Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Обикновен есенен ден. С кафяви нападали листа по улиците. И мързеливи кестени, които след дълги колебания се отделят от дървото и глухо тупват на земята. По-смелите успявят да разцепят все още свежата бодлива обвивка и се търкалят по тротоара. Разсеяно се навеждам и прибирам няколко в джоба си. Имам още няколко минути до срещата.
Жената е седнала на най-крайната маса, до самия тротоар, малко нервно разбърква кафето си и през секунди се оглежда. За да направя нещата малко по-лесни, веднага заставам пред нея и се представям.Тя трепва, главата ѝ неволно се дръпва назад, като малко птиче, намерило прекалено голям червей. Сядам и впервам очи в менюто. Това ѝ дава възможност да ме огледа скришом и след малко да отпусне напрегнатите си рамене. Кимам на сервитьорката и докато приема поръчката ми, попивам с кърпичка потта от челото си. Макар и в края на септември, жегата мъчи всички.
- Мисля, че трябва да го върнете – започвам без предисловия, спокойно. Жената нацупено свива устни. За да ѝ дам време, отпивам от кафето си. Течността парва езика ми и нова топла вълна ме облива. Трябваше да си взема студен чай.
- А ако не го направя, тогава какво? Защо да връщам нещо, което ми е подарено. – Жената ме гледа упорито, по-скоро нахално, но аз само втренчено я поглеждам и тя бързо свежда поглед. Продължавам да я гледам, тя го усеща и безсмислено продължава да бърка изстиналото си кафе.
- Но той ми обеща … - проплаква жената.
- Не мисля , че ви е обещавал нещо. Според мен сте останали с погрешно впечатление – промърморвам.
- Каза, че обича само мен – продължава да упорства жената. - Затова ми го подари.
Докато клатя глава, тя свежда поглед и тайно се опитва да избърше появилите се сълзи. Започва да осъзнава, че се е залъгвала и е приемала думите му според нейните желания.
- Убеден съм, че ще бъдете по-спокойна, ако го върнете. Лятото не може да продължава безкрайно! – продължавам да настоявам. Жената клати глава и се протяга да вземе чантата си от съседния стол.
- Семейството му, – тя замръзва като ударена от ток, когато споменавам думата, – семейството му – отново наблягам аз и я поглеждам настойчиво, – си го иска.
Навеждам се към нея и протягам ръка. В унес тя ми подава своята и аз алчно я обхващам. Усещам учестения ѝ пулс, пърхащото ѝ сърце забавя ритъм и започва да тупти по-глухо. Младежката ѝ свежест вече е изчезнала, ъгълчетата на очите ѝ падат, а бръчките около устата ѝ провисват надолу. Жената се опитва да изтегли ръката си, но аз усилвам натиска. Пулсът на Времето се влива от нея в мен, за миг усещам цялото му великолепие, но веднага запечатвам съзнанието си. Държа съсухрената ръка още около минута, за да съм сигурен, че всички съм прибрал, и след това се изправям. Махам на сервитьорката и в движение пъхам в ръката ѝ банкнота.
Аз съм Приносител. Моята задача е да връщам в Семейството всички мисли и чувства, които негови членове споделят с простосмъртните, без да нарушавам спомените им. А Даровете, които неволно придобиваха при тези срещи, трябваше да бъдат върнати обратно. Затова не се и обърнах да погледна лицето на жената. Вече бях виждал много такива – след като изчистеха съмненията, надеждите, гнева и недоволството, на хората им оставаше само спокойствието от примирението. И споменът, че макар и само за кратко, са споделяли живота си с Един от Тях.
Внезапно се извива силен вятър и кестените започват да чукат по покривите на паркиралите коли. Всеки момент ще бъда призован от Семейството да им предам Пулса на времето и есента да настъпи.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил