Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Бяло е. Всичко е бяло. Цялата гора е покрита с тази бяла пелена. Не по-различно от всеки друг път, когато излизам на лов, нарамил съм пушката си и крача из дълбоките преспи. Колкото и красиви да изглеждат на пръв поглед, човек може лесно да бъде подлъган от тях и да заседне. Но аз познавам гората. Познавам и обитателите й. Излязъл съм за един от тях – елена. Крие се той нейде из гората, защото знае, че го търся.
Като никоя друга, тази зима е жестока. Храната ни свършва, дървата - малко. Ето! Чувам нещо да шумоли. Идва към мен, но не го виждам още. Свалям пушкалъка и насочвам мерника. Тогава я виждам – една заблудена кошута се е отделила от стадото си и сега души нервно въздуха наоколо. Виждам я за момент и тя пак се скрива. По това време на годината те носят малките си.
Вървя още, но слънцето е горе високо в небето и снегът се е отпуснал. Това не прави предвижването ми по-леко. Влизам по-навътре в гората и попадам на малка ливада. Тук е пасъл мъжкар. Има разровени туфи трева и стъпки. Когато женските имат малки, се събират на стада за по-голяма защита от хищниците, а мъжките бродят сами, докато не им паднат рогата. Решавам да си направя заслон сред шубрака и да чакам. Ако веднъж е бил тук, ще дойде отново. Има достатъчно трева, за да му стигне за няколко седмици.
Навсякъде е бяло. Като в приказка. Снегът пречупва косите зимни лъчи на студеното слънце и озарява заснежената ливада в илюзорно топла светлина. Очите ми шарят. Вече втори ден бродя из гората и съм премръзнал. Предната нощ беше дълга и будна. Трябва да уловя нещо. Навлизам в гората, газя из преспите и преди да се усетя се е здрачило. Температурите са паднали. Гарван излита от съседното дърво с пронизителен крясък и известява, че нощта е настъпила.
Студено е. Вадя манерка и отпивам глътка ракия, за да се стопля. Има ефект отначало, докато студът не се прокрадне отново и не полази по костите ми. Течният ми огън ще свърши скоро. Унася ме дрямка и решавам, че ако и тази вечер не уловя нещо, ще сляза от планината преди да стана част от нея.
Студът е лош съветник. Чувам го как ми нашепва на ухо „Затвори очи. Аз ще се погрижа за тебе. Ще те заведа на едно по-хубаво и топло място.“ Не трябва да го слушам, не трябва.
Вече отдавна не си чувствам краката и ръцете. Отпивам последната животворна глътка течен огън и ми става приятно. Жежките пламъци прогонват дългите голи пръсти на студа.
Нещо помръдва пред мен. Поглеждам и виждам нещо да се синее на няколко метра отпреде ми. Теменуга насред зима. Разтворила е цветовете си, но едвам я виждам. Поглеждам нагоре, но го няма нощният фенер, за да ми свети. Взирам се още един път в яркосиния цвят на растението и някаква бяла светлина заиграва по венчелистчетата му. Пеперуда е и пърхащите ѝ крилца сякаш са изтъкани от ефирни нишки светлина. Поглеждам отново нагоре, но отново няма луна. Оставям пушката и тръгвам към тази мъничка светулка в тъмата на нощта.
С всяка стъпка, която взимам, става все по-топло и снегът се стапя под нозете ми. Дърветата цъфват и започват да зеленеят пред очите ми. Вървя напред и тучна поляна от зелено море започва да се разстила. Слабото дихание на вятъра поклаща стръковете трева. Из въздуха се носи птича глъч и аз пристъпвам плахо напред. Разцъфтели са всички пролетни цветя и аз се потапям в цветното им многообразие. Лягам и слънцето ме грее, а студът е отдавна забравен.
Лежа и си мисля. Лежа и си мисля за мойте две светли и румени дечица, с къдрави косички, които отдавна станаха стройни моми с кръшна снага. Мисля си за милата ми жена със златни ръце - блага и грижовна майка. Мисля си аз и виждам лицата им – усмихват ми се насреща мили, засмени. Виждам си щерките, хванали се на хорото. Майка им е на дернека сред другите невясти и тя е най-арна от всички. А къщата е ошетана, прането е простряно, дворът е изметен, животните са нахранени. Толкова са ми работливи жените.
Виждам ги аз, виждам ги. Викат ме те: „Татко, слез от планината, излез от гората“, “Тате, ела си, не ни оставяй“, „Митко, върни се. Всичко ще се оправи“ Чувам ги.
Отварям стреснато очи и се боря да си взема дъх. Минава минута преди да прогледна. Светло е вече, а аз съм проснат по лице насред горската ливада, а дърветата протягат страшните си клонести ръце към мен. Не ми е студено и поглеждам назад – кон лежи до мен. Скачам бързо на крака. Положил е голямата си кафява глава на земята. Раздвижва се и сам се изправя след мен. Поглежда ме. Има голям прав рог на главата, който се върти в спирала нагоре. Гледа ме изпитателно с дълбоките си кафеви като кора на дърво очи и ме изпива. Не го е страх. Нито мен. Стоим и се гледаме и се чудя това сън ли, не е ли. Животното изпрахтява, изцвиля и навлиза сред по-редките дървета. Обръща се да ме погледне отново как стоя изтукан насред заснежената ливада. Подканва ме да го последвам. Без да мисля повече грабвам и нарамвам пушкалъка и хуквам подире му.
Той ме води из бялата гора, а аз го следвам. Нещо ми подсказва, че мога да му вярвам. Не излизаме от гората, а вървим из нея, като слизаме надолу. Води ме по места, където снегът е тънък. По някое време чувам откъслечно блеене. Спирам и се ослушвам. Вървим цяла сутрин, а не съм изморен, нито ми е студено. Чувам го отново. Звучи като елен. Поглеждам към еднорога, а той пръхти, рие снега и клати глава в посоката, от която се чува плачът на елена. Той ме е довел до тук. Без да мисля повече започвам да си проправям път през снега и дърветата. Намирам го паднал в едно дере. Хванал се е във вълчи капан. Предният му крак е счупен. Животното се мъчи. Четиригодишните му рога му тежат и заваля глава. Хванал се е рано призори. До вечерта ще умре в агония от раните си, ако вълците не го намерят преди това. Протяга шия и блее жално. Свалям пушката, прицелвам се, а той поглежда право в мен с дивите си очи, които в този момент са кротки. Вижда ме и знае какво ще последва. Обръща глава на другата страна и аз стрелям.
„Благодаря ти за добрината към събрата ми.“ Стори ми се, че чух глас и наострих уши. Долових само далечното цвилене на еднорога.
Селото е далече. Трябва да взема колкото месо мога да нося и да бързам. В гората има вълци. Вадя си ножа и започвам да работя по елена. Едва съм подкарал да го дера и чувам познат глас зад мен.
- Мите, какво стане бе, момче? Удари ли нещо?
- Бай Иване? Какво правиш тука?
- Как какво? Чух да се гърми и дойдох колкото бързо можах.
Гледам прегърбения старец, който трепери от вечерния студ и не разбирам за какво говори. Чувам и други гласове да се задават зад него. „Чу ли гърма?“, „Трябва да е Митко.“, „Митко ли се е върнал?“, „Иди извикай снахата на Митко. Кажи й, че се е прибрал в селото.“
- Хайде, недей ме гледа, ми режи там. Добичето изстива.
Еленът наистина изстива. Продължавам да режа и след малко се включват още няколко ръце. Работата ни спори. Преди залез го изнесохме от гората.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил