Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
От София до областния град се стигаше лесно. Но до неговото село имаше автобус веднъж на ден. „Затова ѝ викат Северозападнала България“ – промърмори на себе си Йоан, взе си кафе от барчето до автогарата, прегледа вестниците на сергията и се тръшна на един от пластмасовите столове.
Кафето беше кофти, но не му се ходеше по-далеч. Просто щеше да седи тук и да мисли. Беше крайно време да помисли за съня.
Този сън не беше първи. Напоследък често сънуваше черните коне. Той и други мъже, всичките в бяло, препускаха в кръг, високо вдигнали в дясната си ръка дървени сопи. А в центъра на кръга нещо зло се надигаше срещу тях. След такива сънища Йоан се събуждаше колкото развълнуван, толкова и озадачен. Струваше му се, че е длъжен да знае за какво разказват те. А не знаеше. И представа си нямаше.
Беше повече от странно да му се явяват такива омагьосващи, романтични картини. Йоан бе един много практичен мъж, който отдавна не хранеше илюзии за нищо. Познатите му го считаха за сухар. Жена му... е, тя го търпя цели три години. Накрая си тръгна и му остави бележка: “Вече можеш да останеш насаме с любимата си работа. Честито!“ Той сви рамене, разчисти спалнята и се премести на дивана в хола. И заживя самодостатъчно и не нещастно. Докато не дойдоха сънищата.
Сигурно и с тях щеше да се справи някак, ако не се бе появил този, последният. Конете отново препускаха, въртяха се шеметно, но този път тропотът премина в свистене. Злото нададе гневен писък, после писъкът се превърна в телефонен звън. Йоан грабна телефона си и чу отсреща: “Оди си дома, сине. Дедо ти нема да го бъде...“ Гласът беше разтреперан и уплашен, но младият мъж го позна и за миг се потопи в топлината му. Това бе гласът на майка му, която бе починалаотдавна, още когато Йоан беше петгодишен.
Събуди се с усмивка, както се буди всяко дете, спало в майчина прегръдка. После се осъзна и седна рязко на дивана. Обля го студена пот. Дядо му! Болен ли беше? Умираше ли?
Бавно избърса челото си и посегна към телефона. Баща му не вдигаше. Безпокойството му нарасна. Трябваше да си отиде на село. Бяха му останали само те – дядо му и баща му. А не ги бе виждал от много месеци.
Набра номера на шефа си, съобщи му, че ще отсъства и прекъсна връзката, без да дослуша гневните въпроси кой ще довърши проекта в срок. Нахвърля дрехите си в един сак, после отвори крайното чекмедже на секцията. Погледа малко снимката на жена си, посегна да я върне обратно, но след това размисли и я мушна в сака.
А сега беше тук, на автогарата, чакаше автобуса за село и се чудеше наистина ли е възможно да е получил насън послания от друг свят.
***
Дядо му се бе отпуснал на възглавниците с притворени очи. Дишаше повърхностно, сякаш разгъването на дробовете щеше да му коства твърде голямо усилие.
- Дядо... – протегна ръка Йоан.
- Непотул меу... /внучето ми, вл./ – прошепна дядо Йон. Толкова отдавна Йоан не беше чувал мекия, гальовен влашки говор.
- Дядо, как си? Как да ти помогна?
- Кажи на баща си да извика другите. Той знае.
След час в малката, зле осветена стаичка се събраха шестима старци, приятели на дядо Йон. Йоан сигурно нямаше да ги познае, ако всички те не бяха дошли със своите внуци. А това бяха момчетата, с които бе израснал. Заедно бяха тичали по влажните брегове на Цибрица, заедно бяха шляпали в плитките ѝ води, заедно кръстосваха по прашните пътища, оградени от високи тополи. Днес тополите не изглеждаха толкова високи, може би защото момчетата бяха пораснали.
Йоан дори не се сети да ги разпита кой къде е сега и с какво се занимава. Толкова беше притеснен, като чуваше хрипа в дишането на дядо си от съседната стая. Приятелите на стария Йон бяха при него, но младите не посмяха да влязат, чакаха. Старците шушукаха известно време, после един от тях, дядо Стан, се показа и повика всички внуци. Те пристъпиха един след друг в стаичката, като се споглеждаха смутено. Стана тясно. Когато и последният младеж влезе, всички замълчаха в очакване. Само от време на време се чуваха покашлянията на старците.
Дядо Йон се надигна на лакът. Вече не изглеждаше отнесен, както преди. Черните му очи бяха станали пронизващи. Той огледа младите един по един и тежко попита:
- Всички ли сънувахте калуша?
Думите му имаха светкавичен ефект. Сякаш светлина прониза съзнанието на Йоан и той изведнъж проумя, че калуш е онзи странен сън с конете и че той е много важен. Очевидно и другите бяха стигнали до някакви свои изводи, защото и те се оживиха. Някои въздъхнаха облекчено, други изглеждаха доста уплашени. Личе и Брани, които от ранно детство бяха неразделни, се спогледаха. Дядо Йон обиколи с поглед всички и кимна доволно.
- Време е – каза той. – Петдесетница беше вчера.
Накрая Йоан се престраши.
- За какво говориш, дядо? Какво става тук?
- Какво знаеш за калуша, моето момче? – попита дядото.
- Е... танц е... Хубав танц. От нашите.
- А друго? – вдигна вежди дядо Йон.
- Ами знам, че е имало обичай, но отдавна вече не се прави.
- А, това ще го оправим – позасмя се дядото.
- Баели са... нали? – опита да извлече максимума от спомените си Йоан. – Баели на болни, играели около тях и така вярвали, че ги лекуват. Май чупеха някакво гърне...?
- Седнете, деца. Сега ще разберете.
Младите мъже се поогледаха, после насядаха по пода. Дядо Йон обиколи с поглед всички, сетне почна глухо:
- Голям грях ми тежи. Мори ме цял живот. Съсипа ме. И всички край мен... съсипа... – очите му се навлажниха, но той ги изтри с ръкав и продължи. – Едно време бяхме две дружини. Калушарски дружини!
Той натърти на думите си, защото видя невярващите погледи на младежите. Йоан се понадигна да каже нещо, но дядо Стан го спря с поглед.
- Обикаляхме всяка година след Петдесетница. Изпълнявахме си работата. Пазехме земята ни от злини. И болни лекувахме. Вие мислите, че са глупости. Не са. Я помислете, откъде иначе тия сънища? Кой да ви ги прати? Но как да е... Туй бяхме останали: аз бях ватафин на нашата дружина, в другото село пък ги водеше Мирча. Другари бяхме с него, ама и все бяхме малко на нож.
Старците закимаха в знак на съгласие.
- Аз си бях харесал Рилка, мома като цвете. Много я бях обикнал, струваше ми се, че и тя ми отвръща. Гласях се вече да я искам, но още събирах смелост. И тогаз се чу, че Мирча я грабнал. Помислих, че насила я е взел. Никого не питах, не я и потърсих. Какво можех да направя вече? Те гласяха сватба. Полудях. Ходех по цели нощи навън, по пътищата, по поляните. Намразих Мирча, а сърцето ми искаше мъст. И се дадох на дявола. А душата на калушаря трябва да е чиста.
Дочуха се въздишки.
- След Петдесетница пак тръгнахме. И като обикаляхме, стигнахме се с хората на Мирча. А калушарският закон казва: дето се намерят две дружини, става бой. Да се види кой е по-юнак. И тогаз аз направих най-лошото... – пресекна гласът му. – Оставих другите да се бият, както могат, и издебнах Мирча в гръб. Ударих го с калушея в сляпото око. После и в тила. Удрях и стисках зъби и тъй, докато не падна долу. Изрече нещо, преди да умре, но не можах да разбера какво.
- Тогава бяха мътни времена, – обади се дядо Стан. – Правеха се ТКЗС-тата, имаше хора и да изчезват, и да умират без причина. Затуй всеки беше свикнал да не пита нищо. А ние мълчахме, от вярност и другарство. Само че...
- Само че – продължи дядо Йон, – дружината си изгуби силата. Повече не усещахме... онова. Болните не се излекуваха. А хората на Мирча се разпръснаха. И оттогаз няма вече калушари тука.
- А какво стана с Рилка? – попита Йоан. – Нали и баба така се е казвала?
- Правилно се сещаш, моето момче. Взех я аз Рилка. Тя, млада вдовица, сама и уплашена, лесно кандиса и дойде при мене. Но беше ни жива, ни умряла. Роди след време баща ти, ама нищо не я радваше. И един ден изчезна и не се върна. Казаха хора, че видели жена като нея, цялата в черно, да отива чак до Дунава. Хвърлила се... Тя ли е била, не е ли... но не се върна никога.
- Дядо... – със съчувствие започна Йоан. Дядо Йон беше толкова стар вече, толкова беше страдал...
- А после – прекъсна го старецът. – После майка ти умря от рак, когато ти беше мъничък. И тогаз вече разбрах, че онуй, дето го рече Мирча преди смъртта си, е било проклятие. Много сгреших, много...
- А през това време земята ни става все по-зле – намеси се дядо Стан. – Няма кой да я пази, няма кой да гони злото.
- Трябва нова дружина! – обади се трети старец, дребен, но с голям хубав мустак.
- Затова ли ни повикахте? – изплашено попита Личе, като оглеждаше лицата им. – Ние не можем...
- Можете, момчета! – отсече дядо Йон. – Всички сте внуци на калушари. Което трябва, го носите у вас. Само ще ви покажем стъпките, думите... Силата си я имате.
- Ами проклятието? – попита Брани.
- За него не бери грижа. Аз ще го изкупя – глухо каза дядото.
- Как? – разтревожи се Йоан. Но не получи отговор.
Старците се надигнаха, изведоха и младите в големия, равен двор. Постлаха черга на земята.
- Сега, Йоане, лягай тука – посочи чергата дядо му.
- Ама защо?
- Защото ти си ватафинът. И трябва да си най-чист от всички. А проклятието в тебе е като болест. Затуй така живееш, че не се знаеш на кой свят си.
- Дядо, не прекаляваш ли малко?
- Слушайте всички! – вдигна ръка дядо Стан. – Болният лежи на чергата. Дружината го обикаля и играе калуша. Щом засвири Флоричиката, грабваме го с чергата и го подхвърляме. После играем още по-бързо. Когато ватафинът счупи гърнето с пелина и другите билки... е, тогава всичко ще се оправи.
Старите калушари бързо се подредиха в кръг. Дребният мустакат дядо измъкна отнякъде цигулка. Дядо Йон сложи до главата на внука си гърне, от което миришеше на оцет. И дружината заигра. Звуците на цигулката бяха пъргави, малко пискливи. Старците, сякаш забравили за изкривените си колене, движеха краката си все по-бързо.
Йоан ги гледаше как се въртят около него. Зави му се свят. Погледът му се замъгли и изведнъж му се стори, че се издига над земята. Тръсна глава да прогони илюзията, огледа калушарите и ахна. Около него препускаха петима мъже в бяло, яхнали врани жребци. Всеки държеше сопа в дясната си ръка. Лицата им бяха такива, каквито ги помнеше от детството си, даже още по-млади. Конете полетяха и образуваха кръг от блестяща светлина. Музиката премина за кратко в свистене и младият мъж разбра, че нито той, нито калушарите се намират в обикновения свят. Обзе го усещане за неземно щастие, за любов и радост.
Но то не продължи дълго. Изведнъж в главата му запулсира непоносима болка. Нещо зло се криеше в душата му, нещо готово да руши и да съсипва... Сега то се бе събудило и искаше да се защитава. Йоан се опита да му даде отпор, но се чувстваше слаб, безпомощен. Конниците не спираха шеметния си летеж. От време на време посягаха с калушеите си, сякаш се опитваха да нападнат злата сила. А тя набираше все повече мощ.
Неусетно Йоан бе заобиколен от гъста черна мъгла с отвратителна миризма. Опита се да си проправи път през нея, но не успяваше да се помръдне. Не виждаше вече конете, нито светлината. Само музиката достигаше до измъченото му съзнание. Тогава мелодията се промени.
„Флоричиката“ – помисли си Йоан, от само себе си познал мелодията. Тъмната сила в него се загърчи. Струваше му се, че се опитва да изгризе мозъка му, да разкъса с нокти очите му, да погълне сърцето му и след това да се нахвърли на конниците. Младият мъж се мъчеше да се съпротивлява, но беше като парализиран. Нужна му бе помощ. „Един от тях ще поеме злото и ще го победи“ – мина през ума му.
И беше прав. Кръгът се разкъса за миг и в него стъпи блестяща бяла фигура. „Ватафинът Йон!“ – изпищя злата сила и се нахвърли върху дядото на Йоан. Схватката беше много кратка. Двете фигури се сблъскаха с тътен, усукаха се, после с мощен трясък се разпаднаха на догарящи искри. Йоан скочи и хукна на помощ на дядо си. Но, заслепен от дима, не можеше да го види къде е. Измъкна се от кръга, обърна се и откри, че дядо Йон лежи на земята. Старците се опитваха да го вдигнат, но не им бе по силите. Внукът ги разбута, повика приятелите си и изправиха дядото, само че той увисна безжизнено в ръцете им.
- Какво направи, дядо? – с разтреперан глас промълви Йоан. В ъгълчетата на очите му потекоха сълзи.
- Изкупих... те... – прошепна с побелели устни дядото. – Отивам при баба ти... Рилка... да я моля за прошка... А вие... направете дружината... тая земя има нужда...
И си отиде.
Когато след седмица Йоан се прибра в София, първата му работа беше да потърси жена си и да я помоли да се върне при него. Двамата подредиха живота си и заживяха щастливо. Само веднъж в годината, по Петдесетница, Йоан си отиваше в родното село сам. Какво правеше с приятелите си в това време, той не казваше на никого. Но щом пристигнеше, отиваше първо на гроба на дядо Йон, оставяше на плочата стрък пелин и дълго свирукаше с уста Флоричиката.
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил