Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
Чувствах вятъра под крилата си и дъжда над тях. Задушливата мъгла на облака блъскаше в лицето ми, все едно неспирно изсипващият се порой не ми създаваше достатъчно неприятности. Още виждах мокрите дървета долу, но скоро и те щяха да се скрият. Или можеше преди това да се намокря твърде много и да падна. Изобщо не ми бе хрумвало колко опасно можеше да е това приключение. Не случайно, още като деца, ни учат никога да не извършваме трансформацията си по време на буря, още по-малко – да летим под дъжда. Само че продължавах да съм твърдо убедена, че точно това трябва да направя. Стиснах огледалото, по принцип по-малко от дланта ми, но сега едва успявах да го удържа с две ръце, и продължих нагоре.
Скоро пак погледнах надолу и не видях нищо освен вълмата облаци. Вече изсветляваха. Имах още малко време да изляза над тях, иначе щях да съм рискувала да ме удари мълния напразно.
Тъкмо си помислих за мълнии и една проблесна твърде близо до мен, а ударната вълна ме запрати още няколко метра нагоре. Вече щях сериозно да се уплаша, когато осъзнах, че тласъкът от мълнията ме бе вдигнал достатъчно нависоко. Един последен напън и се измъкнах от мократа, лепкава прегръдка на облаците.
Тук не бе толкова тихо, колкото очаквах. Все още чувах тътена на гръмотевиците и трябваше да полагам големи усилия, за да не бъда повлечена от вятъра. Около мен не валеше за пръв път от дни. Смятам се за добър летец, но все пак бях горда от себе си, че се задържам тук, толкова високо, където малко феи са стигали, но бях още по-доволна, че никой не е наоколо, за да види колко отчаяно се движат крилата ми.
Още не се бях окопитила, когато и слънцето надникна над облаците и ги обагри в червено, розово и жълто. Побързах да измъкна огледалото от сатенения плат, с който бе покрито, и да го вдигна над главата си. Дяволски трудно беше да го задържа така, тъй като беше голямо почти колкото мен.
И тогава слънцето се откъсна от хоризонта и сякаш цялата му сила бе събрана в лъча, който удари право в огледалото...
***
- Ти си човек – отбелязах и стъпих на земята, приемайки елфическия си облик. Той извърна глава, за да не види трансформацията ми. Щеше да обиди обичаите ни и да си навлече гнева на целия ми народ, ако не го беше направил. Пък и несъвършените му човешки очи нямаше да понесат гледката.
- Не бях забелязал – отвърна нагло и свали качулката на подгизналото си наметало.
Не се бе бръснал от дни, имаше пресен белег на бузата и тъмни кръгове под очите, но синият му поглед блестеше закачливо. За човешките стандарти не знам, но по нашите щеше да е дори привлекателен, ако лицето му бе гладко, а ушите – не така досадно заоблени. Не се поклони и в погледа му нямаше и следа от благоговението, което очаквах. Вместо това само ми кимна отсечено. Сякаш не бях елфическа принцеса!
Все пак стражите му позволиха малко място, но не свалиха оръжията си. Напоследък не можехме да вярваме на никого, а и да можехме, той пак щеше да е твърде подозрителен. Единствената причина, поради която в момента не се биеше за живота си с тях, бе че беше изненадващо добре информиран: На много малко хора бе позволено да видят двете форми, които може да приема всеки от моя народ – тази на летящи същества, високи двайсет сантиметра, и тази на елфите, владеещи Фреени поляни. И все пак той знаеше. Или бе идвал тук преди, което беше невъзможно, или се бе подготвял за срещата, а ние имахме теч на информация. Трябваше да разбера повече.
Той обаче изпревари въпроса ми. Много бавно, внимавайки да не прави резки движения, пристъпи към мен и хвана ръката ми, чак след като се убеди, че няма да го спра. Най-сетне направи нещо, което напомняше на поклон - наклони тялото си съвсем леко, на тридесет градуса може би, и каза:
- Аз съм Ритиан Белатийски – Целуна горната страна на дланта ми и след като се изправи, добави сякаш беше без особено значение, – Принц на Белатия.
Изгледах го недоумяващо. Никога не бях чувала за Белатия. Когато настоях за обяснение, той обясни твърде накратко:
- Белатия е империя - свят отвъд Пробива.
Не му повярвах. Погрижих се само за един миг стражите да разберат това.
Реакцията на Ритиан Белатийски бе достатъчно бърза, за да успее да измъкне кинжала си и интересната катана поне наполовина. Нещо повече – дори отби първия удар, макар че след още два се озова седнал в калта.
- Нима така се отнасяте към гостите си? – процеди той. И в този момент изражението на лицето му ми показа много повече от всичко, което би могъл да ми каже. Беше точно такъв, за какъвто се представяше. Интересно! Значи идваше през Пролука между световете. Ала най-близкият изход беше на дни път. Не се бе озовал тук случайно.
- Нека влезем – предложих.
Един от стражите, отново по мой знак, му помогна да се изправи и макар че той се опита да откаже с царствен жест, нищо не изглежда царствено, когато седиш на земята, още по-малко в тази кал, и Ритиан бе принуден да приеме помощта. Сянката, преминала през лицето му, беше незабележима за човек, но на мен ми показа, че всъщност е нямало да успее да се изправи сам и че точно в този момент единственото щастие за него би било да седне някъде на сухо.
***
Настанихме се в библиотеката и Ритиан с облекчение смъкна подгизналото си наметало, което вече мокреше и дрехите му. За щастие повечето кал бе останала по плаща, та не можа да се отрази зле на креслото. Гостът ми отказа вечерята, но се съгласи да поговорим над чаша вино.
Поглеждаше нервно към двамата стражи, които бяха останали на вратата, но те не му обръщаха особено внимание. Изобщо не изглеждаше отпуснат като човек, който за пръв път от дни седи на топло, без да го вали отгоре – дори напротив – беше обтегнат като струна.
- Е? – попитах го.
И той ми разказа защо беше дошъл чак дотук. Говори дълго и убедително, с онзи блясък в очите, който имат само владетели или благородници, убедени, че са излъгани от съдбата. Родът му управлявал неговия свят от поколения, след като свалили зъл тиранин, и от тогава хората блаженствали... определено си вярваше на това. Аз – не чак толкова. Само че преди година наследник на древния тиранин или той самият, оцелял през времето, спуснал мрак над земята с помощта на магия – или поне това успели да разберат за нея. Изглежда работата с чиста енергия бе непозната на неговите хора... Тук се наложи да го прекъсна, защото докато описваше безкрайната нощ, щеше да счупи чашата си с вино. След дълги проучвания открили, че само лъч от първия миг, след като слънцето се откъсне от хоризонта, в който и да е свят отвъд Пробива (продължаваше да нарича така познатите ми Пролуки), уловен в много специално тяхно огледало може да развали проклятието на Белатия. И за това беше дошъл тук. Чак накрая се сети да спомене, че прехвърлянето, което е направил, не било чисто преминаване през Пролука, а нетрайно материализиране – щеше да изчезне от новото място до ден. И понеже успели да достигнат само нашия свят...
- Ще ми помогнеш ли, лейди Адрина? – попита той.
Замръзнах. Усетих, че стражите зад мен се размърдват. Не, не си спомнях да съм му казвала името си. Откъде го знаеше? Не можах да не забележа развеселения поглед, който ми хвърли. Отмъщаваше ми за топлото посрещане със собствената ми изненада.
- О, да, подготвен съм, милейди, – каза. – Трябва да призная, изобщо не беше лесно из от другата страна на Пролома.
После веселието в сините му очи угасна, той остави чашата си и предпазливо се надигна, хвърляйки пореден поглед на стражите. След това отново впери очи в мен. Свлече се на колене.
- И сега, от името на своя народ коленича пред теб, и те моля... не, умолявам те, да спасиш света ми.
Огледах се безпомощно. Стражите се бяха изпънали като статуи, полагайки огромни усилия да не са в стаята, без да излизат.
Не го бях очаквала. Не бе прието елфи да се бъркат в делата на хората. Още по-малко – да помагат на някого, който дори не беше от този свят. Но, все пак, преди много време, една наша героиня потърсила едно човешко момиче отвъд Пролука, за да го върне у дома, в нашия свят, и то по-късно бе спасило всички ни, елфите включително, от робство и гибел.
Навън продължаваше да вали. Не бе спирало от дни. Наближаваше пукването на зората, но облаците щяха да я скрият...
Може би понякога на елфите им се налагаше да се намесят, за да има от какво да стоят настрана. Почти бях решила да му помогна, когато прозрях, че това нямаше как да стане.
- Огледай се! – посочих му стъкления таван на библиотеката и двата големи прозореца, стигащи до земята. – Погледни навън! Да виждаш слънце? Тази лятна буря не е каквато трябва да е. Няма да свърши скоро.
Ритиан определено посърна. Местеше очи ту към мен, ту към дъжда, биещ по тавана. После стана и отиде до един от прозорците. Предполагах какво си мисли. Беше изминал толкова много път, преминал през какво ли не, само за да открие, че един проклет дъжд ще обрече света му, сега, когато бе стигнал толкова близо. И нямаше какво повече да направи.
- Каква е тази лятна буря – прошепна той, – която не спира да вилнее толкова време?
- Местни хора-магьосници се заяждат с времето извън Фреени поляни, но дори тук има последствия – опитах се да му обясня.
Той кимна съкрушено и отново се загледа в дъжда. Разбирах го, вярвах на думите му и исках да му помогна, но просто не виждах как.
Мина страшно много време, а в тягостната тишина се чуваше само ударите на тежките капки по стъклото. Накрая той се обърна и впери поглед в мен, а очите му отново блестяха.
- Ти си фея – заяви.
- Не е особено тачено название за малките ни форми, но, да, и така ни наричат – отвърнах му.
- Нямам предвид това. Колко високо можеш да се вдигнеш, когато летиш?
Чак тогава разбрах какво искаше да ми каже и се усмихнах.
- Може би достатъчно. Дай ми това огледало!
Ритиан не се поколеба преди да сложи увитото стъкло в ръката ми, това ми направи впечатление.
***
Усещах бушуващия вятър да блъска в крилата ми, сякаш се опитваше да ги изтръгне, докато се превъртах през глава, опитвайки се да си възвърна равновесието. Огледалото в ръцете ми гореше като разтопено желязо, чувствах как кожата на дланите ми изгаря. Болеше, при това доста, но не толкова, колкото трябваше. Знаех, че беше по-горещо, отколкото го усещах. Пухкавите облаци се надигнаха внезапно и ме погълнаха отново в мократа си прегръдка. Отново ме плискаше дъждът, само че този път не можех да разперя крила, за да поема капките, нито да се задържа срещу вятъра. Все едно изобщо ги нямаше и аз бях сама в облаците, без да мога да летя.
Вкопчих се с всички сили в огледалото, забравила колко ми пареше. Дъждът охлаждаше пръстите ми. То обаче не забави падането ми. Разпищях се – вече нямаше значение дали някой ще ме чуе. И тогава усетих как топлината на огледалото прелива вътре в мен. Даде ми сила. С един последен писък успях отново да разперя криле и да почувствам така успокояващото дръпване нагоре, преди да започна да се спускам плавно.
Когато най-сетне стигнах долу, Ритиан чакаше. Трябваше да вложа цялата си енергия, всичката воля, която имах, за да се откъсна от огледалото, от силата, която то вливаше в мен. Но все пак успях да му го подам. Не изглеждаше да вдъхва някаква енергия на него. Изглеждаше все така изморен.
- Благодаря – каза той простичко.
Щеше да продължи, но точно в този момент целият той примигна.
- Няма да забравим това, което направи, лейди Адрина, – успя да добави.
После примигна отново и... изгасна. Нямаше го повече, не и в този свят. Беше се прибрал в своя – за да го спаси с онова, което бе взел оттук. От мен. Усещах прясна рана в душата си там, където се бе настанила силата на огледалото. Чувствах я като несъвършенство, но не болеше. Само ме променяше.
И тогава дъждът спря. Знаех, че хората-магьосници още не са свършили работата си. Но не те бяха виновни за продължилата лятна буря. Беше свършила, защото Ритиан беше излекувал своя свят. Едно напълно непознато място, с едни напълно непознати хора беше върнато към живот --- и ние усетихме промяната на мига.
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил