Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Не на всеки е известно, човече, че драконите живеят от векове сред хората, приемайки техния образ. Още по-малко известен факт е, че те изобщо не са като онези, описани в притчите и приказките. Ние чувстваме, живеем, че дори и ядем, като вас. Е, да. Виждаме по по-различен начин, остаряваме различно (броим възрастта си спрямо сезоните, а не годините) и можем да се превъплъщаваме в големи огнедишащи създания. Но сърцата ни са еднакви! Нека ти го обясня така...кхъм..
Наскоро племенницата ми, мома за женене, хе, дойде при мен на гости. Щом ме видя, остана изумена от външния ми вид. Попита ме: „Защо изглеждаш така? Не си достатъчно стара, че да се оприличаваш на човешките старици.“
Отговорих ѝ по-следния начин:
„Едно време бях като теб, мила. Млада, чиста, нова, лъхаща на пролет! Косата ми златна като слънцето и сърце, о, толкова неопитно. Очите ми зелени като свежата трева, а кожата нежна и недокосвала нищо порочно. Радвах се на живота и във всичко откривах приключение. Но тогава се появи той. Тъмен и страшен като нощния вълчи вой в гората. Допирът на силните му ръце подкосиха коленете ми за миг. Гласът му бе толкова плътен и омаен, че можех да го слушам вечно. А усмивката, макар и рядко да се появяваше, го караше да сияе по-силно от пълната луна! Погледът му загадъчен, топъл и студен едновременно, прогони невинната пролет, затаила се у мен. Влюбихме се мигновено. Той - в моята чистота, а аз в грубостта му. Целунахме се и в сърцата ни затуптя жежкото лято. Учихме се един от друг. Той ставаше все по-нежен, мил и внимателен към своето цвете. А аз? Вкусила от неговата увереност и животинска дивост с времето придобих самочувствие. Изградихме се взаимно, допълвайки се идеално! Слънце и луна, ден и нощ, питомно и диво. В едно! Лятото ни продължи дълго. Сякаш вечно, дори! Някои нощи не спяхме, погълнати от жегата между телата ни. Карахме се ожесточено и краткотрайно, като лятна буря. Но след дъжда и гръмотевиците се възползвахме от калта и писмено се вричахме во веки в любовта ни.
И изведнъж небето ни бе погълнато от тежки сиви облаци. Той си тръгна, заместен от студения вятър. Сърцето ми се сви, като изгнила ябълка, паднала от клона, причинявайки задушаваща болка някъде в гърдите. Цветето увяхна, доскоро негово, а вече ничие. Светът започна да заспива и само ярките листа по дърветата демонстрираха някаква слаба борба за живот. Имаше слънчеви дни, в които никой не можеше да помрачи настроението ми. Но имаше и дни, в които дъждът просто се изливаше и не спираше. С всеки ден, въпреки заобикалящата красота, сърцето ми бавно изстиваше.
Есента, мила, е най-трудна. Тя е разбитото сърце на лятото, нашарено с опит, спомени, емоции. Ако не знаеш как да оцелееш през „златния” сезон, то никога няма да стигнеш до зимата. А тя, зимата, е блажена почивка. Тогава вече знаеш дали си готова за нова пролет или за вечния зимен сън.
Петдесет години обичах този мъж преди да почине. Обичах човек по човешки му, макар и с драконовото си сърце. Кажи ми, къде е разликата? Ако любовта е истински чиста, то няма значение какво сърце бие в гърдите ти! И, да. Избирам старостта, избирам спокойствието, че смъртта е близо. След всичко не искам пролет, лято, най-малко пък есен. Сърцето през есента е най-наранено, кървящо до полуда. Тогава споменът от това, което сме имали, е все още пресен. Толкова болезнено пресен. И ти, мила, ще разбереш това, щом се влюбиш.“
Та нека питам и теб, човече: намираш ли разлика в моето или твоето сърце?
На моята племеница, дракончето с огромно сърце!
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил