите слънчеви лъчи.
Лед потупа врата на Краз и го помоли да кацнат. Обсидиановите крила на дракона се разпериха рязко и той заби нокти в изстиналата земя. Ездачът се смъкна от гърба му и се опита да принуди схванатите от ездата бедра да се подчиняват. Чул свистенето на втори чифт криле се обърна към пристигащия Мраз.
Студът зави селцето, донесен на плещите на сивия Ман. Туловището на дракона приклекна, за да може господарят му да скочи на земята. Лед често се чудеше на брат си, който дори летейки носеше на гърба си само лека ленена риза, чиято яка откриваше идеално бялата му кожа. Черните ботуши, сливащи се с кожения панталон, прискърцаха на някое камъче, когато по-възрастният от двамата обърна гръб на сивата грамада.
Прегърнаха се. Имаше причина да са тук. Поне една. Може би две, ако тази година откриеха обещаното.
Кунц разтреперан от вълнение притича към тях, както правеше всяка година, откакто бе наследил кръчмата. Хората отново бършеха с носове прозорците, както всяка година, откакто я имаше кръчмата.
Братята се заговориха с него. „Върви ли търговията? Има ли добър улов на пристана? Дали са дошли нови семейства в селото?“ Все същите въпроси и все същите отговори. Разговорът продължи, докато слугинчето в кръчмата не изкара от конюшните две огромни прасета. Гледката как увитото в шал мулатче, треперейки мами два нереза с кочани царевица бе особено забавна. Прасетата дойдоха до средата на пътя и изплашени от летящите хищници заковаха на място. Момичето грухтя, прилъгва и умолява, но животните не вярваха на милото ѝ гласче, виждайки гостите. Лед се засмя, нямаше смисъл от тази сценка, драконите сами можеха да стигнат до храната си.
- Нита, - подвикна той - прибирай се!
Момичето се обърна към него, кимна отсечено и побърза да се върне на топло.
Шестнадесет години откак се бе родила и всичките бяха минали като миг. Бяха я чували да плаче в пелените си, бяха я гледали да играе на кукли, а вече шесто идване я виждаха да помага на Кунц.
„Зимна спирка“ бе последното място, на което кацаха преди да прелетят над морето, и веднъж в годината отмаряха тук с удоволствие. Имаше храна за летящите им любимци, вино и сирене за тях, често пъти стигаха и до леглата, които им бяха приготвени.
А и чакаха. Тук в годината, когато бе построено кръчмето, бе предречено, че ще намерят третия брат.
И ето всяка година без изключение идваха, пиеха, почиваха и чакаха. Веднага след като младата Нита влезе през дървената порта, мъжете също тръгнаха след нея.
Гледката как драконите се хранят не бе най-приятното нещо в света. Животните бързаха да се заситят, за да могат да поспят. Още щом вратата се отвори, топлина, мирис на бира и на храна придърпаха гостите вътре. Множеството хора се бяха отдръпнали от притъмнелите прозорци, единици все още незървали грозния ритуал на драконовото хранене зяпаха любопитно навън. Отминаха няколко тупвания на сърцето, за да се обърнат погнусени.
Като изключим конфуза на най-любопитните, тук цареше ред и уют. Кунц, съпругата му и храненичето им Нита поддържаха дървения под чист, масите и тезгяха - идеално лъснати. Глъчката се надигаше, замествайки очакването. Следваше заслужената почивка.
***
Нита притича през салона, беше стигнала до тезгяха, когато вратата се отвори след нея. Бързо щеше да налее кана от бащиното си вино и да донесе от печеното на майка си. Постара се да свърши всичко, за да може да се спре и да ги послуша. Братята винаги разказваха интересни неща. Е, вярно, не като менестрелите – на всички, но ако човек беше на близо, докато прислужва, може и да чуе истории за отвъд морето, че и за другия край на света.
Масата в тихия ъгъл бе подредена, виното - разлято по чашите, месото лежеше кротко в чиниите, а братята се настаняваха, водени от татко Кунц.
Нита нямаше други родители и осъзнаваше, че цветът на кожата ѝ доказва липсата на родство. Никъде другаде обаче нямаше толкова голяма обич между черно и бяло.
Братята поговориха с баща й, усмихваха се и вдигаха наздравици с искрящото вино, опитаха месото, но въпреки всичко поискаха нещо друго за ядене. Никога не ядяха повече от хапка - две печено. Нита отиде в кухнята, взе паниците с яхния от майка си и се върна. Някога, когато бе малка, се чудеше защо майка ѝ не идва да види нито братята, нито драконите им. Попита. И отговорът не ѝ хареса. Само хората в нейното село всяка година виждаха Мраз и Лед. Само тук не ги вземаха за демони. И само тук всеки знаеше, че носят зима на крилете на драконите. А майка ѝ не бе израснала в околността. Тя беше от земите навътре в сушата и въпреки че вече двадесет лета живееше в „Спирката“ се страхуваше от двамата братя.
Пристигна до масата,з а да чуе :
- Да поздравиш готвачката, Кунц, месото е прекрасно!
Баща ѝ се надигна от трапезата и остави гостите сами. Момичето сервира яхнията и бавно заотстъпва. Преди обаче да се отдалечи, Мраз проговори:
- Нита? – гласът бе тих и едва не се загуби в глъчката от другите маси.
- Аха?
- Страх ли те е от Ман? – този мъж май се шегуваше, тя и баща ѝ бяха единствените хора тук, които смееха да се доближат до драконите.
- Не!
- Може ли да ми донесеш малките дисаги от врата му, той няма да те… – преди мъжът да каже „нарани“, момичето кимна усмихнато и тръгна.
Излезе в студа и мракът я обгърна в шепи, драконите лежаха далеч от конюшните, за да не плашат конете. Огромните им тела изглеждаха като купчини пръст на слабата звездна светлина. С усилие разпозна сивия звяр и се приближи.
- Ман? - изсъска тихо - Ма-а-а-а-н? – щеше ѝ се да е буден, когато го приближава,з ащото драконите като хората се движат на сън, а не искаше да свърши смазана от копиевидната му опашка.
- Ман?!
Едно синьо око блесна срещу й. Драконът вдигна глава от земята и я наклони на ляво като любопитно куче. Какви ли мисли имаше зад тези очи?
- Мраз ме прати за дисагите – рече тихо. Защо ли му говореше, той не бе човек, дори не би ѝ отговорил… но… май я разбра.
Животното бе кимнало по посока на лапата, където се бяха свлекли дисагите. Несъзнателно и тя кимна. Пристъпи към торбите и въпреки че внимаваше се спъна в нещо. Залитна. Препятствието ѝ по пътя към земята бе главата на дракона, бързо извита, за да омекоти падането. Нита се подпря на Ман, малко стресната и объркана.
- Благодаря! – рече, щом се изправи, и забеляза, че в сините бездни припламваше нещо различно - странна почуда, предизвикваща тръпки по гърба.
Нарами по-малките дисаги и заситни към осветената кръчма, без да забележи,ч е във висините от раздърпаните облаци по небето започват да падат малки бели парцалчета.
***
- Появи ли се брат ни? – на влизане в кръчмата от блага раздумка, разговорът премина върху единствената мисъл на Мраз.
- Не, сър, нито едно дете не е по-особено – Кунц чуваше клюките в селото, той знаеше всичко.
- А от новодошлите? – вмъкна се Лед.
- Няма никой, дето да говори с животните или да бърка магии – откакто беше поел хана, следеше за странности и чакаше предречения трети. Пак от тогава пазеше тайната им.
Вече на масата с чаша вино в ръка продължиха да питат.
- Да има повече урожай в някоя къща – Лед държеше на подробностите.
- Ъ-ъ-ъ, не, даже пожар имаше в свещарницата до пристана.
Братята поклатиха отрицателно глави – третият не би носил огън.
- А да се е родило възголямо бебе? – младокът усещаше, че става досаден.
- Не, хилави имаше и едно умря пролетеска, ма големи не е имало. – Кунц проследи как опитват месото и с усмивки прикриват недоволството от новината.
- Ще може ли от зеленчуковата яхния на жена ти, а? – Мраз опитваше да забрави разочарованието с нова тема.
- Може, може – кръчмарят подвикна на момичето да донесе храната.
Размениха още две-три думи и му поръчаха да поздрави готвачката. Когато яхнията дойде, домакинът ги остави да вечерят сами. Момичето сервира и бавно заотстъпва на зад.
- Нита? - викна я Мраз.
- Аха?
- Страх ли те е от Ман?
Детето изкриви развеселено устни:
- Не!
- Може ли да ми донесеш малките дисаги от врата му, той няма да те…… – преди мъжът да довърши тя бе изхвърчала да свърши поисканото.
Двамата загребваха от купите с яхния усмихнати.
- Усърдна е! – рече Лед след малко.
- Да! – отвръщането бе между две предъвкания. Устните на Мраз се разтеглиха – Говори на Ман! – повдигна вежди развеселено. Драконът му показваше случващото се през своите очи. След най-краткия миг в света обаче усмивката му се стопи. И двамата се бяха вцепенили, разтресени в нови усещания.
Третият се бе появил. Бе докоснал дракон и бе донесъл магията си в селото. А единственият, докосващ дракон сега на стотици левги от тук, беше младата мулатка отвън. Лед се загледа през близкия прозорец, въпреки че чу как момичето влезе, зачака, загледан навън. Когато видя нежния танц на белите парцалчета в небето, осъзна – само жена би могла да го създаде.
***
Нита нахълта в салона разтреперана. Минаваше между масите и се чудеше от студ ли трепери или от другото. Завари ококорения срещу си Мраз, изправен между столовете. Лед стоеше с гръб и се взираше към облаците през замъгленото стъкло.
- Какво има? – смънка притеснено.
- Трябва да говорим с майка ти и баща ти, миличка! – Мраз пренебрегна дивенето на брат си пред стъклото.
Нита примигна учудено.
***
Детето викна Кунц и се върна зад бара въпреки любопитството, което струеше от нея.
Мраз пое разговора в свои ръце поради все още неадекватното състояние на брат си:
- Кунц, приятелю… – хвърли поглед към тезгяха, зад който момичето наливаше пиво, – трябва да поговорим… веднага!
Постара се да е възможно да е най-приветлив, да излъчва спокойствие. Кунц почти подскочи. Лицето му се стегна и очите ми последваха взора на Лед, наблюдаващ случващото се отвъд топлината в салончето.
- За това вънка, а? – вдигна брадичка питащо.
Лед се обърна към съдържателя сияещ:
- Аха, за чудото вън!
Кунц изглеждаше притеснен, може би се чудеше каква би била реакцията на клиентите, когато зърнат „чудото“. Въпреки появилите се по лицето му бръчици, той ги поведе към задните стаи. Едва когато ги въведе в една от тях, запали парченцето свещ, лежащо на масата, и затвори вратата, почти ядно попита:
- Вие ли го правите?
- Не…! – Мраз започваше набързо скалъпената си реч, когато брат му го прекъсна.
- Третият го прави! И ако някога си ни имал поне малко за приятели, ще викнеш жена си, за да ви кажем всичко.
Кунц, без да отговори нищо, просто излезе.
- Това, защо му го каза? – избухна по-големият. – Само го плашиш!
- Трябва да вземем момичето преди да дойде Лятото. А ако зависи от мен ще я приберем нощес, – замечтаното му лице се втвърди, усещайки протеста, надигащ се срещу му. – Но Кунц и Гала ни приютяват от толкова години, че ще е варварско просто да отвлечем детето им!
- Тя не им е дете! – гласът бе режещ.
- И Ман не е твое, но би убил за него! – това пречупи съпротивата.
Мълчанието изстуди мрачкавата стая, никой от двамата не можеше да контролира природата си от вълнение.
Когато Гала и Кунц влязоха, дъхът им увисна във въздуха на тъжни бели облаци. Личеше, че жената е впрегнала цялото си същество в куража да не избяга с викове от стаята. Само за миг хвърли изучаващ поглед към чакащите мъже, след което потърси подкрепата на мъжа си, хващайки ръката му.
- Здравейте, г-жо Гала! – започна Лед.
Не се приближи напред и не подаде ръка на треперещата от студ и уплаха жена. Стоеше кротко до примигващата на масата свещ и се стараеше да изглежда дребен и безобиден. Повдигайки глава, забеляза скрежа, натрупващ се по маните.
- Ние помолихме съпруга Ви… да Ви викне, за да ви кажем, че Третият се появи. И днес е последният ни престой тук!
Веждите на Гала доволно се повдигнаха. Знаеше предсказанието, предавано в семейството.
- Искаме да Ви кажем, че Е Нита, – от доволен лицето ѝ придоби хищен вид, – и трябва да я отведем с нас, преди да е станало опасно за нея да е тук! – устните на жената се движеха в безмълвен протест. – Защото щом дърветата цъфнат, тя ще заболее, а после може и да я загубим.
Речта на Мраз май че не помогна. Нищичко след „Да я отведем с нас“ не бе пробило коричката недоволство стегнала вече взелата решение домакиня.
- Вие! – очите ѝ се бяха свили до цепки, смелостта, породена от яда, сякаш я направи по-голяма. – Няма! Никъде! Да! Водите! Моето дете!!! – Гласът ѝ бе висок, но далеч бе преминал истеричността и бе се спрял на смъртоносна решителност.
За миг Лед се зарадва, че не може да умре от човешка ръка, защото ако можеше, тази по принцип мила и богобоязлива женица би му теглила балтията без да ѝ мигне окото, само за да не ѝ вземат детето.
- Тя е права… - нерешително се намеси Кунц, – не може да искате дъщеря ни, ей така, без ухажване, без зестра и годеж, – явно усети, че трябва да спре. Прекалено късно. Парчетата лед, откъсващи се от гредите на тавана, западаха с трясък.
- Да я искаме… годеж?! – учудване, ужас, смях, разочарование, мъжът в кожи сам не бе наясно какво бе вложил във въпроса.
- Не я искаме за снаха или жена! Тя прави онова вън и трябва да дойде с нас!
След като по-старият обясни, Кунц сякаш вдяна. В стаята се стовари тишина, която може да бъде наложена само от разгневена домакиня. Отвъд дървената врата се чуваха само нечий стъпки, промъкващи се в коридора.
Кръчмарят се обърна и излезе точно в мига, в който почти бясната му съпруга започна изстрелването на втория залп крясъци.
Кунц не се върна… и мъжете останаха да слушат виковете на Гала, докато свещта догаря. А в мига, когато пламъчето се удави в локвата с восък, пред прозореца прелетяха чифт сиви криле. Гала се завтече към прозореца…
***
Нита разбра за какво ще говорят баща ѝ и гостите малко след като застанаха зад тезгяха.
Момичето изми мръсните халби и павурчетата и започна да ги нарежда, застанала на местото, от което наблюдаваше пристигането. Последната халба се намести на рафтчето и момичето забеляза движение навън. Приближи се до стъклото, загледа се и едва се сдържа да не извика.
Там… на двора бе прекалено светло, защото малки, бели парченца скреж се трупаха, оформяйки сватбено було върху измръзналата земя. Потрепери. Обърна гръб на опияняващата гледка и се запъти към задните стаи. Нужно ѝ бе да знае какво става, сега.
Постара се съвсем тихо да се промъкне до момента, в който чу виковете на майка си.
- Вие! Няма! Никъде! Да! Водите! Моето дете! – тя тихо подмина вратата, над чийто праг се процеждаше болнав лъч светлина, и подпря гръб в тъмния ъгъл на коридора.
- Тя е права… – гласът на баща ѝ бе тих и някак объркан, – не може да искате дъщеря ми, ей така, без ухажване, зестра и годеж, – момичето не чу друго, защото дори и да бе казал още нещо, то бе заглушено от шумно тропане на нещо, удрящо се със сила в дървения под.
- Да я искаме… годеж? – обида ли се промъкваше в думите на Лед.
- Не я искаме за снаха или жена – Мраз? – Тя прави онова вън и ни е сестра, трябва да дойде с нас.
Тръпките за трети път тази вечер пролазиха по гърба й. Вярваше, не, тя знаеше, че е вярно. Но знаеше, че не може да преодолее Гала. Някоя добра дъщеря не би тръгнала въпреки забраната на майка си, но Гала никога не би я оставила да замине. Тя отлепи длани от стената, на която се беше подпряла, и решително закрачи към стаята си. На третата ѝ стъпка вратата на притихналата стаичка се отвори. Пред изтръпналото и засрамено момиче бе бащата, в чиито сини очи можеше да потъне някой от пристанищните кораби. Бравата изщрака зад гъба му, той се приближи, целуна челото на единственото си дете и наведе примирено глава. Към пода полетяха две капки, но на дъските се приземиха малки, бели парченца скреж. Това разрешение бе достатъчно.
Стаята, в която спеше момичето, бе близо, топлите дрехи за събиране бяха малко, а сивият дракон отвън не бе толкова труден за яхване, колкото изглеждаше.
Едва когато бе високо над селото, Сняг разбра какво е направила. Да се откажеш да бъдеш човек не се оказа толкова трудно, колкото мислеше.
***
- Иде, иде! – гласът от двора на кръчмата не бе загубил от гръмовността си въпреки дебелата дървена врата, през която трябваше да премине.
Гала с усилие се надигна от стола до печката и загръщайки се в отеснялото си палто, излезе навън. Там, между белия хоризонт и сивите облаци, чифт искрящо бели криле се приближаваха. Ръцете на жената обгърнаха закръгленото ѝ коремче и тя му каза:
- Виж, мъниче, сестра ти идва и води зимата със себе си!
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Зимата идва" ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил