Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
Има една легенда, не, май беше история, в крайна сметка си е просто слух. Всеки, извървял Пустинята от единия до другия край, я научаваше и я носеше със себе си. Навсякъде можеха да се намерят податки към нея под формите на пясъчни рози, сухи, вкаменени, мъртви.
"Когато над пустинята завали дъжд, сред пясъците ще разцъфнат чудни червени цветя, които няма да увехнат. Тогава над пясъците ще се извие буря, която ще промени облика на света."
Това беше слухът, историята бе малко по-различна...
Облаците се трупаха на хоризонта, тежки, черни, мазни. Въздухът сегиз-тогиз се раздираше от метален тътен, но това не бяха гръмотевици. Проблясъците в настъпващия мрак не бяха светкавици, а отблясъци от пожарища. Подпрян на дървената палисада Еин`Ндар, старшият инквизитор на гарнизона, гледаше с интерес черните снежинки, трупащи се върху протегната му длан. Зад гърбь му малкото останали войници се опитваха да приведат в ред бежанския керван с нелепата надежда, че поне за тях има спасение. Как се беше стигнало до това? Някога не чак толкова отдавна беше предвождал легиони и Кръгове от Инквизитори. Сега имаше не повече от отряд войници и шепа инквизитори. Гарнизонът му не получаваше провизии, амуниции или пък подкрепление. Тук, на границата между Човешката империя и Пустинята те не съществуваха. Бяха се нарекли сами Гарнизонът на Нощната сянка. Керваните, навлизащи сред пясъците, ги заобикаляха отдалеч, фермерите от околността не търгуваха с тях. Войници и инквизитори отхвърлени от Империята и неприети от Пустинята. Кои всъщност бяха те и какво правеха тук? Еин`Ндар размачка снежинките между грубите си пръсти.
- Това май не е сняг - тежкият боботещ глас го изтръгна от размислите му.
- Сажди са – инквизиторът се обърна, за да види новодошлия.
Сержант Ич изглеждаше нелепо в доспехите си. Вместо нараменици носеше зле очукани капаци от тенджери, бронята му беше скалъпена от калпаво занитени и накривени парчета от тигани. В Гарнизона на Нощната сянка липсваха много неща и едно от тях беше ковач.
- Сержант, казах ти да разкараш тази бутафорна броня!
- Няма да умра като прост селяк, инквизитор!
- Ти си прост селянин, дори ефрейтор не беше в Сивия легион.
- Всъщност бях уличен побойник и събирач на дългове. Никога не съм хващал лопата...
Инквизиторът го прекъсна с жест и насочи внимание си към бежанците. Бяха жалка картинка с волски каруци, претоварени с ненужно имущество и магарешки двуколки. Защо жертваше хората и живота си за тях? Знаеше отговора: "Защото са човеци точно като теб." Бежанците го гледаха с нескрит страх и ужас от напиращата на хоризонта опасност, но в погледите имаше и явна омраза към спасителите си. Глупаци, бяха си мислели, че опасността ще ги подмине, ако си стоят тихичко, ако се заровят в мазетата си. Това, което се задаваше, не бяха Кучетата от Преизподнята, нито Пустинни бандити, дори не бяха легионите на Тъмния човек. Това, дето тъмнееше на хоризонта, бяха Машини. Не една или две, нито дори десетина, броят им беше толкова невероятен, че съзнанието му отказваше да го приеме въпреки че го чу от устата на човек, на когото можеше да се вярва. Рицарят-лариндан се бе появил преди два дни, подкарал пред себе си групичка почти подивели от ужас фермери. Именно той бе донесъл вестта за пробудилите се Машини. Благодарение на предупреждението му, войниците от Гарнизона на Нощната сянка бяха успели да съберат останалите жители на околността и да ги принудят да заминат. Инквизиторът проследи с поглед Рицаря, който нервно крачеше сред бежанците и им крещеше да изхвърлят безполезната си покъщнина, за да се освободи в каруците място за ранените. Фермерите не бяха много склонни да се разделят с безсмислените си вещи като огромен шкаф например, за тях тези неща си бяха безценни. Рицарят-лариндан заряза опитите да влее разум в главите на селяците и закрачи към инквизитора и сержанта. Беше странна гледка дори повече от Ич и неговата броня от тенджери. Рицарят-лариндан беше жена, всъщност момиче, дребничка и същевременно с невероятно дълга коса, която дори и сплетена на плитка трябваше да бъде намотана многократно като шал около врата й, за да не ѝ се пречка. Лявата ѝ ръка беше превързана с мърляви бинтове, изпъстрени с петна от засъхнала кръв. Рицар-лариндан, но толкова зелен, че раните от втъканите камъни в плътта ѝ още не са зараснали, толкова неопитна, че все още не беше си отгледала меч. Момичето застана пред инквизитора и го погледна право в очите, на Еин`Ндар му беше трудно да устои на взора на тези рубинени ириси.
- Кога ще сте готова да тръгнете, Лариндан?
- Никъде няма да ходя! - изплю се в краката му момичето.
- И колко точно машини ще спрете с кинжала си, Рицар? - усмивката на инквизитора не беше весела.
- Три, четири, ако не са много големи, после ще мога да убивам по една на час. - Не, момичето въобще не се шегуваше.
- Само дето там има стотици от тях, знаете го по-добре от мен, защото сте ги виждали с очите си. Вие докарахте тези бежанци, сега те са ваша отговорност. Трябва да спасите живота им. Трябва, иначе нашата смърт ще е безсмислена, точно толкова, колкото и животът ни.
- Но аз...
- Някой трябва да стигне до Тен`Ри и да им каже какво става. Знаете как действат машините. Тук няма да останат живи дори кучетата. Трябва да е някой, на когото ще повярват, а не ренегат като нас. Така че оставате вие, Рицар!
Момичето сведе глава и кимна в знак на съгласие.
- Машините ще са тук след два, максимум три часа, ако са предпазливи, а мисля, че им дадохме повод за това. Ще успеем да ги задържим максимум още два часа, те ще прочистват района около час, това прави шест часа достатъчно време да стигнете до реката. Машините не могат да я пресекат на другия бряг ще сте в безопасност. Бързайте, не чакайте бавните, не се спирайте за падналите, иначе никой няма да стигне жив!
- Ще се върна, Инквизитор!
- За какво? Тук няма да има нищо.
- Ще се върна!
Момичето се затича към кервана, крещейки заповеди. Каруците тромаво се люшнаха напред сред викове, вопли и мучене на недоволен добитък. Инквизиторът се обърна и отново впери поглед в буреносния хоризонт.
- Как сме с мунициите, сержант?
- Нямаме никакви! - Ич махна с ръка на двама войници да домъкнат тежкия обкован сандък. - Момчетата свариха някакъв бълвоч, не е "Царска вода", но разяжда метал.
- Ще свърши работа. Ларинданът каза, че много от Машините са стари и броните им са изпъстрени с големи ръждиви петна. Всеки войник да получи по гърне с киселина. За прашкарите двойно снаряжение, нека се целят в големите кафяви петна по корпусите, там металът ще е по-слаб и по-податлив на киселината.
- Разбира се, инквизитор. - Сержантът махна с ръка на един от войниците да донесеобемистия вързоп, който неуспешно се опитваше да скрие зад гърба си. - Имаме малка изненада, Еин`Ндар, успяхме да поправим това.
Войникът развърза вързопа и от вътре проблеснаха черно жълтите дръжки на жилата. Старшият инквизитор се усмихна доволно, старите традиционни оръжия, не беше държал такова от инвазията в Нилгири.
- Подсилихме върховете с истинско сребро - продължи сержантът, - подковахме и конете с него. Накрая ни остана толкова, че да направим десетина муниции за балисет.
- Кой ще ни е стрелецът?
- Смаили, разбира се, все още е жив, кучият му син. Смаилииии, довлечи си дебелия задник тук!
Войникът наистина беше дебел и наистина беше усмихнат, не по своя воля, разбира се. Белегът, минаващ през устата му, го караше да изглежда зловещо, но и смътно напомняше усмивка, а в армията само това е нужно да ти лепнат нелеп прякор. Еин`Ндар му подхвърли кесията с топчета.
- Днес е щастливият ти ден. Когато свършиш мунициите, ти заповядвам да бягаш и да се спасяваш.
- Няма начин, сър, ще сваля десет от тия пущини и после ще им спретна един номер, дето го научих на Колд`Дур. - Извади кожена кесия, която незнайно защо бе запотена. – Криджис, инквизитор. Вкарваш това в задника на Машината и сърцето ѝ угасва.
- Машините нямат задник?!? О, имаш предвид комина, войнишки хумор, ясно. Върни се в строя!
Войниците се строиха, рехава армия от петдесетина души, вперили погледи не в него, а в буреносния хоризонт зад него. Трябваше да им вдъхне кураж, но как да го направи, като всички знаят, че ще умрат. Еин`Ндар вдигна меча си, единственото оръжие в Гарнизона на Нощната сянка, изкован от истинско сребро, острието можеше да посича броните на Машините, но само едно такова оръжие нямаше да е достатъчно.
- Кой ще вдигне меча ми, когато падна?
Тишината беше тягостна.
- Кой ще вдигне меча ми, когато падна?
Напред излезе мършав войник.
- Аз!
Не беше войник, а инквизитор от четвърти кръг, точно този, който бяха отвлекли, когато настана разцеплението в армията при инвазията в Нилгири.
- ИДВАТ! МАШИНИТЕ ИДВАТ! - в гласа на наблюдателя нямаше страх или ужас, а трябваше.
Инквизиторите грабнаха жилата и се втурнаха да яхнат конете си. Пътьом провериха натягащия механизъм на жилото и спусъка, старите навици умираха трудно. Конницата се подреди в права линия и насочиха оръжията напред. Конница от осем души, инквизиторът почти се изсмя на глас.
- Атака! - изкомандва Еин`Ндар и подкара коня си в галоп.
Носеха се срещу връхлитащите ги Машини, насочили напред жилата си.
- Сега! - изкомандва инквизиторът и натисна спусъка на оръжието си .
Ръката му едва задържа жилото, когато натрупаното напрежение в пружината изстреля еднометровата метална стрела с връх от истинско сребро. Обхватът на жилото беше малък - пет, седем метра, а инквизиторът нареди залп на десетина метра, инерцията на Машините щеше да ги натресе на металните стрели. Паднаха първите жертви и дотук беше с координираната атака.
Еин`Ндар извъртя жилото с неподвижното острие напред и се втурна към първата Машина, която му се мерна пред очите. Друга му пресече пътя и принуди коня да се вдигне на задните си крака. Животното изцвили от яд и заблъска с копита по металния корпус. Един от ударите уцели огромния полиран лъскав камък, който служеше едновременно за око и ум на машината, и го пръсна на парчета. Инквизиторът беше горд с коня си, но за съжаление едно от остриетата на вече мъртвия противник отсече главата му. Каква загуба само. Еин`Ндар успя да скочи навреме от гърба на умиращото животно. Отскубна гърнето с киселина, привързано на пояса му, и го метна по първия масивен силует, който се мярна пред очите му. Засъска разяждащ се метал и лютата миризма на киселина го накара да се закашля. Докато търкаше очи, опитвайки да избистри погледа си, замъглен от вдигната пушилка и димящата киселина, гърбът му се блъсна в нещо студено. Машина. Отскочи и мушна напред почти наслуки в тази пушилка. Острието се заклини в металния корпус и се отскубна от ръката му, когато машината се дръпна встрани. Издърпа меча си със свистене от ножницата и скочи към поредния си противник...
Болката го преряза през кръста, не беше само болката, но и почти еднометровото острие на някоя от Машините. Падна по очи и устата му се напълни с кръв и пясък. Претърколи се по гръб и протегна нагоре ръката си с меча и изграчи думите с последния си дъх:
- Кой ще вдигне мечът ми, когато падна?
Никой не му отвърна, никой не се отзова, защото никой не беше останал жив. Тежки капки опариха лицето му. Лепкави, солени, червени. От небето валеше кръв от разкъсаните тела на войниците му. Този дъжд пробуди нещо в пясъците. Еин`Ндар любопитно извърна глада, за да види какво е. Пустините рози бяха оживели. Придвижваха се от една локвичка кръв до друга и жадно я пиеха. Корените им плъзнаха по тялото на падналия инквизитор, намериха откритите рани и се вдълбаха в тях. Това сякаш донесе облекчение и като че ли за миг проясниха съзнанието му. Пустините рози пиеха кръвта му и пясъчният им цвят бързо се променяше, ставаха огнено червени.
"Значи това бил дъждът, дъжд от кръв! Пустинните рози са червените цветя. Кое обаче е бурята..."
Мисълта остана недоизказана, защото животът напусна завинаги Еин`Ндар.
***
Рицарят лариндан се върна така, както обеща. В човешката империя властниците не одобриха искането и за армия, с която да спре похода на Машините. Но ѝ разрешиха да набере доброволци, ако някой е толкова глупав, че да тръгне след нея. Реката и Стражевите върхове бяха непристъпни за Машините, струваше ли си да им се опълчваш тогава. Момичето не потърси доброволци сред Армиите на Дъгата, тя разказа историята за Гарнизона на Нощната сянка в кръчмите, по доковете и в храмовете, и доброволци се намериха.
Хоризонтът зад гърба на Рицаря лариндан тъмнееше от вдигнатия прах. Въздухът тътнеше, но не бяха гръмотевици, а тропотът на оръжията. Чираци ковачи с тежки чукове, докери с остри канджи, рудари с грозни кирки, дребни благороднически синове с евтини мечове и храмови послушници, накичени със стъкленици, пълни с "царска вода". Армия без име, без знаме, без символ, който да следват. Досега.
Момичето не можеше да открие останките на гарнизона. Нямаше я палисадата, нямаше ги и следите от битката. Но точно тук пясъкът не беше жълт, а сивкаво-бял като от ситно натрошени човешки кости и пустините рози, тези иначе невзрачни сивкави каменни цветя бяха ярко червени. Над всичко това се извисяваше като надгробен камък една изсъхнала човешка ръка, все още стискаща меч. Рицарят лариндан пристъпи напред и костите под краката ѝ зашепнаха:
"Кой ще вдигне меча ми, когато падна?"
Момичето пое оръжието от изсъхналата ръка.
- Аз ще го вдигна!
Наведе се и взе една от почервенелите пустини рози. Грубо я стегна с кожена каишка и я вдигна високо, за да я види армията й. Вече имаха символ, имаха знаме, имаха име. Те бяха Армията на Пустините цветя. Възгласът, който се надигна от войниците, приличаше на тътена от буря.
Небето притъмня от прашния облак, който вдигаха краката им, оръжията им трещяха като гръмотевици, а броните им проблясваха като светкавици. Задаваше се буря, която щеше да промени света. Задаваха се човеците и те повече нямаше да се свиват от страх пред Машините...
Но това е друг слух, друга история, друга легенда.
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил